Обещание.

Не знам как да започна тази публикация, защото тя е по-значеща от някои други и е мислена повече, от някои други, а всяко премисляно нещо е трудно за започване.
Но ще започна...

Обичам Нова година, повече от други празници. За мен тя е вълшебно време. По принцип съм от хората, които не вярват в късмета си. Не мисля, че аз бих спечелила от томбола, или че случайно би ми се случило нещо хубаво и трудно вярвам, в хубавите събития. Но по Нова година е различно.
Тя ми дава надежда. Дава ми край и ново начало. Край на лошото и начало на новите шансове. Колкото и да ми е гадно няма как да не се появи поне грам надежда, че с новата година, ще дойде промяна към по-добро. Обичам Нова година. Според мен е най-смисленият празник.

Време е за равносметка... За съжаление, няма да е много розова. Спомням си я с изпити, вълнение и притеснение, бал, неуспешно търсене на работа, скучно лято, край.... трудно начало... Всъщност за пръв път оцених алкохола като нещо различно от миришеща на спирт течност, която не бих докоснала. Започнах да се чувствам по-спокойна през нощта, от колкото през деня. Ходих на интересни места и се виждах с интересни хора...
Като усещане през тази година, основното ми чувство е чувството на загуба. Загуба на неща, които ми бяха сигурни. Не искам да съм неблагодарна, хората, които обичам, са живи и здрави и имам покрив над главата си, но вътрешно се чувствам загубила. Опитвам се да погледна философски на нещата. Може би така ще израстна. Може би сега колелото е долу, за да мога да се изкача. Може би сега нещата си тръгват и изчезват, за да се появят нови. Сигурно аз трябва да стана нова. Да порасна. Да свикна да губя. Не може само да получаваш.

Мога само да кажа, че се радвам, че 2010 си отива. Имаше своите моменти.

Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!

Но първо, ще изпратя 2010. Изпращам я с благодарност, за хубавите неща, които имаше през нея и с голяма доза облекчение, че свършва. Изпращам я с песен, защото мога да я обобщя в точната песен, като усещане



Готова съм за положителната промяна (:

Мечти...

Спомняте ли си, за какво сте мечтали като деца? Когато не сте деляли нещата на възможни и невъзможни. Спомняте ли си усещането да си мечтаеш, че летиш и да си го представяш цял безгрижен следобед, докато си играеш. Да усетиш радостта от летенето, радостта от това, да се задълбаеш пре-спокойно във фантазията си? Без предразсъдъци. Без условности.

Спомням си, че винаги съм искала огрооомен батут, в голяма стая с меки стени, за да може като се блъскам в стените и тавана да е приятно и забавно. Исках и да мога да правя огромни сапунени мехури. Исках огромна библиотека като в "Красавицата и звяра". Исках лъвче или тигър за домашен любимец. Исках моя стая с голям кръгъл прозорец и уникално легло. Исках...
После пораснах. И стана прекалено глупаво да си играя на това... Стана прекалено безсмислено, да се задълбавам в нереални неща.

Липсва ми. Липсва ми усещането да искам нещо. Липсва ми усещането да съм. Омръзна ми да не съм. Омръзна ми да не искам.
Аз не мечтая. Нямам определена цел. Правя това, което се предполага, че трябва да правя. А как не ми се иска да е така...

Искам устрем. Искам насоченост. Искам да копнея по нещо и да знам защо правя нещата, които правя. Да избера, а не да предпочета. Искам да мечтая.

А вие мечтаете ли?

FAIL -.-

Боли ме отляво, точно тук... (дали от хриповете в белия дроб, схванатата лопатка или нещо друго... не зная). Боли ме и продължавам да пръскам злоба и раздразнение -.-

Бях чула по телевизията, че поради струпването на лунното затъмнение, пълнолунието и зимното слънцестоене, това ще доведе до засилване на депресиите и тн... Но на 21, аз си бях добре. На другият ден обаче... сякаш всичко ми се изсипа на главата в троен размер -.- На 22 вечерта си казах, е това сигурно е бил ефектът от луната, на другия ден ще си добре... еее НЕ. Събудих се днес чувствайки се... хм... ЗЛЕ всякак. А майка ми ми каза, забелязала очевидно ужасно злобното ми отношение и мрънкането и... (картината е ясна), ми каза да си прочета хороскопа във вестник ШОУ :О хаха:

"ДЕПРЕСИЯ МЪЧИ РАЦИТЕ

Раци,внимание, депресията атакува! Ако се налага, идете на доктор, кажете си грижите. Тъкмо успяхте да се измъкнете от блатото на самосъжалението и сега пак правите крачка към него, при това точно по празниците. Обадете се на човек, който е изпитан в подобна критична ситуация и е готов да ви подаде рка. Той ще е опорната ви точка - иначе дълбоко в себе си сте убедени, че можете и сами да се избавите от тежките мисли.

Любими и приятели ви изневеряват!
Обаждат се стари болежки."

Първата ми реакция беше ХАХ! Не защото се мисля за депресирана, а защото час преди това си мислех, че тъкмо успях да се почувствам добре и сравнително спокойна и отново се чувствам зле и то така някак - от никъде. И да, ще се справя сама. Дано само не се изпокарам с всичко живо, за което ми пука, и за което не ми пука чак толкова, междувременно.

Не знам как, само че... Бива ме в стягането ^^ само че това гадно усещане в ляво ми пречи... и ме кара да си изпускам нервите :/ Дано не се омажа съвсем и да не кажа неща, за които после ще съжалявам.

А аз исках коледно настроение и приятелска атмосфера ;/ Сега всичко ще се провали ;(
И не знам, защо написах този блог. Прилича на част от таен дневник... :/ Ужас!
Тъпа лява страна. Само проблеми ми създава -.- Колко банално... лявото е по-слабо при мен.
Тъпа висша математика! Тъпи изпити! Тъп ВИНС! Тъпа Теодора! Тъп скайп! АААААААААААААААААААААААААААААаа -.-

А по-рано днес се сетих за толкова интересна тема, която исках да споделя тук... и всичко се провали... FAIL! BIIIG FAIL!

Искам да изрежа...

Логика и емоции... различна и обща истина... "просто не е честно"... толкова много различни гледни точки, толкова много понятия... Просто се чудя от къде да го подхвана, за да го опиша. Да го опиша, за да го махна. Да го махна, защото ме задушава... А като го махна, какво ще остане? Ще остане ли нещо?

И като не остане какво? Сега като го "има" по-добре ли е? Не... Защото истината за мен е една, за другите е друга, но погледната отгоре... истината е такава каквато е. Едно нещо просто не става. Едно нещо просто няма смисъл. Пречи. Превръща те в нещо по-жалко отколкото всъщност си. Логично трябва да го приключиш. Логично насочваш мислите си в "правилната" насока. Логично се държиш "както се предполага" ииии... после? Какво правиш с нещата, които не зависят от логиката? Какво правиш с емоциите, които са толкова първични, че просто ги има. Не ги контролираш. Те са си там. Можеш само да не ги показваш. Там са си и те радват/болят/жулят/боцкат/изтръпват...

Искам да... изрежа. Да извадя органа (било то сърце или мозък или... далак, знам ли), където се съдържат тези ненужни и болезнени неща и да видя къде са те и да ги изрежа и да ги изхвърля.

Може би после ще съм с осакатен орган. С кървяща рана и половин далак. После раната ще зарасне и...?
А как ли са разпространени тези болежки, насред тъканта? Дали са на жилки, като разсейки на тумор или са една определена област? ... Имам чувството, че толкова много са се срастнали с мен тези болежки, че за да се отделят ще трябва направо да изкхвърля цялото си сърце...

И не знам... не знам... как се реже?... Моля някой, ако знае да ми каже...

I never meant it to turn out like this
I'm a mess with no way out of this loneliness
No way, see I've walked through every single doorway
No way, I've driven down every single highway
No way, I'm swimming through the oceans, rivers, lakes and bays
There's no way
Oh I've tried his way and her way and my way
There's still no way
I may be here tomorrow, but I don't know
I don't know