Super secret

Тези дни се замислих, има ли човек, пред когото напълно да се разскрия, без да ми е некомфортно. Ама така както правят по филмите, изливат всичко и лежат в нечий скут, докато някой ги милва и ги прегръща и ги полюлява успокоително, докато главния герой се съдира от рев и сополи.

Не мога да достигна до такъв момент. Изключваме момента, в който джина ми дойде в повече. Но много ми се иска да поговоря за нещо с някого, без да ми дава съвети, без да ме кара да се чувствам по-безнадеждно или да се опитва да ме обнадежди. Просто да си кажа нещата и да се почувствам по-спокойна и утешена.

За това ще пиша тук, макар че даже тук ме е срам да ги напиша тези неща. Срам ме е. Това е. Срам ме е, колко тъжна и нещастна се чувствам вътрешно 24/7. Срам ме е, че Иво ми липсва и ме е срам от другите неща, които допуснах да ми се случат и сега ми вгорчават и без това мизерните вътрешности.

Чувствам се ужасно тъжна и безнадеждна. Изпитвам постоянна нужда да имаше с кого да се обичаме взаимно. Очевидно това не може да е Иво, макар че ме е страх че една част в мен винаги ще плаче за него и ще го иска. Ще си представя, че са избягали заедно в Канада сред планините и хубавите, широки гледки. Ще си представя, че заспива в неговите прегръдки и се събужда от неговите целувки. И това ми къса сърцето.

Къса ми се сърцето от липса на интимност и даже докато пиша това ми се доплаква. Чувствам се нелепо, но и не мога да го отричам повече. С всеки изминал ден светът ми изглежда по-грозен и по-беден на истински отношения и чувства. Всичко е Tinder, Snapchat и зарибявки по Facebook. Да изпитваш истински чувства, да си истински загрижен и да ти пука е СРАМНО и старомодно. Глупаво и ненужно.

НЕ МОГА ДА ОЦЕЛЕЯ В ТОЗИ СВЯТ! Чувствам се като извънземно. Не искам да срещам нови хора. Страх ме е. Не искам да се разскривам пред нов човек. Но и се чувствам толкова самотна, постоянно. Искам да се сгуша в някого и да гледаме филм и да заспим заедно, но не просто защото ни е комфортно да се топлим, а защото взаимно смятаме, че човека когото прегръщаме е много прекрасен и ни е любимец от всички хора, които познаваме и искаме да ни е в ръцете, за да сме по-спокойни и щастливи... повтарям ВЗАИМНО.

Чувствам се като остарял модел, с инплантиран твърде много Дисни в главата. Чувствам се разпиляна, пълна със сълзи под кожата на лицето и със сгърчено, хартиено сърце. И не знам какво да направя по въпроса. За това пиша тук. Не искам да ми се обясняа как ще срещна някого. Не искам да дойде поредния човек, на когото да се сторя интересна... след това да му стана скучна или да се стресне, защото съм сериозна и да ме захвърли... не искам повече. Не искам да слушам как нещата ще се променят и как ще ми мине и ще си стана самодостатъчна... наясно съм, а и нямам друг избор така или иначе...

Искам просто някой да ме гушне и да ме накара да се почувствам искана и ценена. Да усетя, че на някого му пука дали съм в живота му или не. Омръзна ми да се чувствам като лесно заменяема резервна част. Омръзна ми да съм страшна.

Но всичко това е тайна. Макар и обществена понякога...