неделя, 23 март 2014 г.

Стига.

Понякога си мисля, че трябва да изтрия тази страница. Да изтрия всички болежки, които съм описала тук, да изтрия страха, да изтрия усещанията... всичко.

Ще ми се да можех да подхождам по-безстрашно. Към всичко, което имам в живота си сега. Ще ми се да съм уверена, че нещата просто ще се наредят, че няма всичко да се обърка и след половин година да стоя пред този сайт, описваща поредната болезнена ужасия, която се е зародила в мен. Искам просто да повярвам, че ми е дошло времето (като във филмите), в което нещата просто ти се нареждат.

И осъзнавам как проблемът е в мен. Колкото и уверения и мили думи да получавам от хората, (било то за дипломната ми работа или за евентуално бъдеще Заедно) няма да се почувствам по-сигурна. Защото си имам едно гадно чудовище в мен. Едно такова криво, и грозно, което се е вкопчило в душата ми и хвърля сянка върху всичко. Праща ми кошмари как съм на защита и всички ме гледат с разочарования поглед тип "то и без това нищо друго не се очакваше, но все пак...", праща ми лоши усещания от преди месеци, прожектира ги като възможни развръзки на сегашната ми ситуация и ме остава без дъх от сега...

Напомня ми... напомня ми за студения ужас, липсата на въздух и отчаяността... напомня ми за всичко и ме дърпа назад. Пречи ми да бъда себе си. Пречи ми да съм щастлива. Как да го изхвърля?

Знам че няма да се махне, ако просто изтрия този блог. То не ползва интернет. Живее си в мен.

И чувството, че не мога да го махна, само го храни повече. Защото знам, че страхът ми ме спира и ме хваща паника, че ако не измисля как да го пусна ще проваля всичко, което искам да се получи. Crazy shit, huh?

Трябва да го махна. Каквото и да се случи. Не знам как. Надявам се че ще измисля. Знам само, че не искам да съм продукт на всички лоши неща, които вече приключиха. Не искам да имат влияние над мен още. Стига вече.