Случвало ли ви се е някой да ви събуди насред дълбок сън? Да сте в едно такова полу-сънуващо състояние? Тогава се обиждате и стряскате от всичко. Сърцето ви бие учестено. Виждате замъглено. Говорите като малко дете. Правите от мухата слон, драматизирате... може би. А може би е защото още не сте се завърнали от дълбочината на съня си. Не сте приключили сънуването, онова пътуване до вътрешния ви свят, където всичко е емоции и усещания.
Емоции. Усещания. Учудващо е колко дълбоки могат да бъдат понякога. Те са нещо уж ирационално, което може да възникне от нещо непонятно за околните, непонятно дори за теб, но колкото по-дълбоки и ирационални са, толкова повече действаш първично и необосновано и си убеден, че това което изпитваш е истинско и вярно. То те води.
Освен емоции, човек притежава и разум. Разумът контролира емоциите, защото понякога те са съсипващи. Подтискащи, разбиващи, нелогични, развалящи нещата "за пред хората". Контролираш. Отсъждаш. Окастряш се като храст, запасваш се като дядо с дълъг потник, натъпкваш се като препълващата, раклата възглавница, обираш излишните емоции, предъвкваш ги... За да те води разумът.
Всичко е наред тогава. Когато е разумно. Когато е съобразено с всичко и всички.
Бях забравила колко дълбоки и всепоглъщащи са негативните усещания. Страхът, горчивината, голотата на усещането, че си сам, разочарованието, уплаха... уплаха. Усещането да си като малко дете, което има нужда да го хванат за ръка и да го спасят. Да се разплаче и да зарови глава някъде, а някой да повтаря "няма нищо. всичко е наред". Уплаха е внезапен. Появява се от даден фактор и те изкарва от релси. А веднъж излезеш ли от релси, всичко друго лесно се показва.
Никога не ме е бивало да изразявам собствените си усещания и емоции. Мразя когато емоциите ми се покажат, когато вместо да се приемат, те се гледат като нещо грозно и непривично. Сякаш правиш нещо лошо и престъпно. Сякаш си извънземно с емоции, които другите хора не усещат и не разбират. Сякаш за да получиш разбиране, трябва да... не знам какво, всъщност, иначе щях да пробвам, може би.
За това тъпчеш някъде. А когато нещо прелее чашата се появява огромна топка от всичко лошо, което усещаш и задръства входа/изхода. Бях забравила, че понякога имам нужда някой да ми помага да се справям с емоциите си. Бях забравила какво става, когато той не съществува.
А след задръстването седиш и се чувстваш отмалял. Толкова много напрежение се събира. Усещаш си всичките нервички изпънати като струни. А изход няма. Само страх. А напред? От същото по много.
Бях забравила колко лесно може да се развали нещо, което е било хубаво. Колко лесно нещо, за което си се подготвял, че ще е лошо се оказва по-лошо отколкото си си представял, че може да е. Как идва с цял пакет от неща, които не си успял да предвидиш. Като екстри в тарифният ти план. Минути в пакета "за приятели".
А още по-трудно е, когато хубавите неща, които си мислел, че ще те спасяват в такива моменти... изчезнат или просто си си ги измислял.
Бях забравила, колко дълбоко е. Тъмно, страшно и дълбоко, давещо и клаустрофобично... и задълбавам...
И не мога да се спра, и няма какво да ме спре.
събота, 25 септември 2010 г.
сряда, 22 септември 2010 г.
Разхвърляно.
В моменти като този оценявам абстрактното, като изкуство. Сигурно е доста освобождаващо, да можеш да изразиш себе си, да изразиш най-абстрактните си състояния на платно, за да можеш да ги видиш отстрани и те да станат по-логични...
Напоследък все се сещам за едни думи на майка ми "много си разхвърляна". Тя нямаше впредвид само вещите ми. Та, да. Разхвърляна съм и сега го усещам с пълната му тежест. Разхвърляно е покрай и в мен. Пълно е с недовършени неща, не на мястото им. Разхвърляно и хаотично, без логика или усещане, че така трябва да стоят нещата. Та може би ако можех да нарисувам абстрактно как съм, щях да успея да се подредя. Или се лъжа... не знам
Трудно ми е да задържа мисъл или усещане, достатъчно дълго, за да се получи смислено описание на нещо. Мислите ми се сменят постоянно, усещанията също. Редуват се сякаш, за да не може никое да се задържи толкова дълго, че да ми стане прекалено гадно хаха
Но цялото това редуване на мисли и усещания, повърхностно асимилиране на нещата, не ми допада. Сякаш нарочно си затварям очите, ушите и всички други сетивни органи, за да премина през нещо неприятно. Въпросът е, че не знам кога ще свърши лошото. Кога ще се подредят нещата. Нищо не се знае.
А така искам яснота. Искам яснота какво и защо изпитвам. Кога ще свърши? Ще започне ли? Свърши ли? Изтърка ли се? Или вече съм толкова изтръпнала, че нищо не мога да усещам? Не знам -.- За това просто ще стоя на повърхността, докато камъните, които ми тежат стават все по-тежки, и по-тежки, и по-тежиии...
Дано не ме дръпнат.
Напоследък все се сещам за едни думи на майка ми "много си разхвърляна". Тя нямаше впредвид само вещите ми. Та, да. Разхвърляна съм и сега го усещам с пълната му тежест. Разхвърляно е покрай и в мен. Пълно е с недовършени неща, не на мястото им. Разхвърляно и хаотично, без логика или усещане, че така трябва да стоят нещата. Та може би ако можех да нарисувам абстрактно как съм, щях да успея да се подредя. Или се лъжа... не знам
Трудно ми е да задържа мисъл или усещане, достатъчно дълго, за да се получи смислено описание на нещо. Мислите ми се сменят постоянно, усещанията също. Редуват се сякаш, за да не може никое да се задържи толкова дълго, че да ми стане прекалено гадно хаха
Но цялото това редуване на мисли и усещания, повърхностно асимилиране на нещата, не ми допада. Сякаш нарочно си затварям очите, ушите и всички други сетивни органи, за да премина през нещо неприятно. Въпросът е, че не знам кога ще свърши лошото. Кога ще се подредят нещата. Нищо не се знае.
А така искам яснота. Искам яснота какво и защо изпитвам. Кога ще свърши? Ще започне ли? Свърши ли? Изтърка ли се? Или вече съм толкова изтръпнала, че нищо не мога да усещам? Не знам -.- За това просто ще стоя на повърхността, докато камъните, които ми тежат стават все по-тежки, и по-тежки, и по-тежиии...
Дано не ме дръпнат.
петък, 17 септември 2010 г.
Електрони.
Свободен електрон. Вървях си към вкъщи и в съзнанието ми се повтаряше това... свободен електрон, свободен електрон... свободен...
Колко хора са като електрони. Завихрят себе си и света си около една сърцевина, в която вкарват всичко, имащо смисъл за тях. Хора, събития, спомени и надежди. Всичко в едно ядро, около което да се въртят, да набират инерция. Устремяват се в установени орбити и внасят смисъл в живота си. Орбитата е нещо сигурно, нещо точно и ясно. Какво става, ако орбитата ти се скъса?
А какво става, ако си свободен електрон? Няма ядро, което да те притегля с гравитация или пък орбита, в която да искаш да се вкараш... Седиш си... движиш ли се? Или си се носиш свободно в пространството, между електрони, които имат орбита и ядро?
Стремежът да се въртиш около нещо, границите, в които това те вкарва. Възможността да се съобразяваш с някого, за когото ти пука. Да... Възможността. Защото не винаги имаш такава Възможност. Защото понякога връзките се късат. Орбитите се резтеглят и прекъсват. А когато дълго време си се въртял в орбита, не знаеш как да съществуваш като свободен електрон. Ще се появи ново ядро? Или ще трябва да си го търсиш?
Всички хора са електрони. Всички искат да са вързани в орбита около някакво ядро. Вързани, а не свободни.
Колко хора са като електрони. Завихрят себе си и света си около една сърцевина, в която вкарват всичко, имащо смисъл за тях. Хора, събития, спомени и надежди. Всичко в едно ядро, около което да се въртят, да набират инерция. Устремяват се в установени орбити и внасят смисъл в живота си. Орбитата е нещо сигурно, нещо точно и ясно. Какво става, ако орбитата ти се скъса?
А какво става, ако си свободен електрон? Няма ядро, което да те притегля с гравитация или пък орбита, в която да искаш да се вкараш... Седиш си... движиш ли се? Или си се носиш свободно в пространството, между електрони, които имат орбита и ядро?
Стремежът да се въртиш около нещо, границите, в които това те вкарва. Възможността да се съобразяваш с някого, за когото ти пука. Да... Възможността. Защото не винаги имаш такава Възможност. Защото понякога връзките се късат. Орбитите се резтеглят и прекъсват. А когато дълго време си се въртял в орбита, не знаеш как да съществуваш като свободен електрон. Ще се появи ново ядро? Или ще трябва да си го търсиш?
Всички хора са електрони. Всички искат да са вързани в орбита около някакво ядро. Вързани, а не свободни.
неделя, 5 септември 2010 г.
Здрач
Онзи ден се прибирах към вкъщи вечерта. Беше едно такова сиво и сумрачно. Не само защото имаше облаци, стъмваше се.
Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.
Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.
Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.
За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.
Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...
Остана ми доста неприятно усещане. Онази никаква светлина, когато е нито светло нито тъмно, сякаш ми стегна сърцето. Едно такова усещане, преди да се случи нещо неприятно. Не ми харесва това време от деня. Преди да падне мракът. Замислих се, че мракът е лошото нещо, уж. Но нощите могат да са и приятни. Тъмното не е лошо. В онзи момент си помислих, че ми се иска вече да е тъмно, за да спре гадното усещане от смрачаването.
Когато преходът премине, някак се справяш. Привикваш към тъмното. Даже може да ти стане приятно. Но промяната, движещата се обстановка, неопределеността,... положението "на никъде" са неприятни и тормозещи ме.
Очакването картината да стане друга. Мудното разместване на нещата, когато нямаш идея какво ще се получи накрая. Когато трябва да се движиш между движещото се, тези неща намирам крайно трудни.
За това съм устремила поглед към нощта. Когато светлината ще е установена и ще трябва да се приспособя към нещо по-реално. Може и да е трудно, дори когато стане тъмно, но от гледната точка на късния следобед, вечерта ми се вижда като спасение.
Когато празнотата се установи, когато удариш дъното, когато нямаш друг избор освен нещата да започнат да се подобряват. You're alone now...
петък, 3 септември 2010 г.
Топли дрехи
Никога не съм обичала да ходя по магазините за дрехи. Не ми харесва цялата идея да ходя и да меря и да избирам... досадна си е според мен цялата олелия покрай пазаруването. Но обичам, ах как обичам когато си купя нова шапка или нова чанта или нови кецове ♥
Тези аксесоари, които носиш по-често от останалите си дрехи са ми много скъпи. Обичам мисълта, че шапката, която толкова обичам, ще е с мен, когато ми е тежко и когато ми е хубаво. Ще е там, като чисто физическо присъствие в пространството, по мен. Чантата, в която мога да събирам всичко, което ми трябва. Моето лично пространство, в което само аз се разпореждам.
Когато имам шапка, чанта и удобни кецове, се чувствам защитена, някак по-цяла. Вещите не си тръгват от теб. На тях не се налага да казваш чао, те няма да ти липсват, защото дори и да спреш да ги носиш, дори да се повредят, може да си ги пазиш вкъщи или да си купиш нови, по-подходящи, които да запълнят нуждата. Вещите, които те обгръщат, са ми любими... Шапки, шалове, ръкавици, кецове, обувки, гривнички, герданчета... Неща, които ме прегръщат сякаш и мога да се сгуша в тях... обичам...
И за пореден път в моя блог ♥♥♥
Тези аксесоари, които носиш по-често от останалите си дрехи са ми много скъпи. Обичам мисълта, че шапката, която толкова обичам, ще е с мен, когато ми е тежко и когато ми е хубаво. Ще е там, като чисто физическо присъствие в пространството, по мен. Чантата, в която мога да събирам всичко, което ми трябва. Моето лично пространство, в което само аз се разпореждам.
Когато имам шапка, чанта и удобни кецове, се чувствам защитена, някак по-цяла. Вещите не си тръгват от теб. На тях не се налага да казваш чао, те няма да ти липсват, защото дори и да спреш да ги носиш, дори да се повредят, може да си ги пазиш вкъщи или да си купиш нови, по-подходящи, които да запълнят нуждата. Вещите, които те обгръщат, са ми любими... Шапки, шалове, ръкавици, кецове, обувки, гривнички, герданчета... Неща, които ме прегръщат сякаш и мога да се сгуша в тях... обичам...
И за пореден път в моя блог ♥♥♥
Абонамент за:
Публикации (Atom)