Хах - "I'd rather be broken than afraid."

Седя си свита на стола, а главата ми се опира в коляното. Седя си и усещам как очите ми изсъхват и започват да парят, а сърцето ми тупка - туп, туп, туп, поклащайки цялото ми тяло... Мислите минават през мен, идват и си отиват, сякаш не могат да се залепят и се плъзгат или сякаш няма кой да ги погледне и те обидени си тръгват, непоглеждайки назад. Стоя си и сърцето ми тупка. Музиката тече. Coldplay. Обичам Coldplay. Such a rush to do nothing at all, such a fuss to do nothing at all, such a rush...

Логиката няма смисъл в този момент. Не откривам логика. Не откривам нужда, да има логика. Тя е далечна, неразбираема... Искам просто да чувствам. А логиката, далечна сега, липсва и ме кара да се чудя... Защо? "Няма логика." Вечният въпрос. Туп, туп, туп... Песента се смени. Snow Patrol. Build it up, build it up, build it up... 

Не виждам смисъл в това да съм будна сега. Спи ми се. Тялото ми е изморено. Съзнанието празно. И все пак не трябва да спя. Трябва да спя вечерта. Когато е тъмно и нощно, защото на другия ден трябва да ставам рано и да продължа. Да се включа отново в потока, който от сегашния ми ъгъл, ми изглежда нелогичен, безсмислен и напразен. Песента се смени. Не мисля, че съм я слушала до сега. Дори не знам от къде или от кого я имам. Но се връзва с тупкането и погледът ми в момента. Black rain. Пее момиче с приятен глас. If you be my boat, I'll be your sea... Това чух от текста. Отново мисли, които се появиха, но ще ги оставя да си тръгнат, обидени. И все пак, бяха нещо за нуждата да си нечие море. Друг път... или пък никой път, ще пиша за това. Ще пиша или няма да пиша. Каква е разликата? Ще чувствам или няма да чувствам. Каква е разликата? Никой няма да ми отговори и в двата случая. Не разбирам. Но няма и значение. Няма значение и за никой друг. 

Натискам форуърд бутона. Уинампа е на шъфал. Попаднах на ВАСТ, но не... тази песен не ми харесва сега. 

Ох... кракът ми пак изтръпва >.<

Lifehouse. Песен, в която не се бях заслушвала. Интересен текст. Подиграва ми се. Или ме разбира. Не мога да преценя, разликата е малка. And even if it's pain that I feel, at least I know that it's real. I'd rather be broken than afraid. Ами ако не е истинско. Ако си уплашен вместо счупен... какво :/... забиваш, а мислите ти се изхлузват от мозъка ти, а сърцето ти тупка... туп, туп, туп...

Телефона звъни.

...

Ще ходя на разходка. Топла вечер е. Такава не е имало от миналата година. Дано докато вървя да намеря смисъла. А може и да карам без него... туп, туп, туп...

Зад преградата.

Отново съм в онова приглушено, притъпено състояние, в което сякаш вътрешно бушуват куп неща, но устните ми (а и пръстите ми над клавиатурата), са се слепнали, не давайки глас (написани думи) на никое от тях, създавайки усещането за преграда, разделяща вътрешното от външното, емоциите от нищуването, нереалното от реалното...

Прибирах се и докато седях сред непознатите и шумът от тях в автобуса, осветен от лампи, хвърлящи приглушена светлина, започнах да си представям неща и усещания, както правя по принцип... Представях си какво ми се иска да получа, представях си идеалните усещания, идеалния човек. След като се потопя в тия нереални, вътрешни, емоционално заредени неща, а после се огледам наоколо, винаги се чувствам някак... претръпнала. Осъзнавам колко голяма част от нещата са вътрешни и неистински, защото нямат външен отклик. Как стоя сред свят, който ми е далечен и недостижим, странен и неразбираем, не подозиращ за нещата родени от моето съзнание. Толкова е... потрисащо... (не потресаващо, а потрисащо... защото ме втриса...).

А е толкова лесно. Толкова малко ми трябва и все пак е много. И го няма. Не е мое. Никога не е било. Имам само представата за него и кратки, не зависещи от мен проблясъци, които да ми припомнят от време, на време.В моментите като сегашния се чувствам като застанала на скала, над бушуващо море. Всичко е студено и пълно със ледени пръски морска вода, наоколо няма хора, няма гласове, има само вятър и едно голямо нищо и аз застанала насред него, отчаяно оглеждайки се да се вкопча в нещо по-цветно и по-топло. А после ще заспя. Ще сънувам. Ще забравя за скалата и ще се радвам на цветовете на хората, на дребните независещи от мен моменти... до следващият път, в който усетя студената вода и чуя вятъра да замества всички гласове.

И ще стоя със залепнали устни и залепнали пръсти. Докато не реша, че това е "прекалено много драма" и не се върна в "реалното" във "външното". Там, отвъд преградата, далеч от вътрешното, избирайки липсата на мои, лични емоции пред студа от осъзнаването на едностранността им.

Препълнено-празен с напълно напразни неща

Понякога ми се иска да можеше да си вадя настроението. Ей така да го хвана с ръка и да го извадя от себе си, да го разгледам, да видя къде, какво му куца. Или да мога да го снимам, или да го отпечатам някъде, да мога да го покажа, извадя... за да го осмисля и поправя. 

За съжаление това е невъзможно. Най-близкото до това действие е... говоренето, описването с думи, а далеч не съм достатъчно добра в писането, за да постигна желания ефект.

Мисля си за всичко и за нищо, едновременно. Усещам много и ми е празно, едновременно. Тъжно ми е и ми е все тая, едновременно... Искам да напиша нещо свястно, но в същото време не знам коя тема да подхвана. И все пак започнах да пиша, защото това всичко-нищо нещо, започна да ме стяга прекалено много. И ще го публикувам... дори и нищо да не се получи.

Мисля си за зависимостите, за дребните неща, които ни изпълват деня и които уж са "нищо", но ако ги няма, скапват всичко. Това е просто шоколадово кексче, което си купуваш всяко междучасие, нищо не е, но ако го няма в магазина, когато ти потрябва, ще ти стане гадно. Това е просто невинно очакване, някой да те поощри за глупавата ти рисунка, нищо не е, но когато не го направи, става ти гадно. Просто чат, с човек, с който си чатиш най-редовно, а през поне половината от времето, дори си "мълчите" по скайп, нищо не е, но когато човека го няма, става ти много, много гадно... самотно... липсва ти дори писането на нищо в скайп. 

И когато се чувстваш препълнено-празен, мечтаеш за нещо такова... дребно, обикновено, но твое си, което да запълни празнината и да помогне за изхвърлянето на ненужните мисли... 

Мисля си сега, за нещата, които уж са нищо, но след време виждаш, че са били Нещо... да, с главно "н". Не си си позволявал да са Нещо, защото тогава е прекалено страшно. Ами ако си се объркал, ами ако не е така? Толкова по-безопасно е да си незасегнат... Но после нещото отминава,  а времето прави излишни всички гардове, които вътрешно си си вдигнал, те падат заедно с възможността да го получиш, а ти виждаш, че ти е пукало повече, отколкото си знаел... пука ти, само че вече е напълно напразно. 

Оглеждаш се и виждаш излишни емоции, които няма да намерят израз. Жалко е.  Особено когато те са голяма част от това, което вътрешно притежаваш.

Гадно нещо са отминалите хубави неща, особено когато дори не са били твои х)

Ще трябва да си лягам скоро и като се сетя настръхвам. Отново ще се въртя часове с надеждата сънят да дойде, а сега ще е и още по-трудно, защото дори няма за какво да си мисля. Празна съм откъм мисли, и препълнена с усещания... :/

Как искам да си спомня...

Цикли. Целият ни живот е разделен на цикли. "Колелото се върти" и веднъж си долу, а после си горе... снижаваш се, за да се издигнеш и се издигаш преди да се снижиш отново... Винаги съм се чудила, има ли хора, които са само от горния край или само от долния край на това "колело". Не мисля. Всеки има възходи и спадове, въпроса е кое как ще преживееш, кое ще мине по-бързо, как ще се адаптираш...

Гледната точка е странно нещо. Като си "отдолу" гледаш с носталгия нагоре и ти е мъчно за "доброто старо време", а като си отгоре гледаш още по-нагоре (и така пропускаш факта, че си на върха) или в най-добрият случай на своето ниво. Спомням си когато бях в "добър период". Мислех си, че щом сега се чувствам  толкова добре, едва ли не съм научила "лека" за всяко лошо усещане. Достатъчно щеше да е само да си припомня, колко добре съм се чувствала, за да си вдъхна вяра, а да вярвам, че е възможно да се чувствам така означаваше, че непременно ще го постигна. Така разсъждавах.

Проблемът е, че не мога да си спомня. Не си спомням ;/ Иска ми се да имаше как да се върна, ей така, за 1 ден, да си припомня, да събера сили и вяра и хоп, после да си оправя нещата в настоящето. Толкова ми е носталгично за онези времена. За "Чародейките" и игрите на Макао в безгрижните часове в училище. За интересните разходки в Морската, за фрапетата, за хубавите туристи, пеперудките в стомаха, неосъзнатото светене в очите, неволните смутени усмивки, специфичния поглед, който ми усмихваше не деня, а направо цялата седмица :/ Дори като факти не си ги спомням добре. Има мъгла, която ги обвива тия спомени. А на мен ми трябва да си спомня, трябва ми да изпитам усещанията от тогава, свободата, спокойствието... щастието. Да се махне тая гадна носталгия, която сякаш е пропила всичко. За да завъртя отново "колелото" и да се издигна.

Трудности = шансове?

Напоследък се ядосвам. Ядосвам се много, защото има неща, с които трябва да се справя. Трябва да се справя сама, а вътрешното ми Аз недоволства и тропа с крак и не ще. Но какъв избор имам? Реших да погледна нещата, по някакъв друг начин и се замислих, по-философски, както обичам...

Може би трудностите, които ни пращат са всъщност шанс. Шанс да се изградим по-силни, по-стабилни. Изпитания, които ако... Не, не ако, а когато преминем успешно, ще се чувстваме удовлетворени и щастливи, силни и здрави, каквито всички искат да са. Няма светлина, ако няма мрак, който да бъде разпръсван от нея. Няма щастие, ако не съществува нещастие, нали? Нищо не може да съществува, ако няма своя противоположност, както няма как да сме силни, ако няма трудности, които да ни направят такива. 

Е, аз лично, бих предпочела да съм щастлива вместо силна хахах, но може би пътят към щастието е да станеш силен... знам ли? Или пък животът не е, за да си щастлив, а за да израстнеш? 

Трябва да се стегна. Ще се стегна. Ще стисна зъби и ще се раздвижа. На пук. В момента само за това мога да се хвана. За ината си. Макар и прашен и позабравен, ще го намеря.