fail

Май стигам до момента, в който не мога повече. Нищо не мога. Повече... не мога.

И ми се плаче само. Знам че звездите са там... или поне така съм си казвала преди. Но имам чувството че още 10 години няма да ги видя и тези облаци вече ми тежат, ужасно много.

I feel like a forever fail. С всяка клетка на тялото си. И даже тук да се оплача не мога. Защото ме е срам, че някой случайно ще го прочете. Срам ме е колко нелепа и слаба се чувствам.

И само ми се плаче.

Стига боклучета

Боклучета, боклучета... цялата ми душа е в боклучета.
Стари кутии от храна, сухи листа, самотни чорапи, части от изгубени вещи, загубили предназначението си... така се усещам. Мирише на влага, гнилоч и застояло. А боклуците са до колене и не може да се мръдне!

Пълна съм с нелепи, неоправдани очаквания, които не пускам. С грешни, болящи надежди. Не пускам и са затрупали всичко.

А така ми се иска да замета. Да отворя врата като на гараж и да замета с голямото гребло ВСИЧКО - НАВЪН.

Всичко непотребно, миришещо, тъжно, безполезно и гротеско. Смачканата пластмаса и труповете на буболечките.

Да се изчистя от очаквания. Да се изчистя от боклука. Да ми олекне. Ах как искам да ми олекне.
Омръзна ми.

Звездите са си там

Звездите са си там.
Звездите са си там.

Дори да не ги виждаш. Дори да не помниш как изглеждат дори. Те са си там.

Звездите са си там, завинаги.

Някой ден пак ще ги видиш или ще станеш част от тях.

Не забравяй.

Не забравяй за звездите.

Звездите са си там.
Звездите са си там.
Звездите са си там.
Повтаряй си го, докато е нужно.