Лента.

Сменям си песните в уинампа и всяка песен ме връща назад. Връща ме към изгубена вече атмосфера, напомня ми за затънали в прах вече човешки отношения, за безсмислени вече чувства, мисли и надежди с изтекъл срок на годност...

Сменям ги, спомените и усещанията, но никой не ме задържа. Всеки ми е отеснял сякаш, или пък вече са развалени и не мога да ги ползвам... отминали са... всичките. От няколко дни насам в главата ми минават като на лента последните няколко години... всъщност всичките ми години (които не са чак толкова много). Премислям, присещам се... отново и отново. Сякаш се ровя из вехтории, с цел да намеря нещо полезно. Но не. Всичко е вече старо, изхабено, а ново няма.

Не си намирам място в себе си. Тясно ми е, в онзи смисъл, на ограниченост на светогледа, а не на пространство. Сякаш мога да изпитвам само няколко неща, които вече толкова много пъти съм изпитвала, че са се изхабили. Амортизирали са се до край и не мога да ги ползвам вече. Мога да ползвам само безпокойството и напразното вътрешно лутане. Нямам проводник. Няма нещо, което да ми помага да се усетя. Няма филми, няма музика, няма ситуации, няма хора, няма спомени, няма надежди, няма представи... само безспокойство и смут.

"Думите се оплитат в устата ми". Чух това по телевизията и ми се стори толкова познато.

Имам чувството, че се откъсвам от света, такъв какъвто го обичах до сега. Или той се откъсва от мен... Откъсва се, а аз мога да съществувам само в него. Но вече се разрушава. Бавно и мъчително. Всичко свършва. Нещата досега не ми вършат работа вече. Трябва да съм друга. Да съм нова. Но не мога. Сякаш предишното в мен се принуждава да "умре", но ново не се ражда.

Прочетох какво съм написала до сега и звучи толкова драматично Х,х Чак ми стана тъпо от мен. Но няма да го редактирам. Така го усещам. Може би съм драматична, знам ли (каквото и да значи това).

Тъжно ми е. Разочаровано. Изплашено. Само. Самотно. Но най-страшното е, че не успявам да се взема в ръце. Ако живеех във фентъзи книга, щях да съм от героите, които в един момент просто изчезват. Отиват някъде сами и изолирани и изчезват безкрайно в нищото. Бих отишла някъде. В някоя кула. Без никой и нищо. Не защото не ми липсват, а защото е тъпо да знам, че нещото, което ми липсва е наоколо, но не мога да го достигна. По-добре би ми било да съм някъде изолирана. Във недостъпна кула бих синхронизирала вътрешното с външното си състояние.

When I'm falling down, would you pick me up again?

Пари ми под очите. Q.Q Като си остана сама в стаята с мислите и започва да ми пари под очите. Тъпата топка се появява в гърлото. И ми е тясно.

Спомените преминават в съзнанието ми като на лента.

Критикуване.

Критикуването е нещо, което винаги ме е сдухвало. Не ми харесва да ме критикуват. Не ми харесва, да се налага аз да критикувам някой друг. Но все пак се случва. Случва се по-често отколкото ми се иска... особено напоследък.

Напоследък все по-често си мисля само как еди-си-кой не е прав да постъпва така и как би било толкова по-добре да направи другото. Мисля си как ме е яд, че почти всички мои близки са в застой. Сякаш не опитват достатчно силно да се раздвижат. Сякаш им е по-лесно да са спрели. А проблемите се трупат, трупат, става все по-трудно и по-трудно... негодуванието ми към тях и към света става все по-голямо и по-голямо... Седя и се дразня и ми става все по-трудно да съм положителна и всъщност... май отдавна вече не съм положителна. Имам чувството, че съм на потъваща лодка и никой не се опитва да изгребва водата. Всъщност се опитват, но имат дупки на канчетата за загребване. А аз само седя по средата и "ох ама айде дееее ;/"

Може би аз съм спряла също. Аз съм в застой. Аз нищо не правя по въпроса. Недоволствам как хората край мен седят и нищо не им се получава... но всъщност това е вътрешното ми аз, проектирано върху тези хора/събития. Негодувам срещу тях, защото ми е по-лесно така, отколкото да осъзная, че АЗ съм спрялата... АЗ имам нужда да се раздвижа... на МЕН нищо не ми се получава... Но се оплетох толкова много :/

Не изпитвам благодарност. А трябва. Трябва да съм благодарна, за да мога да си привлека хубави работи. Всъщност ми е спряло и апатично от доста време. Не изпитвам благодарност. Само страх. Поглеждам навътре, за да си променя мисленето, както правех преди и... нищо. Няма нищо там. Но ще го намеря. Ще ме връхлети някое вдъхновение. Ще се получи някое раздвижване. Само първо да го поискам вътрешно. Защото това ми е най-големия проблем. Нищо не искам. Само ми се мрънка.

Но си спомням много добре какво ме водеше преди - "Бъди промяната, която искаш да видиш в света". Може да успея да го следвам пак...

А това за проектирането на собствените кусури наоколо го правят повечето хора. Или поне всеки, който наблюдавах по този начин. По-критикуващите хора са най-недоволни от себе си. Тъжно е.

Резки.

Като бях по-малка много обичах да гледам "Сабрина младата вещица". Сещам се за един епизод, в който тя направи магия, за да влезе в сърцето си. Искаше да го разгледа и да види какво не е наред, а то беше като хотел, разделено на стаи и важните хора/неща за нея си имаха отделни стаи. Та тя видя, че в сърцето й има огромна стая за Харви, а не искаше и се зае да редекорира и да построи нова стая, за човека, който "трябваше" да има такава голяма стая...

Замислих се днес за следите. Отпечатъците. Можеш ли да избираш, кой какви отпечатъци да оставя по теб? Можеш ли да се предпазиш? А ако се дръпнеш, отпечатъкът ще изчезне ли? Кога нещо е просто ожулване и кога е изгравирано? Изгравираното може ли да се заличи?

Когато си ожулен, мястото тупти, напомня за себе си, боли, притеснява те... Ако не се излекува, остава резка, издълбана и по-дълготрайна. Не напомня за себе си толкова често, не тупка и не ти жужи болезнено, но понякога, когато прекараш пръсти по повърхността я усещаш, като нещо установено... сякаш е вечно.

Може и да не е вечно, може да се затрие с времето. Но времето е толкова разтегливо понятие. Човек не знае колко време ще има, за да му се заличат резките. Не може да избира, коя резка е важна и коя ще дочака да се махне.

Резката е като удобна ръкавица. Вече не боли. Свикнал си. Но е все пак резка. Като щампа. Не е нещо хубаво, светещо, твое... просто следа, която някой е оставил в теб. Която си е там и ще е там колкото и да се правиш, че не е там.

Иска ми се да можех да си разгледам така сърцето. Да видя, кой, каква резка е оставил. Резка, белег, следа или цяла стая си има там и заел ли е някой прекалено голямо място...

Обичам тази песен.

"Вечният" въпрос

Питате ли се? Защо? От къде? Как?

Да си зададеш въпрос за нещо е начина да го разрешиш. Първата стъпка. Има достатъчно примери, за хора в историята, които са се питали, въпреки че са им казали да престанат. Галилео Галилей например. Той е искал да разбере отговорите, на въпросите, които е имал. Не се е задоволил с мъглявите отговори или с неща от сорта на "това е необяснимо". Питането води до прогрес. Прогресът до нови въпроси... и така нещата се въртят.

"Защо?"... Вечният въпрос. А какво става, когато се примириш, че няма да получиш отговор? Или когато си убеден, че отговорът няма да ти хареса? Аз знам какво става. Днес осъзнах, че знам какво става... става това, което съм сега.

Кога спрях да се питам? Кога спрях да се интересувам? Кога спрях да търся отговора и решението...? Стана постепенно, малко по малко, един по един, заглуших всички въпроси...

И колкото и да не ми се иска, нотката на разочарование е прекалено явна, за да не й обърна внимание. Отдавна не се бях поглеждала така,както се виждам сега. Мислех, че не съм разочарована. Не трябва да съм. Нещата просто бяха такива. Аз ги приех. Разбрах ги и те преминаха. Преминаха, но защо съм разочарована? И всъщност не е само това. Сещам се за поне още 4 неща, от които се разочаровах... И не го казвам в смисъл на "ооооо гадния лош свят ми е виновен за всичко ;(" Просто влагах много, не се получи... Точка. Такива са нещата, аз го разбирам. Но явно съм се разочаровала.

И всъщност мисълта ми нещо прекъсна. Имах какво да напиша. Всъщност блога не е концентриран върху това, което исках, но ... главоболието се завърна. Ще публикувам така, за да се присетя после какво исках да кажа....