Понякога ме прихващат някакви... Чувствам се, като навита на пружина вътрешно. Избиват ми емоции, по-скоро не ми избиват ами ми се иска да имаше къде да избият, ама няма и за това ги избивам в безсмислени и несвързани чатове... и без това хората не ме слушат, ако не говоря за тях, няколко несвързани изречения няма да навредят нали?
Мислех си... в такива моменти разбирам, защо на раците им викат лунатици. Изведнъж както си седя БАМ! някакво такова настроение ме връхлита от нищото... от луната (?) ииии не знам какво да се правя. Чувствам се прекалено скована и прекалено раздвижена едновременно О.О
Сигурно е от музиката, днеска слушам някакви електро-техно-ритмични неща... хмм Намерих си 3 хубави песни покрай Недко .. всъщност 4 - три ми показа той и 1 я намерих, докато търсих да му покажа аз нещо. Всъщнот подозирам че четвъртата я е теглил Иван някой път като са пиели кафе със Симеон вкъщи хммм Боже дори в блога ми ми се прииска да напиша нвм О.О Няма пък да пиша нвм тука! Вето на тая дума...съкращение де!
Яяяя уинампа пусна сета на Мауро Пикото ахахах дето е 77 минути... не няма да го слушам... мисля че трябва да спра с тази музика и да си пусна Герои или Хаус... първо герои после Хаус и после пак Герои...
Много е сранно, защото всъщност ми се гледа, обаче имам чувството, че оставям някаква недовършена работа... не може едното преди другото... Не мога да гледам, защото все едно ще гледам за да си запуша рецепторите, понеже ме дразнят, мразя да ми се налага да се "овладявам" х/ Да, не е така, всъщност ще гледам, защото ми се гледа ама... другото усещане пречи... Ще си поставя ултиматум - ще чуя 4-те песнички (бтв слушам сета и той ми харесва О.О) и пускам да догледам герои... дано да успея да се съсредоточа над сериала ;/
Мислех, че блога ще даде усещане за довършена работа... ама неее
ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААГГГГГГГГГГГГГГГГГРРРРРРХХХХХ
сряда, 30 септември 2009 г.
събота, 26 септември 2009 г.
Обръщение към... хм, нз как да се обърна към теб ;Д
Нямам нещо конкретно, което да ти кажа, така че ако нямаш време, въобще не почвай да четеш, за да няма реакции тип "оф нуууб" после
!
Удивителни на отделен ред
!!!!
Помниш ли? ;Д Сигурно не... нвм
Та... Натоварени дни - кофти, ама пък ще минат бързо, точно защото има какво да правиш. Пък ако се погледне съвсем от философската страна кхъм (прокашлям се) "Трябва да преживееш трудности, за да оцениш хубавите моменти" Т.е. да оцениш хубавите вечери, когато нямаш какво друго да правиш, освен да пиеш студена кола и да играеш ТФ или УоУ... Да това са глупости, особено като ти пуши главата от ядове колко е гадно всичко :/ Ама гадно или не - ще трябва да го направиш, та имаш 2 опции - продължаваш да се ядосваш и да увеличаваш лошите последици или :О ... не другото няма да го направиш май... Да погледнеш от хубавата страна? Да ще кажеш "каква хубава страна на това да имаш входно и да си 1-ви номер :/" еми всичко ще мине в началото на годината... сега в началото зор - после спокойствие. Съсредоточи си вниманието върху последващото спокойствие х)
Не.. не ти казвам какво да правиш, просто няма да те засека тези дни, пък ми се искаше да ти говоря... и реших тука, ти може би няма да прочетеш... нищо, аз ще си остана с такова усещане... пък и може след няколко дни да ти кажа да погледнеш блога, ако не си.... а може да не ти кажа, ако размисля, често си сменям мнението понякога хм...
Пиша ти в екстремни условия - супер много ме цепи главата, наще се разхождат напред назад из стаята, а аз съм седнала на компютъра само, за да кача едни снимки, после ще ходим на сватба, та чакам момента, в който ще ми се развикат "ти нали само снимките щеше да качваш" :Д
Айде чао от мен... "хайде Теодора, крйно време е да ставаш..." (от майка ми) тааа аз се надявам тия дни да са по-приятни отколкото ги очакваш да са, а сестра ти да ти е донесла някакъв хубав подарък :О
Чао (:
!
Удивителни на отделен ред
!!!!
Помниш ли? ;Д Сигурно не... нвм
Та... Натоварени дни - кофти, ама пък ще минат бързо, точно защото има какво да правиш. Пък ако се погледне съвсем от философската страна кхъм (прокашлям се) "Трябва да преживееш трудности, за да оцениш хубавите моменти" Т.е. да оцениш хубавите вечери, когато нямаш какво друго да правиш, освен да пиеш студена кола и да играеш ТФ или УоУ... Да това са глупости, особено като ти пуши главата от ядове колко е гадно всичко :/ Ама гадно или не - ще трябва да го направиш, та имаш 2 опции - продължаваш да се ядосваш и да увеличаваш лошите последици или :О ... не другото няма да го направиш май... Да погледнеш от хубавата страна? Да ще кажеш "каква хубава страна на това да имаш входно и да си 1-ви номер :/" еми всичко ще мине в началото на годината... сега в началото зор - после спокойствие. Съсредоточи си вниманието върху последващото спокойствие х)
Не.. не ти казвам какво да правиш, просто няма да те засека тези дни, пък ми се искаше да ти говоря... и реших тука, ти може би няма да прочетеш... нищо, аз ще си остана с такова усещане... пък и може след няколко дни да ти кажа да погледнеш блога, ако не си.... а може да не ти кажа, ако размисля, често си сменям мнението понякога хм...
Пиша ти в екстремни условия - супер много ме цепи главата, наще се разхождат напред назад из стаята, а аз съм седнала на компютъра само, за да кача едни снимки, после ще ходим на сватба, та чакам момента, в който ще ми се развикат "ти нали само снимките щеше да качваш" :Д
Айде чао от мен... "хайде Теодора, крйно време е да ставаш..." (от майка ми) тааа аз се надявам тия дни да са по-приятни отколкото ги очакваш да са, а сестра ти да ти е донесла някакъв хубав подарък :О
Чао (:
четвъртък, 24 септември 2009 г.
Успях... :/
Тези дни се уверих, че съм успяла да постигна това, което повтарях като развалена плоча, че искам да постигна от около... година.
Да, няма да отричам, че ми е по-леко в даден аспект (липсата на сгърчващи усещания и паниката, че нищо не мога да направя и, че всичко това е безсмислено и несправедливо е добре дошла), но с тази лекота дойде и някаква гадна празнина.
Не знам дали ми е минало наистина, дали сега ме чака нещо истинско и хубаво за Мен, дали не съм знаела, че така ще стане още преди повече от година когато започна всичко... но тази празнина е... отчайваща :/
Определено това, което остана и, което исках да стабилизирам, премахвайки излишните, никому-не-нужни и само-аз-ги-усещам емоцийки, е хубаво и много го ценя. Но тази притъпена празнина е много гадна :/ Не мога да разбера, какво се случи: 1. Минало ми е по естествен начин, след купищата нерви, мъки, самообвинения и тн... или 2. С времето съм се осавършенствала в притъпяването на емоциите си до толкова, че съм съумяла да ги контролирам и сега тях вече ги няма там, където не би трябвало да са... А може би е 3 = 2 + 1 ... Не знам, а и няма значение, нали?
Сетих се за онези си мисли... "толкова е тъпо, че нещо, което на мен ми влияе толкова силно и ми е толкова ценно, ще си остане просто... грешка, нещо, което няма как да се получи и не е трябвало да започвам... ще си остане в мен, недоразвито и свито, дразнещо ме... като да ти покажат 3 см от нещо дълго 1 километър и ти да не можеш да мислиш, за нищо друго освен тези 3 см и да искаш да се увеличат поне на 5 см... :@ "
... това може би обяснява, защо сега ми е тъпо... Да по-леко ми е и не толкова болезнено... но бях права :/ Толкова мразя да съм права за такива неща ;/ За нещата, в които хората наоколо отначало те убеждават, че са по-добри и по-хубави и има изход, но ти си знаеш... после и хората спират да те убеждават... и накрая се оказваш прав... тъпо е.
Мда сигурно е лигаво... мрънкам, мрънкам, че искам нещо да се получи - то се получава, а аз пак мрънкам... Но когато мрънках, че искам това, не беше, защото това е най-хубавия изход... просто беше единствения изход... логично се случи хаха.
Ключа е вън от ключалката... не защото съм го изритала, просто си има друга ключалка...за щастие (дано никога не разбере, че моята ключалка е паснала ххаха) Радвам се за него, съвсем искрено. Знам как стоят нещата. Аз съм реалистка. Този блок е по-скоро... възпоменание на онези дълги болезнени моменти... болезнени, ама пък чувах "очите ти светят" хах. Щом това... нещо... ме е трогвало дотолкова много, че това да си проличи по очите ми... мда... нвм. Ключалката сега е празна и мисля, че ще сложа тиксо... не, ще се прикрия с голямо дърво в саксия, че хората дори да не виждат, че има врата (; и без това не вярвам, че някой ... мда... пф.. Празнината е виновна, споменах ли, че е отчайваща?
Няма значение... постигнах това, което трябваше. Вече не се сгърчвам, не ми иде да избягам, не се държа (много) неадекватно, мога да ям в онези моменти... ^^
Сега ще се поизтупам, ще се поогледам... дано само не забия... трябва ми цел, но не знам каква... Да се заровя в учене? хм... едва ли ще проработи. Поне тази година ме очакват куп простотии и мъчения, та ще съм ангажирана... ако си нямах работа, доста щях да съм я закъсала. Дано до края на 12 клас да съм "прогледнала", че когато работата свърши, ако още съм в замъгленото си сегашно състояние... лошо... Отивам да спя сега, оооо възглавницааа ^^ Имаше още доста неща, които ми се искаше да напиша... но няма смисъл (?) Това беше като... затвърждаване. Както когато не исках да говоря за "онова, което ме притеснява", за да не го превърна в нещо реално (не, че не беше, ама не знаех как да се справя)... Сега е обратното, пиша го тук, за да го затвърдя... да кофти ми е, амааа нямам друг избор... като в релси - само напред или назад... не ми трябва да се връщам назад :/
Kelly Clarkson - Sober nothing's real until you let go completely... :}
Да, няма да отричам, че ми е по-леко в даден аспект (липсата на сгърчващи усещания и паниката, че нищо не мога да направя и, че всичко това е безсмислено и несправедливо е добре дошла), но с тази лекота дойде и някаква гадна празнина.
Не знам дали ми е минало наистина, дали сега ме чака нещо истинско и хубаво за Мен, дали не съм знаела, че така ще стане още преди повече от година когато започна всичко... но тази празнина е... отчайваща :/
Определено това, което остана и, което исках да стабилизирам, премахвайки излишните, никому-не-нужни и само-аз-ги-усещам емоцийки, е хубаво и много го ценя. Но тази притъпена празнина е много гадна :/ Не мога да разбера, какво се случи: 1. Минало ми е по естествен начин, след купищата нерви, мъки, самообвинения и тн... или 2. С времето съм се осавършенствала в притъпяването на емоциите си до толкова, че съм съумяла да ги контролирам и сега тях вече ги няма там, където не би трябвало да са... А може би е 3 = 2 + 1 ... Не знам, а и няма значение, нали?
Сетих се за онези си мисли... "толкова е тъпо, че нещо, което на мен ми влияе толкова силно и ми е толкова ценно, ще си остане просто... грешка, нещо, което няма как да се получи и не е трябвало да започвам... ще си остане в мен, недоразвито и свито, дразнещо ме... като да ти покажат 3 см от нещо дълго 1 километър и ти да не можеш да мислиш, за нищо друго освен тези 3 см и да искаш да се увеличат поне на 5 см... :@ "
... това може би обяснява, защо сега ми е тъпо... Да по-леко ми е и не толкова болезнено... но бях права :/ Толкова мразя да съм права за такива неща ;/ За нещата, в които хората наоколо отначало те убеждават, че са по-добри и по-хубави и има изход, но ти си знаеш... после и хората спират да те убеждават... и накрая се оказваш прав... тъпо е.
Мда сигурно е лигаво... мрънкам, мрънкам, че искам нещо да се получи - то се получава, а аз пак мрънкам... Но когато мрънках, че искам това, не беше, защото това е най-хубавия изход... просто беше единствения изход... логично се случи хаха.
Ключа е вън от ключалката... не защото съм го изритала, просто си има друга ключалка...за щастие (дано никога не разбере, че моята ключалка е паснала ххаха) Радвам се за него, съвсем искрено. Знам как стоят нещата. Аз съм реалистка. Този блок е по-скоро... възпоменание на онези дълги болезнени моменти... болезнени, ама пък чувах "очите ти светят" хах. Щом това... нещо... ме е трогвало дотолкова много, че това да си проличи по очите ми... мда... нвм. Ключалката сега е празна и мисля, че ще сложа тиксо... не, ще се прикрия с голямо дърво в саксия, че хората дори да не виждат, че има врата (; и без това не вярвам, че някой ... мда... пф.. Празнината е виновна, споменах ли, че е отчайваща?
Няма значение... постигнах това, което трябваше. Вече не се сгърчвам, не ми иде да избягам, не се държа (много) неадекватно, мога да ям в онези моменти... ^^
Сега ще се поизтупам, ще се поогледам... дано само не забия... трябва ми цел, но не знам каква... Да се заровя в учене? хм... едва ли ще проработи. Поне тази година ме очакват куп простотии и мъчения, та ще съм ангажирана... ако си нямах работа, доста щях да съм я закъсала. Дано до края на 12 клас да съм "прогледнала", че когато работата свърши, ако още съм в замъгленото си сегашно състояние... лошо... Отивам да спя сега, оооо възглавницааа ^^ Имаше още доста неща, които ми се искаше да напиша... но няма смисъл (?) Това беше като... затвърждаване. Както когато не исках да говоря за "онова, което ме притеснява", за да не го превърна в нещо реално (не, че не беше, ама не знаех как да се справя)... Сега е обратното, пиша го тук, за да го затвърдя... да кофти ми е, амааа нямам друг избор... като в релси - само напред или назад... не ми трябва да се връщам назад :/
Kelly Clarkson - Sober nothing's real until you let go completely... :}
неделя, 13 септември 2009 г.
Май съвсем му изпускам края...
Ъх. Чувствам се забила. Ама супер забила. Имам нужда от рестарт или от основен ремонт на вътрешния ми свят. Искам да замина, за да може да се върна различна. Изпуснах му края... Не знам вече... Просто... изолацията ме блазни толкова силно.
От една страна много се радвам, че почвам даскало. Ще имам задължения, които да ме занимават, предполагам това ще оталожи гадното вътрешно усещане, което дори не мога да обясня, защо е. Не че не мога, просто не искам. Ама май няма да стане така... нооо надеждата умира последна хаха.
Имам тъпото усещане, че мястото ми не е сред хората. Те са някъде другаде, а аз къде съм... пф... усещането за ненормалност също се завръща с пълна пара... нищо не се сещам да направя. Кога ще се взема в ръце и ще поправя нещата :@
Не знаам... наистина май съвсем му изпускам края, просто не виждам накъде да се насоча... в какво да се вкопча този път... на какво да се надявам, в какво да съм сигурна, какво да Знам. Не виждам нищо и нищо не искам, не може ли просто нещата да се подредят и утре да се събудя с усещанията, които имах, когато бях добре? Не може? Мамка му ;/
ооооооооф безсмислен блооог... безсмислен като цялата простотия вътре и наоколо... пфффф
От една страна много се радвам, че почвам даскало. Ще имам задължения, които да ме занимават, предполагам това ще оталожи гадното вътрешно усещане, което дори не мога да обясня, защо е. Не че не мога, просто не искам. Ама май няма да стане така... нооо надеждата умира последна хаха.
Имам тъпото усещане, че мястото ми не е сред хората. Те са някъде другаде, а аз къде съм... пф... усещането за ненормалност също се завръща с пълна пара... нищо не се сещам да направя. Кога ще се взема в ръце и ще поправя нещата :@
Не знаам... наистина май съвсем му изпускам края, просто не виждам накъде да се насоча... в какво да се вкопча този път... на какво да се надявам, в какво да съм сигурна, какво да Знам. Не виждам нищо и нищо не искам, не може ли просто нещата да се подредят и утре да се събудя с усещанията, които имах, когато бях добре? Не може? Мамка му ;/
ооооооооф безсмислен блооог... безсмислен като цялата простотия вътре и наоколо... пфффф
петък, 11 септември 2009 г.
On your own...
Това ще е блог за чувството да си сам. Всъщност не знам дали за самотността или за това да си сам. Преди ми беше по-лесно да ги различавам двете, но в момента ми се размиват тези понятия. Чувствам се сама. От известно време насам бях започнала, по малко всеки ден, да се чувствам по-сама... и по-сама... ииии по-сама... Сега се чувствам мнооого сама. Не самотна, защото 1. думата не ме кефи и 2. прекалено е драматично, в сравнение с това, за което искам да говоря.
Мисля, че до преди малко дори не осъзнавах, защо ми е тягостно и гадно. Седях си и си се цупех на света, чудейки се кога ще свърши тая гадост, която усещам, без да имам ни най-малка идея как би могла да свърши. Но преди малко реших, че искам да споделя на някого как съм, какво ми има, какво и защо правя в момента... в онези детайли, които можеш да кажеш само на човек, който е "с теб". И о чудо О.О няма такъв човек в момента .... :О
Стана ми... страшно. Да знам, че реално погледнато 1. нещата ще се оправят, защото ще се изяснят някой ден или пък 2. ще реша, че нищо не е станало и трябва да пробвам отново да говоря, та отново ще опитам да говоря и хората ще се правят, че нищо не е станало преди това. Но в момента... не виждам кога ще стане това. Та стоя си и ми е гадно... Симеон замина в най-неподходящия момент. Сега стаята си е само и единствено за мен и допълнително се засили усещането че съм самичка. Празно е... и е тихо... а знам, че когато отида сред хора ще мълча, защото ми е прекалено гадно да се бъзикам, а те са прекалено... нз и аз какви, че да говорят с мен за това, та ще си седим и ще се бъзикаме весело йееееееееееейййй А на мен ще ми се иска да се прибера и да си седна в скайпа или пред сериала, знаейки, че в момента, в който го направя, ще съжалявам, защото ще съм останала отново сама...
Усещането е много... странно. Като си сам би трябвало да ти е широко, защото няма никой друг. Вместо това мен нещо ме стяга. Все едно нещо ми е заседнало в гърлото и ми е стиснало сърцето и стиска, стиска с цел да ме боли и да ми е гадно и да ме задушава :/
Защо когато си сам, ти е тясно? хм, много странно...
Вече дори да замина не ми се иска, защото осъзнавам, че ще си го взема това усещане с мен. Защото наоколо има хора, които бих могла да потърся и да помоля за внимание, но не ми трябва това. Наоколо има хора ама вътрешно няма. Не усещам никого...
Ох защо имам склонността да звуча тооолкова драматично :/ сигурно пак е свързано с онези настройки, за които говорех в предния блог. "склонност към драматични изказвания" 10/10. Не че нещата няма да се оправят, когато отново ми се появи желанието да се меся в чуждите работи. Когато отново реша да проявявам ентусиазъм и да "бъда там" за другите. Тогава ще съм улисана и хората ще ме допускат до тях и аз ще ги допусна и няма да се усещам сама. Но е толкова жалко, че всичко зависи само от моето настроение към нещата. Толкова е... самотно. Ако си добре - нещата ще са добре, ако не - не са и на никой не му стиска поне да се опита да ти помогне. Когато не са добре, хората и ти чакате нещата да се подобрят, а докато ти е гадно се спасявай както можеш... on your own.
Мислех си ,че съм се затворила за околните... ама всъщност опитал ли се е някой да се доближи? Не. Не съм се затворила, просто не съм се и отворила... не знам как да обясня. Не е като да съм отишла при някого и да кажа "виж какво, гадно ми е, защото...", ама не е и да съм се залостила и някой да е казал "виждам, че ти е кофти и мисля че..." и аз да се правя на тъп гъз. Сигурно, ако някой друг четеше блога, щеше да си помисли, че съм лигла ,която иска да й обърнат внимание, но не иска да си го заслужи. ооок... аз си знам как стоят нещата. Не е така. Тука се стига пак до онова от предния блог... защото аз правя неща, които не съм длъжна да правя и очаквам в такъв момент, някой да направи същото за мен.... е да, ама не. Няма други идиоти, които да правят неща, които не са длъжни да правят... няма други такива глупаци (: Това ме огорчава - отново си е мой проблем, защото никой нищо не ми е обещавал, нали? Както казах и в предния блог, трябва да преосмисля държанието си към хората... едно има-няма 12-13 години общуване с хора, трябва да го зануля и да започна отначало да градя :/ Дали ще го направя? Едва ли...
Винаги съм се водила от "дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб". Ама не просто да се сещам от време на време, ами буквално във всеки един момент, се ръководех от това. Но, мисля че не е вярно, че хората отвръщат със същото. Или пък отвръщат ама до определена степен и по свой си начин. Като ехо... не като отражение, а като ехо. Развлечено и размито и близко до същата посока, ама не точно. Имам чувството, че да получиш нещо, трябва да положиш 10 пъти по-големи усилия, давайки същото... 10 пъти... и пак не се получава в повечето случаи. Отчайващо е... за това е хубаво да имаш някакво идеалистично отношение към живота. "дръж се както мислиш, че е правилно, разпръсквай положителност и добри неща, не очаквай нищо в замяна" защото в повечето случаи нищо няма да получиш в замяна, пък е тъпо да си добър и положителен човек и после да се разочароваш... Като НПО с идеална цел (неправителствена организация, нецеляща печелене на пари, развиваща дейност, заради самата дейност). Ехее хората са го измислили преди толкова много време, а аз чак сега откривам топлата вода? Не. Знаех го това... просто винаги се надявам, че следващия път няма да е така. Явно освен идиот, съм и тъп идеалист :/
Забавното е, че тия мисли ги е имало преди, има ги сега, ще ги имам и за вбъдеще. Въпреки това успявах да намеря нов ентусиазъм и ново желание да се държа "както трябва".
Чудех се как да кръстя този блог, мислех си за заглавия като "Сам".. "Когато си сам...", но в същото време звучеше Coldplay - A Message , което е една положителна песен, за любовта като послание... но има едни редове от нея, които се появиха, точно когато се чудех за заглавието "...you don't have to be alone" "...you don't have to be on your own..." За пореден път, Coldplay ме усмихнаха... хаха, сякаш уинампа знаеше какво ми се върти в главата и пусна някаква подходяща песен... обичам тази група, но това е друга тема... таа тъкмо щях да пиша "самота...или нещо такова" и от колоните се чува "...you don't have to be on your own..." и аз си помислих "еее да де, ама се чувствам точно он май оун." и така де... това е историята на заглавието на блога х)
А сега ще седя и ще чакам ентусиазъмът или там желанието... да ме връхлети... on my own...
Мисля, че до преди малко дори не осъзнавах, защо ми е тягостно и гадно. Седях си и си се цупех на света, чудейки се кога ще свърши тая гадост, която усещам, без да имам ни най-малка идея как би могла да свърши. Но преди малко реших, че искам да споделя на някого как съм, какво ми има, какво и защо правя в момента... в онези детайли, които можеш да кажеш само на човек, който е "с теб". И о чудо О.О няма такъв човек в момента .... :О
Стана ми... страшно. Да знам, че реално погледнато 1. нещата ще се оправят, защото ще се изяснят някой ден или пък 2. ще реша, че нищо не е станало и трябва да пробвам отново да говоря, та отново ще опитам да говоря и хората ще се правят, че нищо не е станало преди това. Но в момента... не виждам кога ще стане това. Та стоя си и ми е гадно... Симеон замина в най-неподходящия момент. Сега стаята си е само и единствено за мен и допълнително се засили усещането че съм самичка. Празно е... и е тихо... а знам, че когато отида сред хора ще мълча, защото ми е прекалено гадно да се бъзикам, а те са прекалено... нз и аз какви, че да говорят с мен за това, та ще си седим и ще се бъзикаме весело йееееееееееейййй А на мен ще ми се иска да се прибера и да си седна в скайпа или пред сериала, знаейки, че в момента, в който го направя, ще съжалявам, защото ще съм останала отново сама...
Усещането е много... странно. Като си сам би трябвало да ти е широко, защото няма никой друг. Вместо това мен нещо ме стяга. Все едно нещо ми е заседнало в гърлото и ми е стиснало сърцето и стиска, стиска с цел да ме боли и да ми е гадно и да ме задушава :/
Защо когато си сам, ти е тясно? хм, много странно...
Вече дори да замина не ми се иска, защото осъзнавам, че ще си го взема това усещане с мен. Защото наоколо има хора, които бих могла да потърся и да помоля за внимание, но не ми трябва това. Наоколо има хора ама вътрешно няма. Не усещам никого...
Ох защо имам склонността да звуча тооолкова драматично :/ сигурно пак е свързано с онези настройки, за които говорех в предния блог. "склонност към драматични изказвания" 10/10. Не че нещата няма да се оправят, когато отново ми се появи желанието да се меся в чуждите работи. Когато отново реша да проявявам ентусиазъм и да "бъда там" за другите. Тогава ще съм улисана и хората ще ме допускат до тях и аз ще ги допусна и няма да се усещам сама. Но е толкова жалко, че всичко зависи само от моето настроение към нещата. Толкова е... самотно. Ако си добре - нещата ще са добре, ако не - не са и на никой не му стиска поне да се опита да ти помогне. Когато не са добре, хората и ти чакате нещата да се подобрят, а докато ти е гадно се спасявай както можеш... on your own.
Мислех си ,че съм се затворила за околните... ама всъщност опитал ли се е някой да се доближи? Не. Не съм се затворила, просто не съм се и отворила... не знам как да обясня. Не е като да съм отишла при някого и да кажа "виж какво, гадно ми е, защото...", ама не е и да съм се залостила и някой да е казал "виждам, че ти е кофти и мисля че..." и аз да се правя на тъп гъз. Сигурно, ако някой друг четеше блога, щеше да си помисли, че съм лигла ,която иска да й обърнат внимание, но не иска да си го заслужи. ооок... аз си знам как стоят нещата. Не е така. Тука се стига пак до онова от предния блог... защото аз правя неща, които не съм длъжна да правя и очаквам в такъв момент, някой да направи същото за мен.... е да, ама не. Няма други идиоти, които да правят неща, които не са длъжни да правят... няма други такива глупаци (: Това ме огорчава - отново си е мой проблем, защото никой нищо не ми е обещавал, нали? Както казах и в предния блог, трябва да преосмисля държанието си към хората... едно има-няма 12-13 години общуване с хора, трябва да го зануля и да започна отначало да градя :/ Дали ще го направя? Едва ли...
Винаги съм се водила от "дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб". Ама не просто да се сещам от време на време, ами буквално във всеки един момент, се ръководех от това. Но, мисля че не е вярно, че хората отвръщат със същото. Или пък отвръщат ама до определена степен и по свой си начин. Като ехо... не като отражение, а като ехо. Развлечено и размито и близко до същата посока, ама не точно. Имам чувството, че да получиш нещо, трябва да положиш 10 пъти по-големи усилия, давайки същото... 10 пъти... и пак не се получава в повечето случаи. Отчайващо е... за това е хубаво да имаш някакво идеалистично отношение към живота. "дръж се както мислиш, че е правилно, разпръсквай положителност и добри неща, не очаквай нищо в замяна" защото в повечето случаи нищо няма да получиш в замяна, пък е тъпо да си добър и положителен човек и после да се разочароваш... Като НПО с идеална цел (неправителствена организация, нецеляща печелене на пари, развиваща дейност, заради самата дейност). Ехее хората са го измислили преди толкова много време, а аз чак сега откривам топлата вода? Не. Знаех го това... просто винаги се надявам, че следващия път няма да е така. Явно освен идиот, съм и тъп идеалист :/
Забавното е, че тия мисли ги е имало преди, има ги сега, ще ги имам и за вбъдеще. Въпреки това успявах да намеря нов ентусиазъм и ново желание да се държа "както трябва".
Чудех се как да кръстя този блог, мислех си за заглавия като "Сам".. "Когато си сам...", но в същото време звучеше Coldplay - A Message , което е една положителна песен, за любовта като послание... но има едни редове от нея, които се появиха, точно когато се чудех за заглавието "...you don't have to be alone" "...you don't have to be on your own..." За пореден път, Coldplay ме усмихнаха... хаха, сякаш уинампа знаеше какво ми се върти в главата и пусна някаква подходяща песен... обичам тази група, но това е друга тема... таа тъкмо щях да пиша "самота...или нещо такова" и от колоните се чува "...you don't have to be on your own..." и аз си помислих "еее да де, ама се чувствам точно он май оун." и така де... това е историята на заглавието на блога х)
А сега ще седя и ще чакам ентусиазъмът или там желанието... да ме връхлети... on my own...
четвъртък, 10 септември 2009 г.
Поредния опит за... нещо.
От няколко дни много често мисля, за този сайт. Стоя си и вместо да говоря, за нещо което си мисля продължавам да си го мисля, но във вариант на блог. Мисля си "оо от това би излязло интересен блог, като се върна ще го напиша..." е да, ама не го пиша и то се трупа трупа... трупа се като неизказани пред никой мисли, нещо което отдааавна не бях правила и бях забравила как се прави.
Първоначално се чувстах гузно, а и предполагам все още се чувствам гузно. Все пак имах нещо като пакт със себе си, как ще говоря за всичко, което си мисля, няма да задържам абсолютно нищо, защото ми влияе зле да трупам такива неща. Но всеки път когато ахааа да кажа нещо и.. просто не става. Не се получава. Дори се насилих да разкажа случка и пак докато я разказвах, а и след това се чувствах... тъпо. Като "ето виж аз за какво си мисля, защото сме се разбрали да ти казвам за какво си мисля", а дори не стигнах до частта, в която са мислите ми. Разказах го чисто и просто като... случка.. "направих това и после отидохме там и стана еди-си-какво". Божее това е супер неинтересно... на мен ще ми е тъпо като го чета после, какво остава ако някой друг го четеше ;/ ужс
Ноо да дам по-натам може и да се получи в последствие...
Таа днес доста се изнервих. Беше ми супер гадно като се събудих, защото сънувах гаден сън. Сънувах, че се срещам с Мария и Михаела от основното училище и те казват да отидем на кафе с Хрисито. Тръгнахме, но аз някакси вървях сама от вкъщи към спирката на пощата. По пътя минах по пътечката между девети блок и онази площадка, а на площадката бяха Жоро и Вилито и още някой, който не помня кой беше. Видях ги и си помислих, че ще се направя че не ги виждам, защото иначе ще закъснея и Хрисито ще ме чака и както си вървях по пътечката, картината се разпадна и се озовах до ВИНСА с тях трите. Вървяхме към Ред Хаус, онова хубаво кафе, дето предлагат наргилета и също е до ВИНСА. Говорехме си, мисля, че чух обичайното "не си се променила" и както и да е.. стигнахме до кафето. Настанихме се и по едно време со появиха двама, които приличаха на някакви изпаднали цигани. Но не бяха цигани, а просто ни притесняваха и бяха изпаднали. Единия, по-високия каза "аз ще седна ей тука" и понечи да сяда до мен, при което аз го бутнах много здраво в корема и почнах да викам "абе яя, от какъв зор ще сядаш тука, няма да сядаш, не те искаме..." и се започна с една караница. Аз мразя такива неща и ми беше супер гадно и страшно. По едно време Хрисито нещо се спогледа с този по-високия от гадните и хукна да бяха навън от кафето, а той след нея. Мен ме хвана страх. Но си казах "абе не може да я осваиш сама, ами ако и направи онзи нещо" и тръгнах да бягам след тях. Картината отново се промени и се озовахме в друга част на града, където имаше улици и къщи. Бягах, бягах и по едно време нещата се завъртяха така, че се озовах в нещо като задънена улица, само че зад мен имаше къща с двор, а пред мен беше онзи гадния. Оказа се, че Хрисито се била измъкнала, макар че в съня си си мислех "дали наистина се е измъкнала или онзи и е направил нещо наиииистина лошо" та той се приближаваше към мен, а аз си мислех дали Христина е добре и в същото време се сковавах от страх и за себе си, защото онзи се приближаваше. Та зад мен имаше къща и някой извика и аз хукнах да бягам, но тъкмо да се измъкна от задънената уличка и онзи аха да ме хване и се събудих... Та събудих се доста притеснена и ми беше супер гадно.
Поразсъних се и седнах в скайп иии там си вдигнах нервите. Да сигурно не съм била права. Взимам чуждите проблеми прекалено насериозно. Сякаш си нямам свои си проблеми. Имам си, просто се правя, че не са там. Но това си е мой избор нали? Моя грешка? Никой не ме кара "занимавай се с проблемите ми", никой не е искал да съм съпричастна и да ме боли за другите сякаш става въпрос за мен... това си е моя грешка, мой проблем, мой избор. Избирам да съм идиот. Колко тъпо е това, а? :/
Мислех си онзи ден, за това, че човек не е добър или лош, човек избира какъв да бъде. Ако искаш да си добър - ставаш добър, ако мислиш, че не е това начина да си щастлив, правиш каквото е най-добро за теб, понякога правиш лоши избори - лош си. Та някакви такива разсъждения ми се въртяха в главата. Винаги съм избирала да съм възможно най-добра за околните. Което пък отстрани ме прави да изглеждам като наивна идиотка, без личен живот и свои проблеми. Това грешен избор ли е? Това, че когато мисля, че виждам, кое е правилно, за другите правя всичко възможно, за да им помогна да стане както трябва... е грешен избор? Ако трябва да говорим (по-точно да говоря) честно, в 95% от случаите, когато се меся имам право. Следователно за другите не е грешно решение...или има друга гледна точка, за която не се сещам сега..., но от тази специално гледна точка не е грешно решение. Грешно е за мен обаче. Защото вкарвам прекалено много емоции и очаквания, обиждам се когато не ме разберат правилно и накрая хората ме мислят за нещо, което най-малко ми се е искало да бъда... прецаквам се.
Все повече завиждам на хората темерути. Седиш си, гледаш на теб да ти е кеф и света покрай теб може да се разпада, но на теб не ти дреме, ако твоят свят си е цял целеничък. Никой не те съди, защото не си длъжен да ти пука, никой не очаква, защото отново НЕ СИ ДЛЪЖЕН да ти пука.... Общо взето излиза, че когато правиш неща, които не си длъжен да правиш, дори от най-чисти съображения, най-добро желание и тн... има няколко варианта, в които задължително прецаканият си ти. Или ще те помислят за такъв какъвто не си, или ще разберат мотивите ти погрешно, или ще те обидят по някакъв друг начин и е възможно нещата за другите накрая да се оправят, но виновен и прецакан накрая си оставаш точно ТИ.
Да, със сигурност варианти нещата да не стоят така има. Намираш баланса и даваш дистанцирано мнение по въпроса, когато ти го поискат. Може да се сетиш какво да се направи, ама кой пък те е питал, трай си... ако те попитат може и да кажеш, ако не - здраве да е. Но май не мога така... увличам се. Сигурно е дразнещо някой толкова настоятелно да ти се меси в нещата :х В края на краищата какво като виждаш, че човека се гърчи и мислиш, че разбираш, това което той не казва. Остави го да се гърчи, а ако има нужда от теб ще дойде. Нищо че от болка и мисли, че никой не би го разбрал, човека решава да се затвори примерно... Трябва да си преосмисля отношението към хората като цяло ми се струва.
В края на краищата кво толкова... големия проблем. За другия път ще знам, че като се меся ще си блъскам главата в стената и готово. Не че не го знаех и тоя път, ама не можех да се сдържа... Как да си стоиш и да гледаш как нещо се срутва при условие, че е толкова очевидно, че може да се избегне... Ще разбера как де...
Но както и да е, днес като се изнервих супер много и си мислех да напиша един блог пълен с всички гневни мисли в главата ми, сигурно щеше да се получи по-интересно четиво от този блог... този блог определено беше много скучен ;/
Иска ми се да замина, да започна отначало като някой друг човек.
Мислех си, че някой доста се е изгаврил с мен докато ме е изграждал. Да речем на небето или там където изграждат характерите на хората, преди да ги вселят в телата им. Някой ми е повишил или намалил някоя от характеристиките прекалеееено много. Както като си правиш sim на Sims 1 или 2 нали има там едни точки, дето им се качват :Д Представям си го същото ама стотици пъти по-сложно и сигурно има графа "склонност към месене в чуждите проблеми" и моето е 10/10 ииили пък "гледане на себе си, вместо на другите" и там ми е 2/10... и така :/ ако можех да си променя характеристиките бих го направила. Казвам го напълно сериозно и чак ми е горчиво, че го мисля :/
Не че се изкарвам като светица, онеправдана и неразбрана от света ууууу че тъжно ;( ... напротив.. мисля, че е дразнещо че съм такава и е тъпо, че съм такава. Лошото е, че не знам как да бъда друга. Или ще се променя и ще се превърна в темерут, от онези, които никога не съм разбирала и винаги са ме дразнили... или ще продължавам да си блъскам главата в стената, аз и хората да ме мислим за идиот ииии така докато освен язва не си докарам и мозъчен кръвоизлив и всичко да се свърши ... оф просто се сетих за... нервите.. сутринта така се изнервих че, ми се зави свят и имах чувството, че цялата ми глава тупка и се рее някак по-високо от попринцип, като че ли имаше въздух под налягане в нея... ооооох нз
Симеон пак ще заминава и мисля, че от сега ми е тъжно :х Бъгнала съм се нещо... А и даскало идва ;/ направо... не знам, но отново няма да говоря, за моите проблеми... дори и тук :Д
Чао на Мен дето ще го чете някой друг път този блог.
Първоначално се чувстах гузно, а и предполагам все още се чувствам гузно. Все пак имах нещо като пакт със себе си, как ще говоря за всичко, което си мисля, няма да задържам абсолютно нищо, защото ми влияе зле да трупам такива неща. Но всеки път когато ахааа да кажа нещо и.. просто не става. Не се получава. Дори се насилих да разкажа случка и пак докато я разказвах, а и след това се чувствах... тъпо. Като "ето виж аз за какво си мисля, защото сме се разбрали да ти казвам за какво си мисля", а дори не стигнах до частта, в която са мислите ми. Разказах го чисто и просто като... случка.. "направих това и после отидохме там и стана еди-си-какво". Божее това е супер неинтересно... на мен ще ми е тъпо като го чета после, какво остава ако някой друг го четеше ;/ ужс
Ноо да дам по-натам може и да се получи в последствие...
Таа днес доста се изнервих. Беше ми супер гадно като се събудих, защото сънувах гаден сън. Сънувах, че се срещам с Мария и Михаела от основното училище и те казват да отидем на кафе с Хрисито. Тръгнахме, но аз някакси вървях сама от вкъщи към спирката на пощата. По пътя минах по пътечката между девети блок и онази площадка, а на площадката бяха Жоро и Вилито и още някой, който не помня кой беше. Видях ги и си помислих, че ще се направя че не ги виждам, защото иначе ще закъснея и Хрисито ще ме чака и както си вървях по пътечката, картината се разпадна и се озовах до ВИНСА с тях трите. Вървяхме към Ред Хаус, онова хубаво кафе, дето предлагат наргилета и също е до ВИНСА. Говорехме си, мисля, че чух обичайното "не си се променила" и както и да е.. стигнахме до кафето. Настанихме се и по едно време со появиха двама, които приличаха на някакви изпаднали цигани. Но не бяха цигани, а просто ни притесняваха и бяха изпаднали. Единия, по-високия каза "аз ще седна ей тука" и понечи да сяда до мен, при което аз го бутнах много здраво в корема и почнах да викам "абе яя, от какъв зор ще сядаш тука, няма да сядаш, не те искаме..." и се започна с една караница. Аз мразя такива неща и ми беше супер гадно и страшно. По едно време Хрисито нещо се спогледа с този по-високия от гадните и хукна да бяха навън от кафето, а той след нея. Мен ме хвана страх. Но си казах "абе не може да я осваиш сама, ами ако и направи онзи нещо" и тръгнах да бягам след тях. Картината отново се промени и се озовахме в друга част на града, където имаше улици и къщи. Бягах, бягах и по едно време нещата се завъртяха така, че се озовах в нещо като задънена улица, само че зад мен имаше къща с двор, а пред мен беше онзи гадния. Оказа се, че Хрисито се била измъкнала, макар че в съня си си мислех "дали наистина се е измъкнала или онзи и е направил нещо наиииистина лошо" та той се приближаваше към мен, а аз си мислех дали Христина е добре и в същото време се сковавах от страх и за себе си, защото онзи се приближаваше. Та зад мен имаше къща и някой извика и аз хукнах да бягам, но тъкмо да се измъкна от задънената уличка и онзи аха да ме хване и се събудих... Та събудих се доста притеснена и ми беше супер гадно.
Поразсъних се и седнах в скайп иии там си вдигнах нервите. Да сигурно не съм била права. Взимам чуждите проблеми прекалено насериозно. Сякаш си нямам свои си проблеми. Имам си, просто се правя, че не са там. Но това си е мой избор нали? Моя грешка? Никой не ме кара "занимавай се с проблемите ми", никой не е искал да съм съпричастна и да ме боли за другите сякаш става въпрос за мен... това си е моя грешка, мой проблем, мой избор. Избирам да съм идиот. Колко тъпо е това, а? :/
Мислех си онзи ден, за това, че човек не е добър или лош, човек избира какъв да бъде. Ако искаш да си добър - ставаш добър, ако мислиш, че не е това начина да си щастлив, правиш каквото е най-добро за теб, понякога правиш лоши избори - лош си. Та някакви такива разсъждения ми се въртяха в главата. Винаги съм избирала да съм възможно най-добра за околните. Което пък отстрани ме прави да изглеждам като наивна идиотка, без личен живот и свои проблеми. Това грешен избор ли е? Това, че когато мисля, че виждам, кое е правилно, за другите правя всичко възможно, за да им помогна да стане както трябва... е грешен избор? Ако трябва да говорим (по-точно да говоря) честно, в 95% от случаите, когато се меся имам право. Следователно за другите не е грешно решение...или има друга гледна точка, за която не се сещам сега..., но от тази специално гледна точка не е грешно решение. Грешно е за мен обаче. Защото вкарвам прекалено много емоции и очаквания, обиждам се когато не ме разберат правилно и накрая хората ме мислят за нещо, което най-малко ми се е искало да бъда... прецаквам се.
Все повече завиждам на хората темерути. Седиш си, гледаш на теб да ти е кеф и света покрай теб може да се разпада, но на теб не ти дреме, ако твоят свят си е цял целеничък. Никой не те съди, защото не си длъжен да ти пука, никой не очаква, защото отново НЕ СИ ДЛЪЖЕН да ти пука.... Общо взето излиза, че когато правиш неща, които не си длъжен да правиш, дори от най-чисти съображения, най-добро желание и тн... има няколко варианта, в които задължително прецаканият си ти. Или ще те помислят за такъв какъвто не си, или ще разберат мотивите ти погрешно, или ще те обидят по някакъв друг начин и е възможно нещата за другите накрая да се оправят, но виновен и прецакан накрая си оставаш точно ТИ.
Да, със сигурност варианти нещата да не стоят така има. Намираш баланса и даваш дистанцирано мнение по въпроса, когато ти го поискат. Може да се сетиш какво да се направи, ама кой пък те е питал, трай си... ако те попитат може и да кажеш, ако не - здраве да е. Но май не мога така... увличам се. Сигурно е дразнещо някой толкова настоятелно да ти се меси в нещата :х В края на краищата какво като виждаш, че човека се гърчи и мислиш, че разбираш, това което той не казва. Остави го да се гърчи, а ако има нужда от теб ще дойде. Нищо че от болка и мисли, че никой не би го разбрал, човека решава да се затвори примерно... Трябва да си преосмисля отношението към хората като цяло ми се струва.
В края на краищата кво толкова... големия проблем. За другия път ще знам, че като се меся ще си блъскам главата в стената и готово. Не че не го знаех и тоя път, ама не можех да се сдържа... Как да си стоиш и да гледаш как нещо се срутва при условие, че е толкова очевидно, че може да се избегне... Ще разбера как де...
Но както и да е, днес като се изнервих супер много и си мислех да напиша един блог пълен с всички гневни мисли в главата ми, сигурно щеше да се получи по-интересно четиво от този блог... този блог определено беше много скучен ;/
Иска ми се да замина, да започна отначало като някой друг човек.
Мислех си, че някой доста се е изгаврил с мен докато ме е изграждал. Да речем на небето или там където изграждат характерите на хората, преди да ги вселят в телата им. Някой ми е повишил или намалил някоя от характеристиките прекалеееено много. Както като си правиш sim на Sims 1 или 2 нали има там едни точки, дето им се качват :Д Представям си го същото ама стотици пъти по-сложно и сигурно има графа "склонност към месене в чуждите проблеми" и моето е 10/10 ииили пък "гледане на себе си, вместо на другите" и там ми е 2/10... и така :/ ако можех да си променя характеристиките бих го направила. Казвам го напълно сериозно и чак ми е горчиво, че го мисля :/
Не че се изкарвам като светица, онеправдана и неразбрана от света ууууу че тъжно ;( ... напротив.. мисля, че е дразнещо че съм такава и е тъпо, че съм такава. Лошото е, че не знам как да бъда друга. Или ще се променя и ще се превърна в темерут, от онези, които никога не съм разбирала и винаги са ме дразнили... или ще продължавам да си блъскам главата в стената, аз и хората да ме мислим за идиот ииии така докато освен язва не си докарам и мозъчен кръвоизлив и всичко да се свърши ... оф просто се сетих за... нервите.. сутринта така се изнервих че, ми се зави свят и имах чувството, че цялата ми глава тупка и се рее някак по-високо от попринцип, като че ли имаше въздух под налягане в нея... ооооох нз
Симеон пак ще заминава и мисля, че от сега ми е тъжно :х Бъгнала съм се нещо... А и даскало идва ;/ направо... не знам, но отново няма да говоря, за моите проблеми... дори и тук :Д
Чао на Мен дето ще го чете някой друг път този блог.
вторник, 1 септември 2009 г.
Важен блог (за мене де)...
Днес беше хубав ден, смея да кажа. Не че се е случило нещо специално, всъщност дори не се случи това, което по принцип ми изпълва дните, но днес се чувствам добре... чувствам се нормално добре. Искам да запазя това усещане, искам да запазя тези изводи, които днес си вадя. Винаги ми се е искало да имам склад за чувства/емоции... - кофти ти е - взимаш си малко от складираното "щастие", разочарован си - взимаш доза "надежда" или пък "откриване на смисъл"... Но нямам такъв шкаф, за това ще си пиша в блога...
Днес докато се прибирах, в автобуса, за първи път си представях, че водя един разговор с един човек. Всъщност дори в представата ми аз не водех директно този разговор, а по-скоро говорех за хипотетичен трети човек и сякаш не се отнася за Него... но не това е важно. Та мисълта ми е, че докато изграждах тази симулация в мозъка си успях да си подредя... нещо като изводи и ъ "стратегия" не не е това думата... по-скоро е път който да следвам. Таа като ми се избистриха тези изводи и ми улекна. Видях... за първи път толкова бистро видях, че постъпвам напълно правилно. Постъпвам правилно като не направих/не правя/няма да направя нищо. Това е то. Някак мисля, че съм на път да се примиря съвсем. Сега съм някъде по средата. Но не онова примиряване тип "живота е гаден ;/" а примиряване тип "ок, нещата са такива, беше ти трудно и сигурно ще продължава да ти е, но някой ден нещата ще се подредят и за теб, само трябва да почакаш."
Имаше и облекчение, от усещането че споделям тези неща с този човек (макар и само във въображението ми, и под предтекст, че се отнасят за друг човек х) ) и да кофти си е, че тези неща, които са ми толкова скъпи, ще си останат само в мен... но така е най-добре... Вече знам...или поне съм крачка по-близо до знанието, че е така. И знам, че ще имам още доста гадни моменти, гадни изводи и т.н..., но някой ден нещата ще се подредят и за мен... някой ден... днес го знам (:
Днес докато се прибирах, в автобуса, за първи път си представях, че водя един разговор с един човек. Всъщност дори в представата ми аз не водех директно този разговор, а по-скоро говорех за хипотетичен трети човек и сякаш не се отнася за Него... но не това е важно. Та мисълта ми е, че докато изграждах тази симулация в мозъка си успях да си подредя... нещо като изводи и ъ "стратегия" не не е това думата... по-скоро е път който да следвам. Таа като ми се избистриха тези изводи и ми улекна. Видях... за първи път толкова бистро видях, че постъпвам напълно правилно. Постъпвам правилно като не направих/не правя/няма да направя нищо. Това е то. Някак мисля, че съм на път да се примиря съвсем. Сега съм някъде по средата. Но не онова примиряване тип "живота е гаден ;/" а примиряване тип "ок, нещата са такива, беше ти трудно и сигурно ще продължава да ти е, но някой ден нещата ще се подредят и за теб, само трябва да почакаш."
Имаше и облекчение, от усещането че споделям тези неща с този човек (макар и само във въображението ми, и под предтекст, че се отнасят за друг човек х) ) и да кофти си е, че тези неща, които са ми толкова скъпи, ще си останат само в мен... но така е най-добре... Вече знам...или поне съм крачка по-близо до знанието, че е така. И знам, че ще имам още доста гадни моменти, гадни изводи и т.н..., но някой ден нещата ще се подредят и за мен... някой ден... днес го знам (:
Абонамент за:
Публикации (Atom)