Вехтошар.

Когато подреждате, изпадате ли пред дилеми? Аз наскоро осъзнах, че едно от най-големите наказания за мен е да ме оставят да разпределя, какво да се прави с дребните неща. Аз съм от хората, които нищо не могат да изхвърлят. Вехтошар.

Оказах се пред маса пълна с дребни неща, които не знаех какво да правя. На пръв поглед повече от половината от тези неща са боклуци. Но как да ги изхвърля? Хващам нещо и тъкмо да го хвърля се замислям, че може да ми потрябва някой ден. Или се сещам точно от къде е нещото и ми е свидно.
Сувенирчетата са най-лесни за разпределяне (имаш оправдание да не ги хвърляш) Например пясъчното часовниче от екскурзията в 4 клас. Ооо хванах го в ръка и ме обхвана атмосферата от тогава. Спомних си магазина, от който го купих. Спомних си за самата екскурзия. Като на лента ми преминаха основни моменти. Ох беше толкова хубаво. Спомних си, как всички харесвахме момчето от съседния клас и събитието на деня беше да го видиш, а на екскурзията можеше да го гледаш по цял ден :О
О, знамето на Милка, което взех в края на лятото на 2008, когато Милка имаха нещо като обиколка по градовете. И отидохме четирите. Давака Милкинис :О А, дегустирахме и течен шоколад ммм... Хартиено знаме на дълго дървено шишче... и все пак, не мога да го изхвърля :/ Набутах го в чекмедже.
Щракащите пръсти!!! Щракащите пръсти от волейбола. О, още хубави спомени ^^ Вълнението по време на мача и яките моменти, в които цялата публика избухва. Обичах да се обръщам назад в точният момент и да видя как всички едновременно изпитват едно и също. О и борбата за снимки след края на мача. Тези високи хора са толкова внушителни наживо хаха
Попаднах на помпона, който Елито смъкна без да иска от шапката ми. Бял помпон от прежда. Какво да го правя? Ама не мога да го изхвърля. Може да му намеря хубаво приложение някой ден или да си го пришия наново. Или просто да си го държа в ръка, следващият път когато ми попадне в ръката.
Ооо мъничко стъклено топченце. Ама наистина много малко. На половината на грахово зрънце. Прозрачно е. Нямам идея от какво е било част. И май никога няма да разбера (ах не ве!). Няма абсолютно никакво приложение. Но не искам да го изхвърлям. Пъхнах си го в джоба.
Ох имам толкова много рапани, мидички, камъчета... Дори тях не мога да хвърля. Наистина. Сигурно ми има нещо сбъркано. Ха, ето го "пръстена" рапан. Както и рапанчето, върху което има налепени някакви камъчета. Това ми напомни когато майка ми, ми донесе цяла торба с рапани, мидички и камъчета от човек, който ги лепял и правел сувенири на Златните. Много време си мислех, да си набавя лепило и да опитам и аз да сътворя нещо. Един ден на майка ми й писна и просто изхвърли торбата (за добро е било).
Най-много ме дразнят нещата, които не знам от къде са и дали имат приложение. На мен ми изглеждат напълно безполезни. Като голямата пружина. Но може би е част от прахосмукачката. Или от нещо друго. Не мога да я изхвърля.
Ох, а безбройно многото копчета, части от бижута, късметчета от сватби, които реално погледнато нищо не вършат и с нищо не свързвам...? Защо не мога да изхвърля тях -.-

Вехтошар. Това съм аз. За съжаление не само към вещите си. Така се отнасям и към хората (не че имам дилема дали да ги изхвърля хаха, по-скоро чувствата към тях). Като задръстена с безброй много копченца и рапанчета съм (вътрешно). Забравени и ненужни, но все пак там. Всеки път, когато тръгнеш да търсиш нещо или пък ти попаднат случайно, те връщат назад... напълно ненужно.
Понякога се изумявам какви неща помня. За хората. За нещата преживени с тях. Чудя се, те дали помнят? Или нямат проблем с изхвърлянето?

Мисля, че имам проблем с изразяването на чувства. Може би, ако не ми тежеше толкова много вътрешен багаж, щеше да е по-лесно? Изживявам си нещата вътрешно. Правя си "сувенири" които да "събират прах" после... а външно, външно се надявам на късмет и упоритост от ответната страна. Но не за приятелства... за други чувства...

А моментите, когато осъзнаеш, че реално няма нищо, колкото и много да има вътрешно, са най-гадни (:

И все пак не мога да изхвърля нищо.

No one really understands...

Някво... иска ми се да взема кофи с боя, да отида пред огромна стена или огромен под и да взимам кофите с боя и да плисвам по празното място. Ей така... взимаш боята и я замяташ. Без цел да се получи нещо красиво или смислено, без желание за някакъв смисъл...

Би ми харесало и да чупя неща. Но не със яд, не със злоба. Просто да взема нещо крехко и по възможност не много красиво, за да не ми е жал и да го раздробя и натроша, после да го стрия на прах в хаванче и да се наслаждавам на хрускащите звуци.

Иска ми се да късам, да късам платове, да късам трева, да късам хартия... Да късам листа.

Да копая с ръце, под ноктите ми да се напълни с пръст, но аз да продължа да копая, без да мисля за нищо, без да имам цел, без да се налага да говоря или да обяснявам защо...

Да стъпча купчини със сухи листа, ама огромни купчини от много сухи листа. И да слушам звуците и да усещам какво става изпод подметките на кецовете.

Да бягам в средата на огромна поляна, сред трева висока до кръста ми. Да бягам, просто ей така...

Напоследък пак си мисля за мълчането. Какво ще стане ако просто млъкна и започна да се разхождам с тефтерче, за моментите, в които се налага да кажа нещо, за да пиша в него? И ще обяснявам, че ме боли гърло или нещо такова и няма да говоря. Няма да говоря на никого. Само ще пиша.

Когато абсолютно нищо не казваш, няма как да ти е гадно, че не успяваш да говориш, за това, за което искаш. А и изобщо говоренето е гадно. Думите са гадни. Ако можех да взема буквичките, да ги хвърля на бял лист и по този начин да се изкажа, щеше да ми хареса повече.

А щях да пиша преди няколко дни за приятелството, безрезервното доверяване, наивността, класифицирането на хората... но ми е прекалено гадно и безсмислено. Няма. Не и сега.

Girl in the park one day
Killing all the bugs on the pavement
Seems like she got a nasty streak
But she does it in a beautiful way

Like a bullet from a gun
She sparks and then she runs
The only thing she's sure of
Is that no one really understands