Грешки... и пожелания.

В предпоследният ден на 2011 стоя и си мисля, как едва ли ще имам време до края на годината, за да напиша това. Сякаш нещо ме избутва от помещението и трябва да свърша нещо, като за последно...

Истината е, че мисля за тази публикация почти половин година. Чакам я. Чаках я. И ще я напиша... и както обикновено се получава, когато предварително си обрисувал нещо в съзнанието си - то рядко се появява в реалността такова, каквото си си мислел.

Сега, като погледна назад... когато се сетя, за точно този момент, точно една година назад... сякаш е изминал цял век, цяла ера от живота ми.

2011 беше тежка. В началото си - повече хубава. Но истината е, че сега в края й се чувствам остаряла, отежняла с десетилетие... а са минали само 365 дни.

Не ми се иска да записвам събитията, случките и ситуациите, които направиха тази година толкова тежка. Ще кажа, че 2011 година, беше годината на грешките за мен - мои и чужди, дребни и големи, такива за добро... и такива, за огромно съжаление... фатални.

Мога да кажа, че за първи път в живота си осъзнах, че не съм безгрешна. Трябваше да се науча да живея с този факт. Трябваше да се науча да си прощавам (и понеже не знам дали се научих на това, научих се поне да отхвърлям обвинителните мисли).
Станах жертва и на чужди грешки, усетих как можеш да пострадаш, заради нечие чуждо невнимание.

Знам какво е и да правиш неща, въпреки че вътрешно нещо ти казва, че може би е грешка... но продължаваш, заради друго, което ти казва че си струва... и сякаш свети... или може би ти така искаш и си го представяш... не знам, може би това ще е за следващия край но година (:

Видях... видях как грешка, може да доведе до края. До истинския край. Страшно ми е. Все още ми е страшно... много.

Наложи ми се да се стягам тази година. За да не се разпадна. Да продължавам въпреки страха от нови грешки. Да продължавам въпреки струпващите се болки и проблеми...

Накрая на годината се чувствам... изморена. И малко обнадеждена, че нещата може би ще се пооправят.

Посрещам 2011 с надежда. С надежда, че ще открия себе си. С надежда, че ще съм си по-самодостатъчна. С надежда, че ще успея да израстна, така че да се харесвам повече.
Посрещам я и с едно обещание. Обещавам си, че ще съм щастлива!

А тези редове (самоцитиам се... ххаха) ме усмихват и леко ме натъжават. Радвам се, че моето Аз от онзи момент, не знаеше какво точно ще се случва през 2011.

Трябва да кажа, че 2011 беше тежка и наситена, но не ми донесе само лоши неща. И още в началото си, ми донесе нещо хубаво... макар и сложно. И с ръка на сърцето, мога да кажа, че дори и да не съм си изпълнила обещанието на 100%, то поне опитах! О как опитвах само!

Но сега съжалявам много, че ме е страх. Наплаши ме тази година и ме поотслаби сякаш. Сега вместо да се радвам, че идва нова година с нови шансове... просто ме е страх да си помисля, какво ли ще се случи през 2012.

И на теория знам, че е грешно. За това ще се опитам да го преодолея... и ще си пожелая. Пожелавам си да съм здрава. Да съм здрава аз и да са живи и здрави хората, които обичам. Пожелавам си много усмивки, много приятни мигове, много хубава атмосфера през цяяяяяялата 2012. Пожелавам си нови приятели. Пожелавам си нови интересни (В ХУБАВИЯ СМИСЪЛ) неща. Искам шестици! И искам да си намеря работа през тази година, която поне малко да ми харесва. И искам обич и стабилност. Искам кураж. Искам да не ме е страх. Пожелавам си тези неща много, много силно! Като дете, което вярва в Дядо Коледа и си пожелава той да му донесе подарък :)

Пожелавам си и се надявам, с малко по-различна надежда от преди година, но все пак надежда!

Отражение

Нямам какво да кажа. Бих нарисувала нещо. Бих изсвирила нещо. Но нито мога да рисувам, нито да свиря.

Хей!... мога да нарисувам цветенце, звездички, луна и някое оче... или пък не.
Рисунките рядко си ги пазя. Като цяло трудно пазя неща на хартиен носител. А и тях няма кой да ги види, а и да ги види не би се впечатлил особено... даже никак х)

На мен ми се иска да оставя отпечатък. Отражение... Да запиша някъде, че съществувам. И току виж, някоя заблудена душа, в момент на среднощно отбягване (или търсене) на съня, попадне тук. И види моите следи... Отраженията на моите мисли (които не винаги си струват записването, за което се извинявам на заблудили се читатели)... Но каквито и да са, ако това се случи, за един кратък момент, те ще бъдат възприети от някого, някъде там... И изпитвам порив, от време, на време да записвам, да отбелязвам, да складирам мисли... Та това е и поводът на сегашната публикация.

Като цяло не ми харесват изводите, които ми се въртят в главата. А и те май не са се променили особено от последната по-смислена публикация насам. Все още ме вълнуват. Все още вкусът е по-скоро на обида, отколкото на спокойствие... вкус на примиряване и загърбване, отколкото на стабилност... Така че няма смисъл да отразявам това.

След като публикувах онова за задния план, ме осениха още доста мисли в тази насока. Помислих си, че втренчването вероятно се дължи на страх. Страх да не изпуснеш нещо или пък страх нещо да не изскочи неочаквано и да развали всичко. И от този страх, се втренчваш... дори нищо да не се случва, дори да гледаш просто празен коридор... И стоиш и гледаш празният коридор, очаквайки че нещо всеки момент може да се промени, а в същото време в стаята, в която си тече купон... или скандал... или каквото и да е, но това няма значение... това са бледи фигури в периферното ти зрение. Ти си се втренчил. И си обострил всичките си сетива към непроменящия се коридор...

Понякога празният коридор е красива картина, прекрасна гледка или труп на хлебарка, която не знаеш дали е мъртва... но при всички положения, става въпрос за едно и също - страх да не изпуснеш нещо... ненаситност може би (в случая с картината и гледката (може и хлебарката, при някои странни наклонности де)).

И все пак аз си мисля, че някои неща заслужават втренчване. И ако разделим втренчването на два типа 1)ненаситност и 2)страх, при първият случай, всъщност втренчването ти носи щастие. Проблемът е, че и при двата случая втренчването е еднакво вредно...

А вредните неща, са най-изкушаващи за правене... Не знам на какво се дължи това.

Всъщност смятам да приключвам тази ужасна от към смисъл и структура публикация, защото осъзнах, че много ми се спи и не мога да напиша нищо смислено вече...

Извинявам се пак, на евентуален читател, който е стигнал до тук! В някои дни, писането просто е прекалено трудна дейност за мен! И все пак имах нужда от отражение, преди да си легна.

Заден план.

Много е тъжно, че когато човек гледа втренчено нанякъде, в съзнанието му другото избледнява, и заглъхва, и се омаловажава.

Общо взето няма как да не съществува "заден план", но е тъжно, че е толкова ограничаващ.

Стоиш и се измъчваш, че нещо не става, че някой го няма, че не получаваш... и си втренчваш погледа в това, в нямането и неполучаването... вместо да видиш, че зад теб или вдясно от теб ти се дава нещо, вместо да се огледаш и да видиш, че наоколо май е красиво, вместо да спреш да се взираш и просто да си живееш.

Мисля че имах период, в който не се втренчвах. В който бях свободна от тръните в очите. Трябва пак. Ще медитирам или и аз не знам... но трябва.

Тревожност.

Стягане, прескачане, притискане, стискане, препускане... неуморност, задъхване, теснота... стягане...

Докога?

Може би е израз на натрупано напрежение. Хах. Първо ти е кофти, притеснено, напрегнато. А после като се отпуснеш и ХОП! - това. Много логично -.-

Оф.

Просто нямам думи. Отново.

Не искам да съм драматична.

Знам, защо не пиша тук. Не искам поредната депресарска публикация. Не искам пак да се оплаквам, не искам да съм драматична, не искам да съм "в лош период".

Искам да се чувствам нормално и да съм положителна. Искам да се "държа", но така че да не го усещам... да си се случва някак от самосебе си.
И тъй като явно не мога да съм положителна, реших, че поне няма да се оплаквам... поне ще стискам зъби. А да пиша тук, означава да се оплаквам. Но не е ли това изкуствено? Не е ли това престорено?

Факт са по-горните неща. Не искам да съм драматична. Не искам да се чувствам кофти и безполезна на себе си и околните. Не искам да се "справям някак" и да "преодолявам неща". Иска ми се просто да си живея живота на двайсет годишен човек. Да имам приятели и планове за бъдещето. Да се стремя към постижения... да достигам такива. Да не осмислям отново и отново болезнени за мен неща. Сякаш като ги осмисля за десети път, и се почувствам зле от нещо за десети път, ще стана по-...зряла? (Не разбирам тази гавра, но това е друга тема - една от многото други теми, които вероятно никога няма да видят бял свят.)

Не твърдя, че трябва всичко да е лесно, но да е няколко идеи по-лесно отколкото е сега, мисля че съм заслужила... Че съм заслужила... хах. Написах това и се изсмях. Отдавна знам, че нещата не са по заслуги или по това ,което ти си мислиш, че заслужаваш... Нещата са както успееш да ги направиш в обстоятелствата, които те обграждат...

И ми е трудно да преценя... драматизирам ли или наистина в последните няколко месеца (повече от половин година) обстоятелствата ми са лоши... А може би просто съм прекалено слаба и не мога да се справя както се справят другите (нормалните). И ако получа отговор, съпричастност, признание или укор да се стегна, това ще ме накара ли да се чувствам по-редно? Защото сега се чувствам сякаш нещо не е наред... сякаш нещо не ми е наред.

Но знам отговора. Още преди някой да ми го е казал. Трябва да се стегнеш и да си помогнеш сама. Да се вдигнеш сама, да се изтупаш, да си избършеш прахоляка и да си нарисуваш усмивка. Да се събереш и да станеш цяла... сама. Да спреш да се ровиш в старите тетрадки по счетоводство с нарисувано някога човеченце на последната страница, да не искаш да ги показваш на околните така, сякаш им пука. Да не се умиляваш от старите, никому ненужни освен на теб неща. Да спреш да се потапяш в стари истории, които само ти помниш, или поне само ти продължаваш да ги припомняш. Да спреш да търсиш неща там, където ги няма... когато ги няма... и тук времето е ключово.
Да се обърнеш напред с поглед, който не търси във всяка витрина отражения от миналото. Да се изчистиш от предразсъдъци, очаквания и сравнения с преди. Да се обезличиш по малко... да се загладиш по малко, да се впишеш... да се изгубиш... да се намериш нова.
...И тогава погледът ти ще е пълен. Тогава няма да търсиш отражения. Тогава ще си цяла. И няма вече да се ровиш сама в старите тетрадки с драсканици по тях, и няма вече да говориш неща, които никой не иска да слуша даже от възпитание... И няма да чувстваш празнина... защото тебе такава, вече няма да те има, така както ги няма и другите.

И тогава няма да си драматична. Ето ти отговор.

Просто...

...не мога...

For my Starlet

Не знам как да започна тази публикация, защото искам да вложа толкова много в нея. Да вложа спомени, чувства, надежди, идеи, мисли... ВСИЧКО!

Но ще започна с най-елементарното, а именно поводът, за разскриване на по-горе споменатите неща: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!

Вероятно се чудиш, защо трябва да си толкова щастлива, че имаш рожден ден, а аз веднага ще ти кажа. В дни като този, хората имат повод и причина, да покажат че държат на теб, че имат специални местенца в сърцата си за теб, че ти желаят всичко хубаво, че те харесват, че те обичат и това да си е съвсем в реда на нещата, а ти можеш да изискваш внимание, да очакваш подаръци и мили думи и това отново си е съвсем в реда на нещата. Хубаво нещо са рождените дни! Та да - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!!

Аз да си продължа нататък...

Истината е, че много се вълнувах/ам за рождения ти ден. Като си помисля, че имаш рожден ден и ми иде да те нагушкам и ойойойой (както онова котенце от снимката във фейсбук, ама още повече!)! Иска ми се да ти благодаря, че те има. Да ти благодаря, че си тук...

А да знаеш колко много неща ми се искаше да ти взема! Даже имах страхотна идея за подарък, която не успях да осъществя, но си запазвам правото за друг път! Като ми хрумна идеята за подаръка беше вечер и толкова много се развълнувах, че не можах да заспя 2-3 часа... Но това са неща от "зад кулисите" и не знам дали трябва да ти ги казвам!

Но отново да продължа нататък...

Първо трябва да знаеш, че си много хубав Човек! Ценен и уникален, интересен, интелигентен и достатъчно дълбок (пред хората, които го заслужават)! И знам че няма да ми повярваш, но аз ги знам тези неща! Важното е и ти да ги научиш.
Безброй многото ни спомени заедно само ме умиляват и ми напомнят, че съществуват и добри дни и ме карат да чакам новите такива (: И искам да кажа, че оценявам всичко, което си правила за мен, макар и да не мога да го покажа на момента (просто съм бъгава, съжалявам)
След всичките тези години продължавам да знам, че ако отивам някъде и ти си там - ще ми е интересно, продължавам да знам, че дори цели два дни без прекъсване да трябва да си говорим и да прекарваме заедно време - ще ми е приятно и ще се чувствам добре. А най-важното е, че продължавам да чувствам онази приятелска атмосфера, по която толкова много милея... за това благодаря ти, че те имам още, надявам се да е така още дълго.


И след толкова откровения, време е за пожеланията: Първо - да си жива и здрава! Банално, но най-важно. Искам да си щастлива! Ама истински щастлива! Да светиш, да си заредена, да имаш вяра в доброто у хората, да си заобиколена от Хора... Искам да мечтаеш и да си осъществяваш мечтите! Пожелавам ти да пътуваш и да се срещаш с различни... подчертавам ДОБРИ И СВЕСТНИ хора (а на себе си си пожелавам, да има място и за мен сред тях :Р) Пожелавам ти да получаваш достатъчно обич, която да ти носи топлина отвътре и да залепя усмивки на лицето ти всеки ден! А най-вече ти пожелавам да продължаваш напред, а напред да е хубавото... време му е сякаш (:

И знаеш осъзнай се вече си на двайсе...

...а именно - ЖИВОТЪТ ТИ ЗАПОЧВА!

И в чест на нашето начало:



След всички тези думи, просто искам да знаеш, че те обичам... колкото и трудни за казване да са тези думи!

Едит: таймингът ми вероятно малко куца, но не ми се искаше да се пришпорвам... та малко по никое време ама, извинявай! (ех колко много удивителни написааааах х) )

За някога преди...

А аз си мислех, че разстоянието е виновно. Когато се разминаваш с някого. Някой ценен. Мислех, че километрите са основният проблем.

Примирявах се. Вкопчвах се. Пуснах. Опустях. И не допускам никой на същите места. А на моменти ме прихваща едно усещане... сякаш тичам след влака. Всеки се е втурнал напред (къде тичайки, къде тътрейки се или влачейки се зад някой друг) а аз... стоя.

Да живееш с упоритата нагласа, че трябва да имаш неща като преди, когато преди отдавна го няма...

Липсва ми. Липсват ми дреболии, за които другите едва ли се замислят. Липсва ми да съм нечия приятелка, липсва ми да има на кого да кажа добро утро и после просто да си мълча, разсънвайки се по пътя, някой да се осланя на мен, някой да иска да ми разкаже какво е правил, ей така, за да го чуя аз, някой да очаква да се видим, без да имам усещането че изпълнява седмичната си норма, да се събуждам в делник по средата на седмицата и да имам усещането, че ще попадна в приятелска атмосфера и ще се смея... да мога да си позволя да изисквам нечие внимание, без да си помисля "човекът си има нов живот, скрий си драмата за теб"... да мога да си позволя да се поинтересувам, без да получавам откъснати с нежелание трохички...

А как ми е омръзнало да говоря по телефона. И как ми е омръзнало да не се сещам какво да кажа. Как не мога да си спомня какво е да се отпуснеш сред хора... И колко неща премълчани... блъскащи се в стената, които нямат стойност за изричане, но въпреки това си стоят...

Не искам напред с ъпгрейднати, нови хора. Не искам напред, замествайки хора.

И не искам да съм задължение. Не искам да съм "заради преди", защото ме има и сега. Ценна съм и сега. Струвам си и сега. Съществувам и сега... Нямам възможност да правя нещата, както ги правех преди... но съм тук, има ме... Забрави ли?

А мислех, че разстоянието е проблемът, но явно не е задължителен фактор. Понякога няма значение къде си. Понякога просто не си нужен.