Знам.

- ох, нищо не разбирам... ще ме побърка това незнание...
- ами попитай.
- не... не искам.
- защо?
- страх ме е да знам.

Всъщност знаех. И не ми харесваше още тогава.

Вие знаете ли? Искате ли да знаете? Или предпочитате, да не знаете, за да сте по-щастливи? За да не ви заболи? Защото истината боли... о, как боли. Аз имам чувството, че знам прекалено много. По-трудно ми е, знаейки... по-трудно да преглъщам... по-трудно да съм положителна... по-трудно да се старая.

Но уви... И когато си потроша главата... само аз ще съм си виновна.

Май щеше да е по-добре да не знам... Ето това е, което не знам...

Въпроси

Къде са ми спомените... къде са картините и отминалите усещания, които ме караха да се чувствам по-добре? Защо са вече криви? Защо са помътнели, погрознели... защо?

Какво да правя без тях? Къде да бягам, за глътка въздух, когато "сегa", не ме кара да се чувствам добре?

Защо значението им е опетнено? Защо си загубиха чара?

До кога няма да разбирам нищо? Какво стана със Shiver и Moses? Какво стана със strange and beautiful? Защо все трябва да се стремя към невъзможни неща? Капризна ли съм? Не заслужавам ли? Къде съм? Къде са всички?

Боли ме.

Love, love is a verb...

Порастване. Винаги ми е било чудно. Когато бях малка ми изглеждаше доста вълнуващо, вероятно всички са били така. А после бързаш, бързаш, бързаш... защото искаш да си голям, искаш да Можеш, вече да си Там... Но идва момент, в който магията, че да си голям е хубаво, се разваля...

Последния месец беше толкова хаотично в мен... Всъщност не мога да твърдя със сигурност, защото май не бях много свързана със себе си. Сякаш по-умна, подсъзнателна част в мен, ме държи настрана от изводите, които бих си направила, ако знаех... Но днес, днес се усещам. Днес не ме е страх да си призная, че нещо не е наред. Днес не страдам от вина, че ще съм неблагодарна. Днес мога да гледам нещата в очите. И не е особено приятно, но е такова, каквото е...
Порастване. Това усещане ме гони. Няма я магията на детското ежедневие. Няма прекрасни неща, които просто се случват, които ти подаряват... Има "както си го направиш" и "каквото си постигнеш", има "каквото си позволиш" и "за каквото се постараеш"...

Мислех, че не знам как така се случи всичко... а истината е, че през цялото време съм знаела. Защото онова по-умно, подсъзнателно Аз, споменато по-горе, знае. То беше тук с мен, през цялото време. Страдаше, надяваше се, болеше го, разочарова се, измъчваше се... заедно с мен. Знае цялата картина, знае аз каква съм, те какви са... Знаеше всичко и му омръзна да бездейства. А при мен, както винаги съм го знаела, нещата стават наопаки. Първо се карам да правя нещо, а после ако имам късмет, ще дойде и желанието. Дейстам по инерция, спускам се по наклона, стискам си очите, запушвам си ушите, не мисля и не усещам, пък каквото стане, а ако накрая се разбия... все тая. Защото не виждам, не чувам, не мисля и не усещам, просто се движа.

Сещам се за нещо, което беше както трябва. Първо имаше усещания. Естествени, без аз да се старая за тях. Даже напротив. Исках да спрат. Но не спряха. Толкова Много Време. Беше вълшебно, но разбира се, понеже нещата не са като в приказките си остана болезнено разочарование. Отдалечавам се, все повече...

Не знам на къде. Не знам до кога ще ми стигнат силите и инерцията да вървя в другата посока. Не знам кога ще започна да търся смисъл. Кога ще почна да изисквам. Не знам. Не искам да лъжа. Не искам да лъжа себе си. Не искам да изгубя хората си. Не искам да изчезна и аз.

"И какво трябва да направя според теб?... Кажи ми, за пръв път те питам, защото наистина вече не знам..."
Е, направих го. Послушах. Този път.

Само се питам... не заслужавам ли? Да съм стремеж? Да съм желание? Да се постарае... Не ми помага, че не съм.

Love, love is a verb
Love is a doing word
Feathers on my breath