Моя грешка.

i trusted you. my mistake.

Прочетох това в поредното "харесва ми" приложение във фейсбук. Естествено веднага се присъединих. Много пъти съм се чувствала така.
Може би, защото го вярвам доста силно, всеки път изживявам подобни неща доста тежко. Освен разочарование към даден човек, се заливам с разочарование от себе си, защото Аз съм си била виновна и никой не ми е длъжен иии тн...

Но не ми беше за това мисълта. Знам, че винаги ще постъпвам така. Винаги ще правя тази грешка. Ще вярвам в някого. Всъщност се надявам, че винаги ще съм способна на такъв тип грешки... Иначе ще съм душевно осакатена.

Замислих се за грешките наскоро. Животът на човек бил изграден от такива и всъщност, ако не правиш грешки, няма как да се научиш, следователно животът ти е безсмислен, ако не правиш никакви грешки... всъщност няма да ти се случва кой знае какво...

Аз винаги съм била от онези хипер предпазливи деца, които даже към връстниците си се отнасят, сякаш са им баба "ама недей така, ще се удариш", "наметни се, ще изстинеш" и "не би трябвало да правим това, защото...". Досада -.- Но какво да се прави, от вътре ми идва. Предпазливост, предпазливост, предпазливост...

Всъщност съм толкова предпазлива, че грешките, които съм направила, не са ми донесли, кой знае какво. Може би е за добро, а може и да не е.
В един момент се оглеждаш и виждаш безброй пъти, в които си избрал предпазливостта, пред живота.

Може би ключът е в това, как приемаш грешките. Аз съм от хората, които ги приемат тежко. Може би за това се и страхувам толкова много от тях. Дълго се въстановявам, дълго забравям, дълго си прощавам... А често повтарям и потретвам грешката си, в стремежа "този път ще се получи... предният път просто сбърках, ще се поправя"... Но не.

Късметлии са хората, с леко сърце. Падат, удрят се и се изправят. Не приемат нищо навътре. Не помнят дълго раните. Но пък помнят уроците. Не повтарят грешките.
Иска ми се и аз така да правя. Да не повтарям грешките. Да зачерквам лесно нещо като вече минало, вече свършило. Да се отказвам по-лесно и по-точно... да пускам по-лесно. Може ли човек да се научи на това?

I trusted you.
От кога е грешка и кога трябва да се спре?... Може би е трябвало много, много отдавна?

Умора.

Умора. Физическа. Душевна. Всякаква. Пропила се е навсякъде. Тежко ми е дори да дишам. Пиша това с огромни физически и ментални усилия.

Уморявам се от усещането за незавършеност. Недоизказаност. Непълноценност. Капризна ли съм?

Мразя директното изказване тип "искам .... направи.... и недей да...." Не мисля, че имам право да искам от някого каквото и да е. Очаквам хората да искат да направят нещото, сами. Да се сещат. Защото аз го правя за тях. Защото толкова много пъти, явно съм прибирала егото си при себе си, за да виждам само тях. Но те не се сещат. Никой не иска да вижда само мен, дори за малко.Не заслужавам. Сгърчващо е.

Искам някой да види детайлите. Искам поне за половин час, някой да ме вземе толкова много присърце, че да не ме остави да сменя темата или поне той сам да не я сменя. Искам да не ми е тъпо, че съм говорила за нещо с толкова много усилия, напразно.

Искам да не ми е изтощено. Искам да не съжалявам след като постна това, макар че съм 99% сигурна, че ще съжалявам.

Наясно съм, че няма кой да ми реши проблемите вместо мен. Не искам това. Искам малко помощ. Малко опровергаване. Омръзна ми да съм права. Всеки Следващ Път.

Омръзна ми да съм мен. Искам да се сменя. Поне за малко. Да взема някой друг под наем и да съм него. Така всичките ми проблеми ще се решат...

Oh brother I can't,
I can't get through
I've been trying hard to reach you,
cause I don't know what to do
Oh brother I can't believe it's true
I'm so scared about the future
and I wanna talk to you
Oh I wanna talk to you

Треска.

Трескаво. Тези дни е адски горещо. Не помня други такива жеги. Въздухът е тежък и лепкав, имам чувството, че вените ми ще се пръснат, усещам всичко по-различно... тежко... горещо, неприятно.

Не знам дали трескавото усещане е само заради времето. Сякаш нещо не е наред. Нещо е грешно... сгрешено.

Както когато си болен от летен вирус. Имаш чувството, че никога няма да се чувстваш пак добре. Лошо ти е, боли те, всичко е... аааадски гадно. След 3-4 дни се оправяш и сякаш си излязал от гаден кошмар.

Чувствам се трескаво точно по тоя начин и сякаш след 2-3 дни ще се оправя... но всъщност не... това не е летен вирус и не се знае кога и дали въобще ще е скоро края на това гадно усещане.

Щеше да...

Когато бях по-малка си представях, че съществувам и в нещо като паралелни вселени, където действието се развива успоредно с това в моята. Представях си различни неща в тези вселени. Какво щеше да е ако... и тук замествах с нещо, което не съм успяла да постигна или не съм могла да получа и си го представях и хем ми ставаше тъпо, че го нямам наистина, хем се залисвах и потапях във фантазии и представи за усещания... Правех го по цял ден. Представях си както съвсем фантастични и невъзможни неща, така и напълно реални.

Наскоро осъзнах, че съм продължила да го правя. От време на време сякаш хвърлям по един поглед на паралелните вселени. "Ами ако беше станало така..." и виждам дадена ситуация, която съм преживяла примерно днес от онзи, различен ъгъл, в който нещата биха могли да са други...
Но гледам да не се измъчвам, а и понякога си представям по-лошите варианти от моя и така успявам да оценя това, което имам.

Може би, защото това ми се е превърнало в навик и просто не обръщам внимание на мислите "а можеше да...", но има ситуации, в които много ясно, на повърхността на мислите ми, още докато съм в случката, избива... избиват представи, разигравам сценарии, даже почти реално усещам, как щях да се усещам тогава. Тогава, когато нещата щяха да са в моя полза. Какво щеше да е ежедневието ми. Каква щях да съм аз. Колко по-добре щеше да е... Вчера за пръв път усетих как едно... нещо... щеше да е толкова правилно. Като да си паснат части от пъзел...

Лошото на паралелните вселени е, че те се развиват успоредно с времето, в което аз живея. Няма как да се сбъднат, защото се "развиват" по едно и също време (макар и в главата ми). Като лодки по две успоредни реки, които текът в една посока, но няма как да се слеят.

Това, че представите в главата ми не са се сбъднали, не ме натъжава. Просто съм осъзнала, че това са представи... само представи, идеи за съвършенство... а аз знам - съвършенство не съществува (:

Съвършен би бил моментът, в който всичко ще изглежда както трябва... Изглежда ... т.е. голяма роля играят и очите, с които гледаш. И все пак има мигове, в които почти мога да усетя реално представите си... толкова "няма-да-стане" са, но мога да ги усетя... осъществени... в мислите си.

Надявам се някой ден да ми се случат неща, дори по-хубави от представите ми. Истински неща, които да ме убедят за 100-тен път, че да изживееш нещата реално е коренно различно от това, да ги изживееш в главата си...

Чувствам се странно.

Мислите ми се маскират като усещания. Усещания от онези, за които не можеш да говориш, без да прозвучи неразбираемо или прекалено поетично и въздушно, без голяма връзка с реалността. И все пак са мисли. Ще опитам да напиша част от тях.

Чувството за собственост е най-измамното нещо на света. Блажени са онези, които живеят без да са обременени от такова. Те успяват да постигнат щастието. Сещам се за един репортаж, че едни от най-щастливите хора в света били африкански племена, които не притежавали кой знае какви материални блага и всъщност даже живеят в мизерия (спрямо нашите интернетни, хай дефинишън разбирания за добър живот).

Аз съм от хората, развиващи силно чувство за собственост. Обичам си вещите. А ако някой реши да вземе нещо, което особено много обичам, имам чувството, че си скъсва нещо от мен и се сгърчвам вътрешно. Не зависи от логиката. Никога не съм опитвала да си го обясня. С времето се научих да не обръщам внимание на сгърчващото чувство, научих се да споделям, научих се да давам... и все пак има моменти, в които ми е трудно.

Хората обичат да притежават. Това им дава стабилност. Физически израз извън тях, на тях самите. Стремят се към пари, коли, сгради... но според мен най-голямото изкушение е да притежаваш хора. Всеки иска да притежава хора. Всеки иска да си има негов Човек. Било то "принцът на бял кон" или дете от него, най-добра приятелка... някой друг. Искаш да имаш.

Проблемът идва, когато се вкопчиш в чувството за собственост. Когато забравиш, че не притежаваш нищо и никого. Напомня ти се. А ти се сгърчваш и объркваш. Изведнъж ти проблясва, че това, което ти изпитваш е едностранно. Човекът отсреща не се чувства като твоя собственост... реално погледнато, ти чувстваш ли се нечия собственост?

Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако го нямаше това собственическо усещане. Да се радваш на живота, без да искаш да го вържеш за себе си. Хората и предметите да те правят щастливи, без да трябва да са "твои", да споделяте, да се сближавате, но без болното усещане за вкопчване... ако няма вкопчване, няма да има разкъсвания след това, нали?

Но на теория звучи лесно. Всъщност нямам представа как да не се вкопчвам. Нямам представа как да спра да искам Мои хора. Мой Човек. Нямам представа как разделите да са по-малко болезнени. Как да нямам чувството, че се скъсвам на малки парчета...

Нямам представа и се чувствам странно. Опитвам се да не ми е гадно, да не осмислям, да не усещам... Сякаш вътре в мен протича процес, който умишлено не гледам. Но той си протича и на моменти избива. Сякаш ако не приемам нещата като "свършили" те наистина няма да свършат...

Но са много свършващите... както и свършилите, незапочнали неща. Много са и емоциите за потулване... и ми тежи. Чувствам се странно. Прекалено емоционална, но само когато съм сама.
Планът е да изчакам есента. Тогава ще имам по-ясна представа, когато се разсее пушилката от срутилото се и се видят последствията. Но ме е страх, че гледката ще е грозна.

Не искам край.

Тези дни обмислих толкова много неща. Толкова мисли, струващи си да бъдат записани или по-скоро избистрени чрез записване. Но нещо ми пречеше. Нещо продължава да ми пречи.

Имам усещането, че ако опиша нещо, ще го запечатам, ще му придам форма и то ще свърши. Чувствам се като пусната в нищото. На края на... на края. Та, ако опиша мислите си, краят ще се доближи още повече. Ще стане по-реален. Ще придобие по-осезаема, някак физическа, форма.

А се чувствам в безтегловност. Не мисля, не планирам, не обсъждам... Толкова е по-лесно така. Като набереш скорост, когато имаш инерция... просто се пускаш, въпреки че усещаш как съвсем скоро няма да има какво да те бутне.

Всичко е едно и също и все пак нищо не е както преди. Усещам, че нещата са вече други, но аз съм си същата. Нещата ще се променят напълно. Сега съм в затишието преди буря. После... ще е друго и ще удари със страшна сила. Усещам го. Не искам да записвам. Не искам да обсъждам. Но да не записвам, означава да не съм както преди. Да променя и това. Затова започнах да пиша... без идея, без смисъл... в стремежа си да отпечатам нещо, по възможност... без да говоря, за да не го разваля.

Изпълва ме онова усещане, че ако мръдна, ако си размърдам съзнанието, ще изпусна нещата покрай себе си, нещата ще свършат и се сковавам. Вкопчвам се в стремежа си да не разваля нещо. Искам да задържа всичко до възможно най-последния момент... Не искам край. Нито начало. Искам живот... сега.