Излъжи ме...

Лъжата е нещо, което ни съпътства през целия ни живот. Като се започне с обяснението за донасянето от щъркела и Дядо Коледа и така лъжа след лъжа, стигаме до фази, в които се самоизлъгваме за нещо или пък умишлено се оставяме да ни излъжат...

Лъжата уж всички я мразят, но тя може да придаде красота на "грозната, горчива истина". Всички плюят лъжците и твърдят, че предпочитат да знаят истината, но нека си признаем - в доста ситуации всички се молим вътрешно, да дойде някой и да започне да ни лъже... Да започне да ни обяснява, как знае, че всичко ще е наред, как още утре нещата ще се оправят, как може да оправи нещата и ще го стори...

Много хора се присмиват на врачките, гледанките, оракулите и тн., но замисляли ли сте се, защо са толкова успешни? Хората тайно се надяват, да отидат при врачка, която да им предскаже прекрасна любов, печалба от тотото, хубава сватба и 2-3 здрави дечица... (примерно) Никой не отива, защото наистина иска да научи бъдещето си. Не искате да чуете истината, ако тя е "няма да успееш да си вземеш изпита, няма да влезеш в университета, за това ще започнеш да работиш като сервитьорка и...." Не... всеки се надява на версията: "Ооо всичко ще се нареди, виждам хубаво пътуване надалеч... ооо и каква любов само, ехе и пари...".

Тук има и избирателна пропускливост. Естествено, ако ни се каже нещо лошо врачката е шарлатанка, но каже ли нещо хубаво, о молим се вълшебните й сили да са били в ред този ден и нещата да се сбъднат. Хороскопите. Хубав хороскоп - хубав ден, лош хороскоп - неверен хороскоп. И куп, куп други...

Много пъти се самоубеждаваш в нещо лошо само, за да дойде някой и да ти каже, че не е така. Често ще се навиеш и на лъжа, стига да не е това, лошото, което си мислиш...

За това казват, че знаещите хора са по-нещастни. За това интелектуалците са по-отчаяни и по-депресирани. По-трудно е да излъжеш умен човек. Но не мисля, че интелигентността е преимущество от тази гледна точка. Не говоря за емоционалната интелигентност. Понякога е по-добре да се оставиш... да се пуснеш, да се самозаблудиш, за да се почувстваш добре. С какво е по-добра истината, ако те кара да се чувстваш нещастен? Не говоря за големите неща, а за дребни заблуди. Понякога е по-добре да си наивен и доверчив, дори когато виждаш, че те лъжат. Да, може би е глупаво... Но по-добре глупав и щастлив, отколкото интелигентен и саркастичен и нещастен. А да не говоря за нещата, които би предпочел да не знаеш, защото след като ги научиш, вече нищо не е същото... но това е друга тема (:

Мисли на грипозен човек - публикация тип "мило дневниче" (не е за четене)

Е, оказа се, че имам нет. Всъщност психическата подготовка, беше излишна. Сега, отново нямам какво да напиша. Болна съм, ушите ми са заглъхнали, носът ми е запушен, увила съм си врата с шал и очите ми парят... Може би за това имам усещането за... задръстеност. Няма къде да ходя. Аз и не мога де... Нямам какво да кажа, няма какво да ми се случи... Мога само да седя и да търпя неразположението и да чакам да ми мине. 

Но под, сякаш одебелилата ми се обвивка, имам някакви наченки (или по-точно остатъци) от усещания, мисли, пориви и идеи... Искаше ми се да ги изразя някак. Но не мога да стигна до тях. Осъзнавам колко безсмислен е този блог, поредната публикация тип "мило дневниче"... 

Странно е как времето тече доста по-бавно, когато ти е зле. Имам чувството, че не съм общувала с хора от седмици. Че не съм се чувствала добре от седмици... а са минали едва 3 дни. Може би липсата на подобрение създава тази илюзия. 

Имам чувството, че нещата няма да се оправят дори след като оздравея. 

Исках да пиша блог в понеделник вечерта. Но тогава си занимавах съзнанието с други неща. Чувствах се странно онази вечер. Избиваше ме на излияния и глупости. Избиваше ме на прекалено много писане. Сякаш ако напишех всичко, което ми минава през мислите, главоболието ми ще мине. Или, ако си позволя да млъкна, ще забия и ще усетя колко ми е зле. Предполагам болестта така ми влияеше.

Тогава ми беше странно. Усещах се като... кашкавалена. Мрънкаше ми се, беше ми недоволно, както когато закъснееха да ме вземат от детската градина (такова недоволно). Искаше ми се да пиша за това. Но не можех, а и още не мога да намеря думи, които да опишат това, което исках да изразя.

Предполагам като е болен човек се чувства така. Омеква съвсем. Искат му се нещата, които до сега е чакал, просто да се появят. Някой да се погрижи... да отнеме болката и гадното... 

Сетих се вчера, за нещата, които отнемаха болката, когато бях малка. Спомням си много ясно, как като бях малка, след някоя болезнена инжекция или кофти изследване, майка ми ме взимаше на ръце и ми казваше "Знам, мамо, знам..." или "Моето момиче е герой" тия думи ми стигаха да снисна зъби и в повечето случаи дори не плачех. Баща ми ми разправяше, че съм била инат. Сестрите се били чудели, как три годишно момиченце не плаче, а само коцука след инжекции ;Д Всъщност исках да съм герой. Не исках да показвам, че ме боли. Не знам защо пиша това :/ Сигурно ще съжалявам после, но ще го публикувам, а после най-вероятно ще забравя, че съм го написала.

Та, защо идеята, че някой знае идеално как се чувстваш е успокояваща? Да сигурно е глупост да търся логика в какво ме успокоявало като дете. Но си нямам друга работа... а ми се пише... Замислих се, че в най-гадните ми моменти, не искам никой друг. Искам майка ми да е до мен. Тя разбира. Виждала ме е в буквално най-гадните ми моменти. Изживявала ги е заедно с мен, до мен. Видяла е всички простотии... Тя знае. Без да се налага да и обяснявам. Та, така де. Много съм и благодарна, много я обичам. Жалко е, че не съм й го показала както трябва.

И така де. Тъжно ми става тия дни за всякакви глупости. Гадно ми е. Хахах а сълзите, които ми изтекоха от дясното око за 2 дни, сигурно са повече от сълзите, които съм проляла за цяла година х) Но ще оздравея. Предполагам тогава ще мисля и по-трезво. Сега ми е по-замъглено отколкото ми беше преди. Дано до края на седмицата, нещата да се просветлят.

Бай бай нет, бай бай хепинес...

Ммм главната причина да пиша блог е, че се очаква да нямам нет известно време, та ми се искаше... "като за последно" хахха... което далеч не е така, но все пак...

Та... идеята да нямам нет не ме стресира този път, което е странно. Някак, може би, защото няма на кого да се цупя... Но знам, че сега колкото и да съм cool още утре като се събудя и няма скайп, фейсбук, ютуб, гугъл, замунда... и ще изпадна в абстиненция, сигурно ще съм раздразнителна и ще ми е кофти... :/ Какво ти утре, още в 00:00 като излезе прозорчето за дисконекване... но какво да се прави :/

Исках много неща да напиша... Много мисли в главата, ама съм прекалено заета да не пропусна да направя нещо с оставащия интернет, за да се съсредоточа върху писане. Общо взето като онези последни 10 минути, преди да стана от компа, сещам се 442434234 неща, които искам да направя, а няма да ми стигне времето... 

Мислех си днес за трупането на недоволство към нещо/някого. Колко е вредно и как не ми беше проблем от години, но напоследък ми е един от главните проблеми. Не искам да съм недоволна. Да се ядосвам. Да се гневя. Но понякога не мога да се самоубедя, че няма защо. Общо взето просто стисвам зъби и изчаквам да мине малко...Та мислех си, че не искам да е така. Искам да съм в равновесие със себе си и околните, с нещата, които се случват. Да успея да постигна онази идея. Да стана от онези спокойни, ведри хора, можещи да реагират адекватно и осъзнато винаги. 

Днес се замислих и за едно нещо, което гледах в ютуб. Шейн Доусън даде предизвикателство, всеки да каже поне 1 нещо, за което е доволен от себе си в последния месец. Замислих се за себе си... Замислих се че отдавна не съм доволна от себе си.

Та иска ми се, да се поразсъня. Да се огледам и да действам. Да успея да... приема... неща, които трябва да се случат, а аз искам да се случат, но и не искам. Общо взето ме гони:

'cause if you're not really here
then the stars don't even matter
now i'm filled to the top with fear
but it's all just a bunch of matter
'cause if you're not really here
then i don't want to be either
i wanna be next to you...

Но е нечестно и детинско... знам... И все пак, не съм толкова пораснала, нали? Имам право да усещам детински... неща? Онова рачешкото вкопчване го усещам. Вкопчвам се. Не трябва. Не е здравословно.

Та така, днес беше музикално хубав ден. Почна се с Джордж Майкъл и се свърши с Д2... хубаво беше. Нямам идея за завършех на блога, както нямах идея и за началото му (: До следващият път, когато имам нет.

Улиците са мокри...

Чувствам се... скована. Не знам дали това е точната дума. По-точно като да те е страх да мръднеш, да не вдишаш прекалено шумно, да си отвориш очите, защото иначе ще стане нещо, което не искаш. Седиш и... не мърдаш, ако можеше би спрял и лудешки биещото си сърце, само за да не стане нещо нередно. Сещам се за куп моменти, когато е трябвало да спя до някого, човека се унася, а аз искам да се мръдна, да се завъртя... но не го правя, защото матракът ще издаде звук, възглавницата ще се мръдне, без да искам ще докосна спящия и ще разваля всичко, ще притесня някого... Та стоя скована в неудобна поза и чакам...

Човекът, когото не искам да притесня сега ли?... Трудно ми е да отговоря. Главно съм аз. Но се оглеждам и виждам толкова хора, на които им е тежко и, на които ще им стане още по-тежко ако се... раздвижа лошо... Та не не съм само аз. 

Стоя си и се опитвам да се заблудя... за кой ли път. Отчаяно ми се иска заблудите ми да са истина. Но стоя в твърдата си хлъзгава, самотна черупка и я усещам как ми умалява. Не като размер, а като време. Оглеждам се и виждам много, реални проблеми... не проблеми тип "как ще свикна с новото, без старото" или "защо не ми реагират"... истински проблеми, с които на хората, на които цял живот съм разчитала, ще им е трудно да се справят. Виждам ги, как идват и се сковавам. Страх ме е да си помисля за тях. Страх ме е да не ги вдишам, току виж станат реални. Страх ме е да се мръдна. Да не си помисля нещо накриво от тъничкия светъл път, който сама си нарисувах в съзнанието и с всеки изминал час ми изглежда все по-абсурден и сякаш направен от тебешир... а днес беше влажно... улиците са мокри.

Чувствам се като костенурка. Свивам се в корубата си и чакам лошото да мине покрай мен. Току виж като се скрия в черупката, не ме види и ме подмине... за това гледам да не мърдам и да не издам по никакъв начин, че се крия, за да не ме усети... абсурдна реакция...

Омръзна ми тая просъница...

Сънували ли сте, че ужасно много ви се спи? През целия сън не може да се справите нищо, защото много ви се спи и само се опитвате да се разсъните и раздвижите, но не се получава. Усеща се едно такова смущаващо раздразнение, все едно си вързан. Хаха... да сънуваш, че ти се спи... 

Не че съм сънувала нещо подобно наскоро... Днес обаче ми проблясна, че това раздразнение и смущение, което се усеща в подобен сън, го изпитвам в реалността и то от доста време. Сякаш съм изпаднала в летаргия. Живея в просъница. Нищо свястно не мога да измисля, но и не мога по цял ден да спя. Не искам да спя. Искам да се движа и да мисля бистро. Да имам план, който да следвам. 

Чудех се... дали е от времето? По-успокояващо е да виня студа и сивотата, и зимата. Ами какво ще се случи, ако времето се стопли, но въпреки това продължа да се усещам така... Ненапълно будна...? 

Искам да се раздвижа. Да си изградя режим, да правя физически упражнения, а и не само... мозъка трябва да си раздвижа. Много неподходящ момент за летаргия е това :/ Сега се предполага, че трябва да съм енергична, устремена, с план за бъдещето си... изпълнена с желание и трепет. Много си се дразня. Искам да се събудя. Искам да се разсъня... да скъсам тия невидими въжета, които сякаш имам около себе си... около съзнанието си. Не знам какво да направя, за да се стегна. Надявам се когато времето се постопли аз да съм всичко онова (енергична, надъхана, ведра...), което трябва да съм сега. Което искам да съм сега. А най-добре ще е да се почувствам така по-скоро... защото затопляне не се очаква в близкия месец :/

Скръндза на внимание или усмивка в чуждия ден?

От няколко дни се каня да пиша за това. Малко ми е трудно да го... подхвана, защото е доста всеобхватно като че ли... За това ще почна от където сваря пък - каквото стане (:

Какво правите, когато си помислите нещо хубаво за някого? Не говоря за непознатия красавец в автобуса или милото момиче, раздаващо флаери. Говоря за милите чувства, които някой приятел е предизвикал у вас с някое свое изказване, или за това че сте оценили, нечий пост, снимка, хубав грим, хубава интонация... (: Знам какво аз мисля, че трябва да се прави. Какво се стремя аз да правя. Според мен хубавите неща са за споделяне и всеки жест, който за вас се струва дребничък, е усмивка в чуждия ден. 

Повечето хора държат повече на егото си, отколкото на нечия усмивка. Не че аз си нямам его, просто не го намесвам когато става въпрос за това. Какво общо има моето его с това, че някой е направил нещо, заслужаващо внимание.

Да, критериите на хората са различни и все пак, не мисля, че е толкова трудно. Следващият път, когато видите нещо хубаво у някой познат - просто му го кажете. Ей така с чист поглед и без каквито и да е други намерения, освен човека отсреща да разбере, че се е справил както трябва.

Всеки има нужда да чуе понякога, че се е справил добре. Всеки има нужда да види, че усилията му се забелязват от останалите. Проблемът е, че хората си мислят, че се разбира от самосебе си. От страни всичко е ясно. Човека е направил нещо хубаво, теб те е зарадвало/усмихнало/харесало ти е, би трябвало да го знае, нали той го прави. Е - не е така. Хората заслужават хубавите им черти да бъдат оценявани подобаващо и те да разбират за това. 

Та не бъдете скръндзи на внимание. Нищо не ви коства да се държите мило за неща, които сте харесали. Това да кажете на някого, че харесвате нещо, което е направил/казал, няма да ви направи по-малко готини... няма да нарани егото ви, а дори да го нарани - от рани по егото не се умира. А когато пренебрегнете егото си и погледнете към хубавите черти на хората с чист поглед, ще донесете много малки усмивки на хората в обкръжението си. Не е ли по-хубаво да сте сред усмихнати хора?

Най-лошо е когато нещо вътре във вас, вече не ви позволява да погледнете по този начин на някого. Тогава аз лично се чувствам леко душевно осакатена. Разочарованието към някого и непукизма и привидната усмивка са убиеца на желанието ми да... гледам с чист поглед... Е, аз нищо не мога да направя по въпроса (:

За това радвайте хората, които го заслужават и се радвайте, че все още имате такива край себе си... Защото понякога те спират да са такива (: