събота, 10 ноември 2012 г.
arctic monkeys
винаги ме карат да си представям как съм на тяхно участие и танцувам и си избухвам и се освобождавам и не ми пука за никой и нищо и просто... скачам
обаче даже да отида на тяхно участие едва ли ще мога да се освободя до степен, че да правя това, което правя в главата си. доста жалко. мога поне да си представям.
неделя, 4 ноември 2012 г.
малки дни и много мъгла
Малки дни и големи нощи, дълги седмици и къси месеци...
Напоследък това ми е животът. Малко сън и много задължения, малко въздух и много тичане по автобусите. Малко човечност и много недоволство.
Малко самонавиване, че трябва да се стегна и много отпускане с неправилните мисли. На моменти чак ме давят.
И нямам думи да кажа... а може би няма какво да кажа. Просто се давя. Сякаш сама съм се хванала и се бутам във водата. И за момента всичко ми е мъгливо.
Не ми се занимава. Нито с хора, нито с ходене на някакви места, нито с нищо.
Малко живец и много мъгла.
Кога ли ще намеря баланс.
Напоследък това ми е животът. Малко сън и много задължения, малко въздух и много тичане по автобусите. Малко човечност и много недоволство.
Малко самонавиване, че трябва да се стегна и много отпускане с неправилните мисли. На моменти чак ме давят.
И нямам думи да кажа... а може би няма какво да кажа. Просто се давя. Сякаш сама съм се хванала и се бутам във водата. И за момента всичко ми е мъгливо.
Не ми се занимава. Нито с хора, нито с ходене на някакви места, нито с нищо.
Малко живец и много мъгла.
Кога ли ще намеря баланс.
събота, 27 октомври 2012 г.
Малко
...малко ми е тъжничко.
И ме гони някакъв порив да споделям, просто да споделям... мисли. Ще ми се да обърна гръб на гадните изводчета. И да е хубаво пак. А най-много ми се ще да ми стане топло отвътре.
Хубаво нещо са книгите. И новите чанти, също. И рисуването. Много е хубаво и човек да се е наспал и да не усеща очите си сякаш ще му паднат от лицето всеки момент. Хубаво е и да е спокойно. Красиво е, когато слънцето пече приятно и придава цвят на шарените листа.
А е гадно да ти се доплаче рано сутрин от студ и да ти остават 17-18 часа преди да се прибереш.
И не са добри злобеещите хора. Никак не е хубаво да те обграждат. Не е хубаво да осъзнаваш, че никой не се е сетил за теб и това всъщност да е в реда на нещата и да няма даже на кого да се обидиш, защото хората са ти никакви. Не е хубаво.
И май се примирих. Хубаво ли е? - не знам.
Само... малко ми е тъжничко.
И ме гони някакъв порив да споделям, просто да споделям... мисли. Ще ми се да обърна гръб на гадните изводчета. И да е хубаво пак. А най-много ми се ще да ми стане топло отвътре.
Хубаво нещо са книгите. И новите чанти, също. И рисуването. Много е хубаво и човек да се е наспал и да не усеща очите си сякаш ще му паднат от лицето всеки момент. Хубаво е и да е спокойно. Красиво е, когато слънцето пече приятно и придава цвят на шарените листа.
А е гадно да ти се доплаче рано сутрин от студ и да ти остават 17-18 часа преди да се прибереш.
И не са добри злобеещите хора. Никак не е хубаво да те обграждат. Не е хубаво да осъзнаваш, че никой не се е сетил за теб и това всъщност да е в реда на нещата и да няма даже на кого да се обидиш, защото хората са ти никакви. Не е хубаво.
И май се примирих. Хубаво ли е? - не знам.
Само... малко ми е тъжничко.
сряда, 10 октомври 2012 г.
йеа агейн
когато общуването се превръща в обясняване и обясняването натежава... смътно си спомням, че трябва да има повече.
смътно, смътно... всичко е смътно.
не ми харесва да съм котва. нито да тегля назад или надолу... или и двете. бих искала да спра.
смътно, смътно... всичко е смътно.
не ми харесва да съм котва. нито да тегля назад или надолу... или и двете. бих искала да спра.
вторник, 2 октомври 2012 г.
Октомврийския вятър и детството
Може би защото съм заобиколена от толкова много деца, или пък защото обкръжението ми е все от по-възрастни от мен хора, но постоянно си мисля за детството. Исках сякаш да разбера точния момент, в който е приключило, за да нарисувам граница и да я прекрача наобратно.
И после започнах да си мисля и да си спомням. Куп ситуации, някои от които уж дребни, които са изсмукали част от детството. Осъзнаването, че лошите неща се случват и на теб, че хората не са толкова добри, че ти не си толкова добър, че не винаги има кой да те успокои, малко по малко те застаряват. А първичната радост, очудване, вяра, изчезват заедно с дълбокия детски сън, в който могат да те пренесат от дивана в твоето легло, без да усетиш нищо.
И ми стана толкова тъжно. Намерих стари песни, които съм слушала може би през последните си повече детски, отколкото тинейджърски години. Спомних си какви мисли, фантазии и чувства са ми се въртели тогава... и наистина ми стана тооооолкова тъжно.
Вълнението май ми липсва най-много. Повече вълнение, отколкото страх. Повече любопитство, отколкото стрес. Повече приятен трепет и очакване, отколкото притеснение и блокиране.
Вълнението и вярата. Вярата в някои човешки ценности и неща като - хората винаги ще се държат така с теб, както ти с тях, например.
Не ми харесва това държане като "възрастни". Не ми харесва да съм заобиколена от "самодостатъчни" задници. Не ми харесва да ми е усилно да общувам с хора. Не ми харесва да нямам енергия, която да вложа в приятелите си. Не ми харесва да осъзнавам, че те не влагат нищо в мен... Не ми харесва...
Предпочитам да вярвам, че вечното приятелство съществува. Предпочитам да не смятам хората за използвачи. Предпочитам да си мисля, че на всички им пука еднакво и реципрочно. Предпочитам да съм сигурна, че човешките отношения са важни и могат да се пазят и градят, въпреки че хората се променят...
Предпочитам... да съм дете. Но няма граница, която да мога да прекрача.
От тук насетне ме очаква само стареене и още по-голямо отдалечаване, от идеалния ми детски свят, изпълнен с катерене по дървото с череши, правене на кални торти, биене на клейма при баба в пощата, правене на курабии, ходене на басейн, скачане на ластик и въже, четене на приказки, мечтаене за Хогуортс, соло в народния танц, играене на кент купе с брат ми и братовчедките, ходене на сбор с люлки и захарен памук, приятелство, фантазиране...
сряда, 29 август 2012 г.
Решението.
I never know what to do with my love.
I never know what to do with my hands.
so I'll put them behind my back
I'll put them behind my back
behind my back.
Ще оставя ръцете си да правят това, което са свикнали и ще се опитам да насоча любовта си там, където си беше.
А междувременно ще стоя на пейката, ще те гледам и ще слушам разговори и ще си повтарям, че ръцете ми винаги ще си останат зад гърба.
петък, 17 август 2012 г.
Ех.
Липсва ми малко поезия.
Малко дъх на лято и разцъвтели цветове по залез слънце. Липсват ми развети коси, на запътила се по пясъка към морето, мен.
Липсват ми откраднати усмивки, както и изтръгнат неусетно чужд смях. Липсват ми цветните дрехи, сливащи се с безгрижие.
Липсва ми нагорещения вечерен въздух да ме обгъща, докато се разхождам на никъде в сякаш спрялото време. Липсва ми ей така за малко да спра и да почувствам, да вдишам дълбоко и да съм благодарна.
Липсват ми неочаквани чаровни случки. Спонтанни светещи неща за мен. Липсват ми и замислени прекрасни неща, даже... за мен.
Защото лятото свършва, а мен никога не ме е бивало в замислянето на неща за мен. Даже когато имам време.
И няма да ги получа. Лятото свърши, а даже не успя да започне. Ех.
Липсва ми малко поезия.
Малко дъх на лято и разцъвтели цветове по залез слънце. Липсват ми развети коси, на запътила се по пясъка към морето, мен.
Липсват ми откраднати усмивки, както и изтръгнат неусетно чужд смях. Липсват ми цветните дрехи, сливащи се с безгрижие.
Липсва ми нагорещения вечерен въздух да ме обгъща, докато се разхождам на никъде в сякаш спрялото време. Липсва ми ей така за малко да спра и да почувствам, да вдишам дълбоко и да съм благодарна.
Липсват ми неочаквани чаровни случки. Спонтанни светещи неща за мен. Липсват ми и замислени прекрасни неща, даже... за мен.
Защото лятото свършва, а мен никога не ме е бивало в замислянето на неща за мен. Даже когато имам време.
И няма да ги получа. Лятото свърши, а даже не успя да започне. Ех.
Липсва ми малко поезия.
неделя, 29 юли 2012 г.
Коса
Липсва ми косата ми. Дълга почти до кръста, стелеща се по гърба ми. Сплетена на плитки или просто вързана. Много ми липсва :(
Такава много дълга. Странно е, защото ми липсва въпреки лепкащото чувство и фактът, че даже и къса, ми пречи. Искам си я дълга. И да се скрия в нея.
>.<
За пръв път ми се случва подобно нещо.
Такава много дълга. Странно е, защото ми липсва въпреки лепкащото чувство и фактът, че даже и къса, ми пречи. Искам си я дълга. И да се скрия в нея.
>.<
За пръв път ми се случва подобно нещо.
четвъртък, 26 юли 2012 г.
събота, 21 юли 2012 г.
Аз нямам китара. Прозорецът ми е затворен.
Измъкваш се от леглото, притъпяваш негодуващото си тяло, изчегъркваш събралата се умора и сънливост. Опаковаш се с лепенки, защипваш се с фиби, напъхваш се в неудобни дрехи и се натикваш в убиващи обувки. После потегляш, преглъщайки дългия път, а по-късно през деня ще преглътнеш и сухия сандвич.
За да станеш пълноценна и да се градиш. За да пораснеш.
Притъпяваш обидното чувство, търпиш критиките, надсмиваш се над нелепите си грешки. Престрашаваш се, а после се проваляш гръмко.Реве ти се, но нямаш нито време, нито пред кого.
Искаш да избягаш, но и повече от всичко не ти се иска да ти се налага да се махнеш. Правиш се, че не забелязваш какво изпускаш. Затваряш си очите и ушите за това, което пропускаш, защото нямаш излишна енергия, която да вложиш в осмисляне. За това само смътно усещаш. Смътно ти е гадно, за света отвъд. Смътно усещаш аромата на плажно масло от другите, смътно си спомняш вкусът на джина с фанта лимон, а още по-смътно е дразнещото чувство, че и приятелите си не схващаш какво говорят.
Ама нали уж си струва? Питаш се и всеки ден знаеш още по-малко отговора.
Не знаеш.
И всеки ден се чувстваш все по-малко остроумна и все повече сива и ръбеста. Защото не те бива. Защото не ти се получава. Защото получи това, което искаше и се оказа, че не можеш да се справиш с него. Защото не си нито творческа личност - нито обратното. Защото си средностатистическа, но от статистиката за по-тъпите хора.
И не изглеждаш както трябва. И не правиш каквото трябва. И не си достатъчно интелигентна. А най-лошото е, че не си достатъчно умна, за да се сетиш как да си повярваш, че СИ.
И за това стоиш и слушаш звуците на китарата и онова малко по-остроумно, захвърлено в ъгъла Теб се раздвижва. Раздвижва се и почва да ти шепти и ти реди поредната мислена публикация, която знаеш, че няма да види бял свят. Защото нямаш време, нито имаш сили... и се замисляш... какво ли имаш въобще?
Слушаш мелодиите, те те трогват и леко завиждаш. Завиждаш за този прозорец, който може да покаже вътрешен свят. Малък процеп към онзи уникален, само твой си поглед над нещата, извиращ сякаш от теб. А на теб ти липсва.
Заболява те, че ти няма как да покажеш всичко онова, което си мислеше, че имаш. А щом няма как да го покажеш... може би нямаш какво да покажеш. Може би си това. Посредствена. Може би няма как да се справиш. Този път е различно...
Този път не е въпрос на "да остискаш". Тук не е до "стисване на зъби" и търпене на болка. Това вече не върши работа. А ти си забравила как да се справяш по друг начин...
...не знам какво да правя. Не знам. Може би това е нещо, което вече порасналите хора знаят. Тези зрелите и силните, на които се надявах да приличам.
Но уви. Явно не приличам. И нямам китара. Нямам прозорец. Затворен е.
Дължах си поне да опитам да го открехна.
За да станеш пълноценна и да се градиш. За да пораснеш.
Притъпяваш обидното чувство, търпиш критиките, надсмиваш се над нелепите си грешки. Престрашаваш се, а после се проваляш гръмко.Реве ти се, но нямаш нито време, нито пред кого.
Искаш да избягаш, но и повече от всичко не ти се иска да ти се налага да се махнеш. Правиш се, че не забелязваш какво изпускаш. Затваряш си очите и ушите за това, което пропускаш, защото нямаш излишна енергия, която да вложиш в осмисляне. За това само смътно усещаш. Смътно ти е гадно, за света отвъд. Смътно усещаш аромата на плажно масло от другите, смътно си спомняш вкусът на джина с фанта лимон, а още по-смътно е дразнещото чувство, че и приятелите си не схващаш какво говорят.
Ама нали уж си струва? Питаш се и всеки ден знаеш още по-малко отговора.
Не знаеш.
И всеки ден се чувстваш все по-малко остроумна и все повече сива и ръбеста. Защото не те бива. Защото не ти се получава. Защото получи това, което искаше и се оказа, че не можеш да се справиш с него. Защото не си нито творческа личност - нито обратното. Защото си средностатистическа, но от статистиката за по-тъпите хора.
И не изглеждаш както трябва. И не правиш каквото трябва. И не си достатъчно интелигентна. А най-лошото е, че не си достатъчно умна, за да се сетиш как да си повярваш, че СИ.
И за това стоиш и слушаш звуците на китарата и онова малко по-остроумно, захвърлено в ъгъла Теб се раздвижва. Раздвижва се и почва да ти шепти и ти реди поредната мислена публикация, която знаеш, че няма да види бял свят. Защото нямаш време, нито имаш сили... и се замисляш... какво ли имаш въобще?
Слушаш мелодиите, те те трогват и леко завиждаш. Завиждаш за този прозорец, който може да покаже вътрешен свят. Малък процеп към онзи уникален, само твой си поглед над нещата, извиращ сякаш от теб. А на теб ти липсва.
Заболява те, че ти няма как да покажеш всичко онова, което си мислеше, че имаш. А щом няма как да го покажеш... може би нямаш какво да покажеш. Може би си това. Посредствена. Може би няма как да се справиш. Този път е различно...
Този път не е въпрос на "да остискаш". Тук не е до "стисване на зъби" и търпене на болка. Това вече не върши работа. А ти си забравила как да се справяш по друг начин...
...не знам какво да правя. Не знам. Може би това е нещо, което вече порасналите хора знаят. Тези зрелите и силните, на които се надявах да приличам.
Но уви. Явно не приличам. И нямам китара. Нямам прозорец. Затворен е.
Дължах си поне да опитам да го открехна.
вторник, 22 май 2012 г.
Думи
Думите са просто думи. Не стават за нищо. Не стават за ядене, нито могат да те прегърнат. Когато се злоупотребява с тях, думите са кухи и празни. Просто подредени звуци.
Хората забравят, че зад тези звуци трябва да стои нещо. Те трябва да описват действия. Действия от типа "затварям вратата" и "ям" наравно с другите... вътрешните. Трябва да описват движението на мисловните ти и душевни течения. Вътрешният ти подтик и устрем да правиш това и да не правиш онова. Да илюстрират ДЕЙСТВИЯ, а не просто да ги маркират и да ги оставят висящи във въздуха, не означаващи нищо и никога не просъществували.
Замисляли ли сте се, кога една публикация, текст на песен или стихотворение стават успешни? Когато сте описали нещо истинско. Нещо което ви е накарало да действате. Несподелена любов, която ви е карала да светите и да подреждате ежедневието си около Избрания... радостта от предстоящо събитие, даваща ви заряд и устрем да се движите през ежедневието си... да ПРАВИТЕ неща... мъка, караща ви да се затворите... Тогава думите са истински и са пълни. Защото тогава текстът не е просто подредени символи. Тогава текстът е израз на събитие отвътре-навън или отвън-навътре...
Омръзна ми от празни приказки. Омръзна ми от кухи, нищо значещи думи. А най-гадното е, че вече не вярвам на никакви думи. Хората са латерни. Говорят, говорят, говорят... Заболяха ме ушите... заболя ме и душата. Омръзна ми.
Най-много ми омръзна от хора, които си мислят, че думите запълват празнината от бездействието им.
И в 1 сутринта, след като ми омръзна да се въртя в неуспешни опити за сън, аз включих компютъра отново, само за да направя същото... да запълня празнината от стоенето на едно (отдавна неудобно) място, с думи... за да мога поне да заспя.
Хората забравят, че зад тези звуци трябва да стои нещо. Те трябва да описват действия. Действия от типа "затварям вратата" и "ям" наравно с другите... вътрешните. Трябва да описват движението на мисловните ти и душевни течения. Вътрешният ти подтик и устрем да правиш това и да не правиш онова. Да илюстрират ДЕЙСТВИЯ, а не просто да ги маркират и да ги оставят висящи във въздуха, не означаващи нищо и никога не просъществували.
Замисляли ли сте се, кога една публикация, текст на песен или стихотворение стават успешни? Когато сте описали нещо истинско. Нещо което ви е накарало да действате. Несподелена любов, която ви е карала да светите и да подреждате ежедневието си около Избрания... радостта от предстоящо събитие, даваща ви заряд и устрем да се движите през ежедневието си... да ПРАВИТЕ неща... мъка, караща ви да се затворите... Тогава думите са истински и са пълни. Защото тогава текстът не е просто подредени символи. Тогава текстът е израз на събитие отвътре-навън или отвън-навътре...
Омръзна ми от празни приказки. Омръзна ми от кухи, нищо значещи думи. А най-гадното е, че вече не вярвам на никакви думи. Хората са латерни. Говорят, говорят, говорят... Заболяха ме ушите... заболя ме и душата. Омръзна ми.
Най-много ми омръзна от хора, които си мислят, че думите запълват празнината от бездействието им.
И в 1 сутринта, след като ми омръзна да се въртя в неуспешни опити за сън, аз включих компютъра отново, само за да направя същото... да запълня празнината от стоенето на едно (отдавна неудобно) място, с думи... за да мога поне да заспя.
неделя, 6 май 2012 г.
Stardust
За миналото, в което не се бях ровила толкова надълбоко от някакъв страх, за миналото, което сега събуди буцата в гърдите ми и за миналото, което докарва сухи сълзи в очите ми.
...но най-вече за миналото, в което това "always" означаваше нещо.
...но най-вече за миналото, в което това "always" означаваше нещо.
събота, 5 май 2012 г.
Touch
"Seven billion people on a tiny planet suspended in the vastness of space, all alone. How to make sense of that is the great mystery of our fragile existence. Maybe it’s being alone in the universe that holds us all together, keeps us needing one another in the smallest of ways, creating a quantum entanglement of you, of me, of us. And if that’s really true, then we live in a world where anything is possible."
четвъртък, 26 април 2012 г.
Йеа райт
понеделник, 16 април 2012 г.
Асансьорът през нощта
През нощта или следобед е най-явно. Продължавам да очаквам шумното отключване на вратата, издрънчаването на ключовете и скръцването изпод петите завъртащи се върху балатум, след всяко движение с асансьора в притихналия блок. А ако гледам филм от леглото си, продължавам да се обръщам надясно с лепната усмивка и/или коментар за филма, гледайки в нищото.
Сутрин като ми звъни телефона, бързам да го изсключа, за да не го събудя, а после поглеждам и виждам съседното легло, на което съм нахвърлила просто свои вещи.
Не знам кога ще спре. Но като спре не става по-добре. Усещането че нещо не е наред и нещо липсва, че нещо е нередно - си остава. И ми е свито постоянно.
Все се сещам за един момент, когато бях малка. Леля ми изпращаше братовчедка си и семейството й, които бяха дошли за 2 седмици през лятото от Гърция. Стояхме на паркинга и ги изпращахме. Натовариха се в колата и тръгнаха, а леля ми вече изплакваше третия ред сълзи. Помислих си, че не разбирам. Или че нещо ми има, щом на мен не ми е толкова тъжно. Нищо ми нямаше. Просто не знаех.
Напоследък се чудех, свиква ли се с натрупването на подобен опит? Оказва се, че не. Или поне за сега не мога. С всяко следващо изпращане на някого, ми става все по-трудно. Все по-явно усещам липсата, усещам я предварително. Усещам я в момента на заминаването. А и вече знам, че тя не изчезва. Просто ставаш още по-крив и гротеск.
И не искам да съм драматична. Просто звуците на асансьора в притихналия блок ми напомнят за всичките "айде и да пишеш", "дано да се оправиш там", "всичко ще бъде наред, ти ще се справиш", "не се притеснявай, там ще е много хубаво" и "заминавай, много ясно, че ще заминеш, така е правилно"..., които изрекох и които ще продължавам да изричам, когато в главата ми звучи само "моля те, остани", "ужасно много ще ми липсваш", "няма да мога да свикна без теб", "не знам как да се справям така"... "страх ме е"
...липсва ми да изрека едно "оф айде побързай, стига си се моткал, че стана два и половина". И няма на кого да се карам, когато не мога да се скарам на себе си.
И след десетина години, когато стоя на паркинг, изпращайки някого, вероятно ще съм като леля ми.
Сега ми се иска да не чувах асансьора.
.
Сутрин като ми звъни телефона, бързам да го изсключа, за да не го събудя, а после поглеждам и виждам съседното легло, на което съм нахвърлила просто свои вещи.
Не знам кога ще спре. Но като спре не става по-добре. Усещането че нещо не е наред и нещо липсва, че нещо е нередно - си остава. И ми е свито постоянно.
Все се сещам за един момент, когато бях малка. Леля ми изпращаше братовчедка си и семейството й, които бяха дошли за 2 седмици през лятото от Гърция. Стояхме на паркинга и ги изпращахме. Натовариха се в колата и тръгнаха, а леля ми вече изплакваше третия ред сълзи. Помислих си, че не разбирам. Или че нещо ми има, щом на мен не ми е толкова тъжно. Нищо ми нямаше. Просто не знаех.
Напоследък се чудех, свиква ли се с натрупването на подобен опит? Оказва се, че не. Или поне за сега не мога. С всяко следващо изпращане на някого, ми става все по-трудно. Все по-явно усещам липсата, усещам я предварително. Усещам я в момента на заминаването. А и вече знам, че тя не изчезва. Просто ставаш още по-крив и гротеск.
И не искам да съм драматична. Просто звуците на асансьора в притихналия блок ми напомнят за всичките "айде и да пишеш", "дано да се оправиш там", "всичко ще бъде наред, ти ще се справиш", "не се притеснявай, там ще е много хубаво" и "заминавай, много ясно, че ще заминеш, така е правилно"..., които изрекох и които ще продължавам да изричам, когато в главата ми звучи само "моля те, остани", "ужасно много ще ми липсваш", "няма да мога да свикна без теб", "не знам как да се справям така"... "страх ме е"
...липсва ми да изрека едно "оф айде побързай, стига си се моткал, че стана два и половина". И няма на кого да се карам, когато не мога да се скарам на себе си.
И след десетина години, когато стоя на паркинг, изпращайки някого, вероятно ще съм като леля ми.
Сега ми се иска да не чувах асансьора.
.
понеделник, 9 април 2012 г.
Мисли в монолози.
В главата ми се е заформил един мисловъртеж, в който се въртят и премяткат непрестанно една мисъл, след друга мисъл... Обещания към мен, припомняне да свърша това и онова, опити да си изкривя мисленето отново, други опити да "напипам" какво всъщност става в средата... А като основа на всичко това се завихря постоянно желание. Желание за стабилност, за малко по-ясно усещане къде съм Аз сред всичко това.
Този вихър в главата ми доста ме изтощава. Даже май ми пречи да се наспивам. Но не искам да го спирам. Страх ме е какво би се разскрило, ако всичко това утихне...
Затова винаги трябва да нося в себе си черен тънкописец и излишни листи. Докато си драскам сякаш се отделям от този вихър. Той си се върти там някъде, на заден план, а значение придобива само начинът, по който мастилото се разнася изпод плъзгащият се метален връх. И никога не знам какво ще се получи накрая. Но винаги има как да се доизкосури. И няма значение, че само аз виждам какво се получава в повечето случаи. Носи ми такава тиха удовлетвореност... Всяко малко цветенце, всяко неадекватно нарисувано насред белия лист око...
Защото те не говорят с думи. Те просто "са". И дори да не са някакви произведения на изкуството са успели да се измъкнали някак навън въпреки центробежната сила на всички тези мисли. Толкова... много... мисли... толкова много монолози... Уморяват ме.
Иска ми се и аз просто да "съм". Да няма толкова много думи в мен. Наистина ми се иска хората да ме схващаха по-лесно. Или да не се обличах с толкова много думи. Или пък просто да знаех как да бъда чута... А иронията е, че накрая се оказва, че пак не съм казала каквото "искам"... каквото трябва. Хах.
И за накрая - има песни, които знам, че ще останат с мен доста дълго време. А тази даже има толкова много варианти, че все някой от тях ще е винаги актуален за настояща ситуация.
nobody loves no one.
.
Този вихър в главата ми доста ме изтощава. Даже май ми пречи да се наспивам. Но не искам да го спирам. Страх ме е какво би се разскрило, ако всичко това утихне...
Затова винаги трябва да нося в себе си черен тънкописец и излишни листи. Докато си драскам сякаш се отделям от този вихър. Той си се върти там някъде, на заден план, а значение придобива само начинът, по който мастилото се разнася изпод плъзгащият се метален връх. И никога не знам какво ще се получи накрая. Но винаги има как да се доизкосури. И няма значение, че само аз виждам какво се получава в повечето случаи. Носи ми такава тиха удовлетвореност... Всяко малко цветенце, всяко неадекватно нарисувано насред белия лист око...
Защото те не говорят с думи. Те просто "са". И дори да не са някакви произведения на изкуството са успели да се измъкнали някак навън въпреки центробежната сила на всички тези мисли. Толкова... много... мисли... толкова много монолози... Уморяват ме.
Иска ми се и аз просто да "съм". Да няма толкова много думи в мен. Наистина ми се иска хората да ме схващаха по-лесно. Или да не се обличах с толкова много думи. Или пък просто да знаех как да бъда чута... А иронията е, че накрая се оказва, че пак не съм казала каквото "искам"... каквото трябва. Хах.
И за накрая - има песни, които знам, че ще останат с мен доста дълго време. А тази даже има толкова много варианти, че все някой от тях ще е винаги актуален за настояща ситуация.
nobody loves no one.
.
вторник, 3 април 2012 г.
понеделник, 5 март 2012 г.
Знам, че бях...
Ти май си в някаква меланхолия...
А... ми може, не съм се замисляла...
Защо?
...И вкарваш тук възможно най-плоското и повърхностно обяснение... И лъжеш, макар че не точно. Не лъжеш, по-скоро отразяваш питането и отговаряш с отражение, преди въпроса да е проникнал до по-дълбоките, по-истински, по-черни или може би по-бели, но пък горчиви неща.
Не лъжеш, защото наистина не си се замисляла. Само чувстваш и ти тежи, и се чудиш кога ще дойде моментът, в който тези неща ще те залеят и ще развалят всичко. Чудиш се ще излязат ли или няма какво да излиза, само си въобразяваш, защото си вечно недоволна...
Кога ще видиш, че нещо ти липсва? Че е нещо важно, а не детайли сложени от каприз? Ах как искам да чувствам нещо чисто... нещо което може да се усложни не поради същността си, а само поради обстоятелствата. Нещо просто, което поради тази простота се извисява до такава степен, че те кара да станеш силен, тъп и упорит, да не правиш компромиси с него...
Липсва ми нещо безкомпромисно. Нещо просто. Нещо сигурно и непроменимо. И това ме кара да преливам от малки, необясними, сладко-кисело-горчиви чувства... Не ми харесва.
Липсва ми прямата, открита в отношенията си с хората, не правещата компромиси... самодостатъчната мен. Бях нея толкова отдавна, че забравих, че някога е съществувала. А знам, че бях нея... знам го...
А... ми може, не съм се замисляла...
Защо?
...И вкарваш тук възможно най-плоското и повърхностно обяснение... И лъжеш, макар че не точно. Не лъжеш, по-скоро отразяваш питането и отговаряш с отражение, преди въпроса да е проникнал до по-дълбоките, по-истински, по-черни или може би по-бели, но пък горчиви неща.
Не лъжеш, защото наистина не си се замисляла. Само чувстваш и ти тежи, и се чудиш кога ще дойде моментът, в който тези неща ще те залеят и ще развалят всичко. Чудиш се ще излязат ли или няма какво да излиза, само си въобразяваш, защото си вечно недоволна...
Кога ще видиш, че нещо ти липсва? Че е нещо важно, а не детайли сложени от каприз? Ах как искам да чувствам нещо чисто... нещо което може да се усложни не поради същността си, а само поради обстоятелствата. Нещо просто, което поради тази простота се извисява до такава степен, че те кара да станеш силен, тъп и упорит, да не правиш компромиси с него...
Липсва ми нещо безкомпромисно. Нещо просто. Нещо сигурно и непроменимо. И това ме кара да преливам от малки, необясними, сладко-кисело-горчиви чувства... Не ми харесва.
Липсва ми прямата, открита в отношенията си с хората, не правещата компромиси... самодостатъчната мен. Бях нея толкова отдавна, че забравих, че някога е съществувала. А знам, че бях нея... знам го...
сряда, 15 февруари 2012 г.
Слушай дъхавия полъх
Завинаги... вечност. От известно време имам ново понятие, за тези думи.
Завинаги може да се състои в 2 дни, вечността може да се побере в 3 минути... то е когато си напълно сигурен в нещо. За един миг, това нещо е твоето Завинаги и в този момент то те обуславя и ще важи вечно... И няма значение, че след тези 3 минути ще стане нещо различно, няма значение, че Завинаги не значи до края на вечността... няма значение, че понякога не значи дори до края на годината...
Просто...
Слушам...
Докато слушам - ти си моето Завинаги. Потапям се и не знам дали аз разбирам звуците, но съм сигурна, че те разбират мен. Те се просмукват навътре, обграждат ме и ме обливат, като дъхав полъх... а най-прекрасното е, че няма нужда от обяснения... нито от мен, нито от тях... нямам нужда да ми казват, че ще сме вечни...аз и те, защото когато звучат... времето, обстоятелствата... нямат значение...
просто слушам...
А ти си повече мой, отколкото знаеш. Повече мой, отколкото аз си признавам. И искам да остана в този момент. В тази Вечност... докато свириш на приглушена светлина... докато виждам повече от теб и ти навярно не знаеш...Искам... Завинаги...
Завинаги може да се състои в 2 дни, вечността може да се побере в 3 минути... то е когато си напълно сигурен в нещо. За един миг, това нещо е твоето Завинаги и в този момент то те обуславя и ще важи вечно... И няма значение, че след тези 3 минути ще стане нещо различно, няма значение, че Завинаги не значи до края на вечността... няма значение, че понякога не значи дори до края на годината...
Просто...
Слушам...
Докато слушам - ти си моето Завинаги. Потапям се и не знам дали аз разбирам звуците, но съм сигурна, че те разбират мен. Те се просмукват навътре, обграждат ме и ме обливат, като дъхав полъх... а най-прекрасното е, че няма нужда от обяснения... нито от мен, нито от тях... нямам нужда да ми казват, че ще сме вечни...аз и те, защото когато звучат... времето, обстоятелствата... нямат значение...
просто слушам...
А ти си повече мой, отколкото знаеш. Повече мой, отколкото аз си признавам. И искам да остана в този момент. В тази Вечност... докато свириш на приглушена светлина... докато виждам повече от теб и ти навярно не знаеш...Искам... Завинаги...
петък, 3 февруари 2012 г.
Студ. Тръпки.
Студено е навън. Ледено. Излизам, а първите глътки въздух ми срязват ноздрите. Дишам през устата. Сега пък болката е в белите дробове. Краката ми се сковават. Стават като от ламарина. Болят ужасно. Ръцете ми, под двата чивта ръкавици се смръзяват, а ноктите ми посиняват и болят...
Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...
И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.
Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.
Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.
Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...
Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.
И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.
Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...
И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.
Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.
Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.
Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...
Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.
И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.
четвъртък, 26 януари 2012 г.
събота, 21 януари 2012 г.
...или?
Дори да обърнеш гръб на реалността, тя неизменно те заобикаля и ти се изпречва пред лицето. За да прекъсне ходенето ти във фантазии, като сомнамбул. Плесва те, за да ти се отворят очите от шока.
А сега от теб си зависи. Ще избягаш ли напред, за да не я гледаш, опитвайки да не откачаш от страх и очакване, кога ли пак ще те настигне... или... или?
if you're gonna do it
you better do it right
or my heart wont stop swelling
А сега от теб си зависи. Ще избягаш ли напред, за да не я гледаш, опитвайки да не откачаш от страх и очакване, кога ли пак ще те настигне... или... или?
if you're gonna do it
you better do it right
or my heart wont stop swelling
четвъртък, 12 януари 2012 г.
Търси се празник
"Ох тези празници така ме заредиха!" ... ми каза някой днес, с весела интонация, светнало лице, красива усмивка и искрящи очи...
А в моя мозък, сякаш покрит от слой сиви, сухи мисли и ненужни факти, нещо се размърда. Както когато някой ти споменава нещо, което напълно си забравил. Някой познат, който напълно си изключил от съзнанието си изведнъж се появява в нечии думи и в този кратък миг, той отново се появява в съзнанието ти, времето за кратко спира и ти успяваш да си спомниш всичко.
Спомних си... и осъзнах. Осъзнах от колко много време не съм се... зареждала. Колко много време се стараех ... даже престаравах. Бях навсякъде, бях около, бях под и бях над. Заобикалях, правех диагонали, рисувах усмивки и изваждах глас, когато в гърлото ми имаше само буци... Хабях се, хабях се... И зарядът ми отиде...
Станах по-сива, по-крива и с по-затворени очи. Спрях да мисля, спрях да усещам, затъпих нуждата от... живеене... А днес... се сетих.
Не ми е било празнично от... не помня от кога. Не съм усещала безгрижие и лекота от...
(Преди можех да кажа "не съм празнувала от рождения си ден" сега и този ориентир си нямам.)
Изпуснах празниците, изпуснах възможността за "глътка въздух", а сега ме чакат сивотии... тежки и трудни, за които ще ми трябва заряд...
Но честно казано, друго ме притеснява повече. Аз май изгубих идеята за празнуване. Изгубих усещането за предстоящ празник. Изгубих вяра, че празниците носят заряд. Загубих не празникът като определен ден, а празникът като събитие вътре в мен. Загубих си празника, както се губи ключодържател. Като вещ, която толкова често е с теб, че не разбираш кога ти се е откачила от връзката с ключовете, но когато установиш липсата, вече нищо не е същото...
А от това ми става тъжно.
За това, моля... ако някой го намери, да ми го върне... Защото ми липсва. Връзката ми с ключове никога няма да е завършена, блясъкът в очите ми никога няма да е същият...
А в моя мозък, сякаш покрит от слой сиви, сухи мисли и ненужни факти, нещо се размърда. Както когато някой ти споменава нещо, което напълно си забравил. Някой познат, който напълно си изключил от съзнанието си изведнъж се появява в нечии думи и в този кратък миг, той отново се появява в съзнанието ти, времето за кратко спира и ти успяваш да си спомниш всичко.
Спомних си... и осъзнах. Осъзнах от колко много време не съм се... зареждала. Колко много време се стараех ... даже престаравах. Бях навсякъде, бях около, бях под и бях над. Заобикалях, правех диагонали, рисувах усмивки и изваждах глас, когато в гърлото ми имаше само буци... Хабях се, хабях се... И зарядът ми отиде...
Станах по-сива, по-крива и с по-затворени очи. Спрях да мисля, спрях да усещам, затъпих нуждата от... живеене... А днес... се сетих.
Не ми е било празнично от... не помня от кога. Не съм усещала безгрижие и лекота от...
(Преди можех да кажа "не съм празнувала от рождения си ден" сега и този ориентир си нямам.)
Изпуснах празниците, изпуснах възможността за "глътка въздух", а сега ме чакат сивотии... тежки и трудни, за които ще ми трябва заряд...
Но честно казано, друго ме притеснява повече. Аз май изгубих идеята за празнуване. Изгубих усещането за предстоящ празник. Изгубих вяра, че празниците носят заряд. Загубих не празникът като определен ден, а празникът като събитие вътре в мен. Загубих си празника, както се губи ключодържател. Като вещ, която толкова често е с теб, че не разбираш кога ти се е откачила от връзката с ключовете, но когато установиш липсата, вече нищо не е същото...
А от това ми става тъжно.
За това, моля... ако някой го намери, да ми го върне... Защото ми липсва. Връзката ми с ключове никога няма да е завършена, блясъкът в очите ми никога няма да е същият...
Абонамент за:
Публикации (Atom)