Yeah.

The most important things are the hardest things to say. They are the things you get ashamed of, because words diminish them-words shrink things that seemed limitless when they were in your head to no more than living size when they’re brought out. But it’s more than that, isn’t it? The most important things lie too close to wherever your secret heart is buried, like landmarks to a treasure your enemies would love to steal away. And you may make revelations that cost you dearly only to have people look at you in a funny way, not understanding what you’ve said at all, or why you thought it was so important that you almost cried while you were saying it. That’s the worst, I think. When the secret stays locked within not for want of a teller but for want of an understanding ear.
— Stephen King

Колко са ти пластовете?

Познаваш ли се? Знаеш ли колко са ти пластовете? Кои са за пред хората, кои са за пред приятелите ти и кой е само за теб и за някой наистина Специален? Имаш ли си маска за пред колегите, усмивка за продавачите и лош поглед за непознатите? Ползваш ли тъпи теми, за да убиеш неловката тишина с новите познати, или се криеш в себе си? Колко точно са ти пластовете?

Усещам повърхността си, колко странна и некомфортна е. Да съм на ново място... да трябва да почна всичко отначало, кара външните ми пластове да загрубеят и да се вдигнат високо. Така вътрешността ми става все по-далечна, за всички хора, включително и за мен, вместо да се намеря - всъщност се изгубвам повече.

И си липсвам. Но не трябва да чувствам и усещам. Чувствата са лоши и болят. Ще ме направят още по-неадекватна, а не мога да си го позволя. Понякога си мисля, че може би вече наистина ме чака нещо хубаво... Някой истински. После си спомням всичко и всички. Проверявам кой, до кой пласт съм допуснала... кой колко ме е болял. Равносметката е, че всички ме боляха и още ме болят, по различен начин и някак еднакво. Само пред един се отпуснах. Само пред един бях малко, сгушено детенце. А болката от това беше толкова голяма, че аз се скрих от нея. Още се крия, от всичките болки накуп. И не знам какво мога да направя по въпроса - ще оставя времето и натрупването на нови спомени да си свършат работата.

Далечна съм. От всичко и всички и си правя нови пластове, чудейки се - до кога. Надявам се все още да е възможно някой друг да стигне зад преградите, защото дори аз вече не мога. Заета съм да се крия.

А ти, ако успееш, не прекалявай с пластовете. Не си крий светещата сърцевина. Светът има нужда от повече такива и от по-малко саркастични, цинични, модерни пластове.