Опит.

Имам голяяяяяма нужда да пиша. От седмици искам да пиша, но... не мога.

Всичко е толкова... просто нямам думи. Или може би имам толкова много думи, за толкова много неща, че се задръствам и не знам от къде да почна, какво да почна... Но имам нужда да пиша.

Всичко в главата ми е на проблясъци. Минало, настояще... евентуално бъдеще се сменят, мигат, светкат...

Сякаш съм почнала да се размествам, вътрешно. Да местя мебелите и стените в душата си. Да изграждам нови стаи и да развалям старите. И ми е тъжно и стреснато, но и не искам да спирам, защото сякаш съм тръгнала по надолнище и няма път назад и не знам какво има напред, но не мога да се върна. А настроенията се сменят, както се сменят проблясъците.
Чувствам се като човек, който се мести в нов град. Познатите хора ми изглеждат различни... или аз съм различна? Или ситуациите са ми прекалено различни...? Чувствам се сама, но и по-цяла от преди. Чувствам се по-като... "като хората"... но и по-не-като-себе-си.

Страх ме е. Но не давам абсолютно никакъв глас на това... освен може би, когато спя. Тогава сънувам куп глупости. Атмосферата в съня ми... дааа, тя също ми е нова. Различна е... не си е Моята...

И не искам да говоря, не искам да се обяснявам, май няма смисъл...

А имам нови красиви мигове, които трябва да съхраня някак, но са като пясък, който се изсипва през шепите ми, всеки път, когато се опитам да ги вкарам в думи...
Но се надявам да успея да ги опиша някак... когато ги почувствам част от мен... когато се махне чувсвото, че са назаем. Ако се махне де (:

Чувството, че всичко е преходно и местещо се, и променящо се, и... и... сама.

Ох... не мога -.-

Някъде около сърцето...

Най-странно ми е, когато сърцето ми започне да бие... тежко. Не е забързано, не е болящо... просто бие тежко. Сякаш му е трудно да изтласква кръвта. Звукът, който изпълва тялото ми, от това биене, е кънтящ и разтрисащ. Та... защо ли се получава така?

Умора? Ненормално странен режим? Прекалено малко храна? Всичко наведнъж, вероятно.

Страх ме е да пиша и да описвам. Макар че ми се случват неща, които цял живот съм си представяла... не искам да записвам, защото може би съм се объркала. Или причината е друга... не знам. А сърцето ми тупка. Размесва ми мислите и ме замайва. Главоболие. Замъглена преценка.

Липсва ми еуфория. Или може би е по-добре, че я няма. Сега се водя от някакво спокойно желание. Не е изгарящо и притесняващо, по-скоро е мълчаливо и ... спокойно. И толкова несигурно и стабилно едновременно.

Започвам да се замислям за класифицирането на нещата. Кога нещо е "истинско" и кога не е. Преди бях убедена, че не е истинско, щом няма външен израз... но май не съм била права. А ако съм била права е странно, че неистинското може да е толкова трайно...

Какво правя? ... Защо?... Не знам... Крачки... А най-странното е, че не мога да намеря как да ми пука.

Толкова много мисли, толкова много изводи... и всичко ми се струпва вътре, сякаш има задръстване вътре в мен, трафикът е спрял още преди да стигне до гърлото... някъде около сърцето...

Listen up every battle ever had
But if you don't blaze now, then you might not never.
...
Your pullin let it move you
Put your body on automatic