сряда, 17 декември 2014 г.
Tired
I'm sooo tired...
Изморих се от тази кашлица. Изморих се от главоболието, което се засилва с всяко изкашляне... Мъждивата постоянна болка в дробовете.
Изморих се да пия сиропи, да смуча хапчета, да ям мед със синапено семе и всички други напразни неща...
Изморих се от непрестанното празно усещане, което запълвам с фантазии за нереално бъдеще... Адски ми е изморено от удобната ми памет, която запълва събитията от последната година в мъгла. Сякаш нищо не ми се е случвало.
Опитвайки да си спомня нещо, поглеждам назад, но пред очите ми само мъгла... само мъгла, но с периферното си зрение долавям цветни картини, спомени за щастие... но някак наизустени, не мога да си спомня усещането... само факти, че съм се чувствала истински щастлива.
Бъгва ме лошото чувство, че в тази мъгла съм загубила най-ценното от себе си. Най-обичащото, най-чистото, най-искреното и най-интересното. И не мога да си го върна, защото ще запечатам тази мъгла с дебели, плътни стени. И никой, най-вече аз, няма да може да стигне там. Няма да стигне при наивните ми мечти, изцяло откритата ми душа, и всички онези чувства, които никога не могат да бъдат вкарани в рамките на думи.
Няма я. Няма го. Няма ги...
Не смея да мечтая за нещо истинско. Не смея да мечтая като цяло, всъщност. Истинските неща не съществуват. Излиза че всичко е плод на съзнанието ти, което временно вижда нещата красиви. Всичко е на приливи и отливи, на моментни настроения, подходящи и неподходящи обстоятелства.
И с цялото това получено знание... ми се губи смисъла. Има ли смисъл? Не го виждам... Само мъгла.
понеделник, 1 декември 2014 г.
Швейцарски кашкавал
Така си усещам вътрешността - швейцарски кашкавал. На дупки е и мирише лошо.
Омръзна ми от тази година. Айде да идва 2015 и да ми донесе пътувания и нещо истинско.
Не харесвам швейцарски кашкавал. Не харесвам себе си. И хората. И мястото.
That's just so stupid.
LET ME OUT!!!!!
Омръзна ми от тази година. Айде да идва 2015 и да ми донесе пътувания и нещо истинско.
Не харесвам швейцарски кашкавал. Не харесвам себе си. И хората. И мястото.
That's just so stupid.
LET ME OUT!!!!!
понеделник, 17 ноември 2014 г.
just something
"I won’t say I miss you but I think my mother knows anyway"
Tumblr showed me this, and i'll just put it here.
Tumblr showed me this, and i'll just put it here.
петък, 14 ноември 2014 г.
За Миналото.
Хей. Минало.
Исках да ти кажа, че ми липсваш. Липсва ми смехът ти. Липсва ми да те целувам на онова място точно под окото и до носа. Липсва ми да ме събудиш, целувайки ме и първото нещо, което да видя сутринта да е усмивката ти. Липсва ми когато ме прегръщаше полу заспал, стискаше ме сякаш съм целият ти свят. Липсва ми да видя насечената ти походка в далечината и да знам, че бързаш (и закъсняваш, но все пак бързаш), за да ме прегърнеш.
Липсва ми да си гледаме стъпалата и да установяваме за пети път, колко много си приличат. Липсват ми разговорите в просъница. Незапомнените бисери. Как тръгваше да споделяш нещо от средата на мисълта си и нищо не се разбираше.
Много ми липсва гласът ти. И да ми се усмихваш... ама много да ми се усмихваш.
Липсва ми бялото пухкаво одеало на леглото ти. И как заспиваше върху мен, докато гледахме филм. Липсва ми как похъркваше по малко, със странни и винаги различни звуци.
Липсва ми разсеяното ти изражение, когато не си слушал разговор, в който уж участваш и питаш за нещо, което тъкмо сме обсъждали. Липсва ми да вървим до вас в тъмното, с болящи вече крака.
Липсва ми да си готвим.
Липсва ми да ме искаш. И аз да те искам. Да си мечтая за Нас. Ръцете ти ми липсват, ама най-много ми липсва как прегръщат.
Липсваш ми, адски, адски много. Боли.
Но по-добре да го напиша тук, отколкото да ти кажа. Няма смисъл. Нищо няма смисъл.
Някой ден ще свикна.
събота, 25 октомври 2014 г.
Пируети
Вие ми се свят. Ама някак си така отвътре, надълбоко.... в самата ми основа. Ако съществува моята душа, тя е там и се върти, върти... всичко се върти. Всичко е насън и е реално. Сякаш сърцевината ми е поела твърде много кофеин и светът се клати и не ми стига въздух. Но трябва да отида. Трябва да вървя.
Ще изтръпна и ще се изключа. Ще се движа механично. Вече знам. Трябва да умра. За да спре да ми се вие свят. Да ме няма. Да се махна и после да се родя наново.
Вие ми се свят. Основите ми правят пируети. И ми се гади.
Искам да се махна. Твърде е еднакво всичко. Твърде много се повтарят нещата. Може би съм прокълната. Не желая повече. Не мога.
Омръзна ми да се страхувам.
Ще изтръпна и ще се изключа. Ще се движа механично. Вече знам. Трябва да умра. За да спре да ми се вие свят. Да ме няма. Да се махна и после да се родя наново.
Вие ми се свят. Основите ми правят пируети. И ми се гади.
Искам да се махна. Твърде е еднакво всичко. Твърде много се повтарят нещата. Може би съм прокълната. Не желая повече. Не мога.
Омръзна ми да се страхувам.
неделя, 19 октомври 2014 г.
...
Моите сълзи отдавна са отказали да се появяват. Не знам какво да направя. Искам да се събудя. Искам това да свърши. Но не е кошмар...
Мечтая си за самолетен билет и багаж, но този път да са мои. Мечтая си за нови улици, различни дървета и сгради. Мечтая си за смислени дни и приключения. Мечтая си за изход, който дори не мога да си измисля, не мога да си го представя... не мога да го съчиня... Фантазирам си, не си мечтая... това не са мечти. Мечтите има как да се постигнат. А аз не знам дори какво да правя, докато дойде времето за сън.
вторник, 30 септември 2014 г.
Ами, ако съм сгрешила?
Винаги съм си мислила, че няма как да се изхабя вътрешно. Следвам максимата, че докато съм на тоя свят, ще давам и ще се раздавам и няма да се "изхабя", защото един ден просто няма да ме има, ще съм умряла и тогава и да искам няма да мога да давам... ще давам сега, докато съм жива. Не ми е жал за мен.
Ами, ако съм сгрешила? Хората много ме изхабиха. Аз се изхабих, заради разни хора. Напразно. Всичко е напразно. Не че някога съм очаквала нещо. Аз си се раздавам, защото аз така искам, наясно съм с това. В повечето случаи никой, за нищо не ме моли. Правя го, заради себе си. Но сега съм изтрита и заличена. И даже не ме уважават. Уважение... това поне винаги съм си мислила, че заслужавам.
А ти... С всеки изминал ден се убеждавам, че си просто сън. Появи се за няколко месеца, започна като красива приказка и мечта, красив сън, преминаващ в напрегнат кошмар. Накрая се събудих. В сивия реален свят, далеч от всичко и всички. Сама. По-сама отколкото преди да заспя и да засънувам.
Хора в автобуса се докосват, някой отмества момичешка коса, докосване по врата, милувка... целувки. Какво е това? Не знам. Част от далечен сън. Знам, че съм била част от подобни сцени, но не мога да си спомня усещането. Всичко е мъгливо и сънено, и студено. Неприятни тръпки. Всички хора ми изглеждат странни. Половината ми органи сякаш липсват и са заменени с буци лед. В главата ми е тихо. Глухо. Във вените ми тече студена, мътна вода. Настръхвам и ме втриса. Празнините се увеличават, ледът също. Сама. Ти си сън. Просто сън. Не се връщай. Страх ме е да се върнеш. Тогава ще станеш реален. Реален човек, който ме видя, опита ме и ме захвърли. Човек, който ми наговори куп глупости, който ме накара да повярвам, а сега не ме желае. В моментите, в които си го представям, буците лед се превръщат в кървящи отворени дупки. Сама.
И нямам нищо. И не съм част от нищо. Аз съм половин част от липсващ пъзел.
И на никого не му пука. На никой не му е жал. Защо на мен да ми е жал? Не ми трябва жал. Трябва ми близост... И да съм част. Да имам приятел. Истински Приятел. До мен. Човек, който ме познава и използва знанията си за мен по благоприятен за мен начин. Човек, за когото това каква съм има значение и не стои безучастен. Човек, който знае какво ме наранява и умишлено не го прави.
Не знам какво да правя. Този път не. Свиквам да съм Сама. Може би не ми трябва никой. Така може би ще получа поне малко уважение. И ще спра да сънувам лъжливи сънища.
Шегите поне не спират да идват. Те са на автопилот. Нашите се смеят. Поне от тях съм част.
А ти не се връщай, макар че не знам как да съм човек без теб...
Ами, ако съм сгрешила? Хората много ме изхабиха. Аз се изхабих, заради разни хора. Напразно. Всичко е напразно. Не че някога съм очаквала нещо. Аз си се раздавам, защото аз така искам, наясно съм с това. В повечето случаи никой, за нищо не ме моли. Правя го, заради себе си. Но сега съм изтрита и заличена. И даже не ме уважават. Уважение... това поне винаги съм си мислила, че заслужавам.
А ти... С всеки изминал ден се убеждавам, че си просто сън. Появи се за няколко месеца, започна като красива приказка и мечта, красив сън, преминаващ в напрегнат кошмар. Накрая се събудих. В сивия реален свят, далеч от всичко и всички. Сама. По-сама отколкото преди да заспя и да засънувам.
Хора в автобуса се докосват, някой отмества момичешка коса, докосване по врата, милувка... целувки. Какво е това? Не знам. Част от далечен сън. Знам, че съм била част от подобни сцени, но не мога да си спомня усещането. Всичко е мъгливо и сънено, и студено. Неприятни тръпки. Всички хора ми изглеждат странни. Половината ми органи сякаш липсват и са заменени с буци лед. В главата ми е тихо. Глухо. Във вените ми тече студена, мътна вода. Настръхвам и ме втриса. Празнините се увеличават, ледът също. Сама. Ти си сън. Просто сън. Не се връщай. Страх ме е да се върнеш. Тогава ще станеш реален. Реален човек, който ме видя, опита ме и ме захвърли. Човек, който ми наговори куп глупости, който ме накара да повярвам, а сега не ме желае. В моментите, в които си го представям, буците лед се превръщат в кървящи отворени дупки. Сама.
И нямам нищо. И не съм част от нищо. Аз съм половин част от липсващ пъзел.
И на никого не му пука. На никой не му е жал. Защо на мен да ми е жал? Не ми трябва жал. Трябва ми близост... И да съм част. Да имам приятел. Истински Приятел. До мен. Човек, който ме познава и използва знанията си за мен по благоприятен за мен начин. Човек, за когото това каква съм има значение и не стои безучастен. Човек, който знае какво ме наранява и умишлено не го прави.
Не знам какво да правя. Този път не. Свиквам да съм Сама. Може би не ми трябва никой. Така може би ще получа поне малко уважение. И ще спра да сънувам лъжливи сънища.
Шегите поне не спират да идват. Те са на автопилот. Нашите се смеят. Поне от тях съм част.
А ти не се връщай, макар че не знам как да съм човек без теб...
неделя, 14 септември 2014 г.
.
Плаче ми се. Но май пресъхнах. Боли ме и не потичат сълзи. По-скоро ще повърна. Няма ме. Няма къде да се скрия. Искам да спя... само да спя. Да е мъгливо и приглушено. И да не помня, и да не знам, и да не ме боли. Да не ми се повръща и плаче. Да не плача. Едва сега почвам... а вече пресъхнах. Нямам къде да се дяна. Къде... къде да отида... Няма място в мен, няма място навън, няма при кого... само при мен, а аз съм пресъхнала и ми се повръща. Искам да спя... само да спя
събота, 19 април 2014 г.
Progress
Обичам да рисувам. Не бих казала, че разбирам от рисуване, че съм супер талантлива или че успявам да постигна напълно това, към което се целя. Никога не съм учила нещо свързано с рисуването, нито пък някой ми е показвал какво се прави. Също така за момента главно прерисувам от чужди рисунки или пък снимки (както в последния случай)... но обичам да рисувам.
В началото, след първите няколко минути рисуване, винаги поне няколко пъти си казвах "ама това на нищо не прилича", "как подяволите да получа крайния резултат от това", "определено няма да се получи така като гледам"... но с всяка следваща рисунка тези мисли намаляват. Научих се, че даже в началото рисунката на нищо да не прилича, ако не се откажа и продължа да рисувам и доизкусурявам въпреки това, се получава.
И така всеки път като рисувам, се успокоявам. Даже в момента всичко да е неясна каша, ако просто продължавам и не спирам... с каквото и да е... след време всичко ще придобие контури, ще стане ясно и смислено... само трябва да не спирам.
Не е нужно да знам отговорите в началото. Малките стъпки са ок. Всичко ще се подреди.
В началото, след първите няколко минути рисуване, винаги поне няколко пъти си казвах "ама това на нищо не прилича", "как подяволите да получа крайния резултат от това", "определено няма да се получи така като гледам"... но с всяка следваща рисунка тези мисли намаляват. Научих се, че даже в началото рисунката на нищо да не прилича, ако не се откажа и продължа да рисувам и доизкусурявам въпреки това, се получава.
И така всеки път като рисувам, се успокоявам. Даже в момента всичко да е неясна каша, ако просто продължавам и не спирам... с каквото и да е... след време всичко ще придобие контури, ще стане ясно и смислено... само трябва да не спирам.
Не е нужно да знам отговорите в началото. Малките стъпки са ок. Всичко ще се подреди.
неделя, 23 март 2014 г.
Стига.
Понякога си мисля, че трябва да изтрия тази страница. Да изтрия всички болежки, които съм описала тук, да изтрия страха, да изтрия усещанията... всичко.
Ще ми се да можех да подхождам по-безстрашно. Към всичко, което имам в живота си сега. Ще ми се да съм уверена, че нещата просто ще се наредят, че няма всичко да се обърка и след половин година да стоя пред този сайт, описваща поредната болезнена ужасия, която се е зародила в мен. Искам просто да повярвам, че ми е дошло времето (като във филмите), в което нещата просто ти се нареждат.
И осъзнавам как проблемът е в мен. Колкото и уверения и мили думи да получавам от хората, (било то за дипломната ми работа или за евентуално бъдеще Заедно) няма да се почувствам по-сигурна. Защото си имам едно гадно чудовище в мен. Едно такова криво, и грозно, което се е вкопчило в душата ми и хвърля сянка върху всичко. Праща ми кошмари как съм на защита и всички ме гледат с разочарования поглед тип "то и без това нищо друго не се очакваше, но все пак...", праща ми лоши усещания от преди месеци, прожектира ги като възможни развръзки на сегашната ми ситуация и ме остава без дъх от сега...
Напомня ми... напомня ми за студения ужас, липсата на въздух и отчаяността... напомня ми за всичко и ме дърпа назад. Пречи ми да бъда себе си. Пречи ми да съм щастлива. Как да го изхвърля?
Знам че няма да се махне, ако просто изтрия този блог. То не ползва интернет. Живее си в мен.
И чувството, че не мога да го махна, само го храни повече. Защото знам, че страхът ми ме спира и ме хваща паника, че ако не измисля как да го пусна ще проваля всичко, което искам да се получи. Crazy shit, huh?
Трябва да го махна. Каквото и да се случи. Не знам как. Надявам се че ще измисля. Знам само, че не искам да съм продукт на всички лоши неща, които вече приключиха. Не искам да имат влияние над мен още. Стига вече.
вторник, 11 февруари 2014 г.
Sparkle
Не знам какво означава това. Не знам дали ще се задържи. Дали ще е още по-неверояятно,отколкото вече изглежда или ще се окаже разочарование.
Не знам, но това няма значение.
Сега ще чувствам и ще се отпусна, и ще се оставя. И ще изпитам, и ще изживея, и ще оценя.
Невероятно е. Хаха. Вселената май ме опроверга за пръв път. Ще видим какво ще излезе (:
(страх ме е да използвам повече думи, за да не го "разваля"... май не ме бива в "запечатването" на хубавите неща х))
Не знам, но това няма значение.
Сега ще чувствам и ще се отпусна, и ще се оставя. И ще изпитам, и ще изживея, и ще оценя.
Невероятно е. Хаха. Вселената май ме опроверга за пръв път. Ще видим какво ще излезе (:
(страх ме е да използвам повече думи, за да не го "разваля"... май не ме бива в "запечатването" на хубавите неща х))
петък, 31 януари 2014 г.
четвъртък, 30 януари 2014 г.
don't tell them anything
Никога не съм заемала достатъчно място. Дали защото физическата ми форма е такава... не знам. Винаги съм чувствала, че сякаш не мога да заема достатъчно място... да важа.
Чувствам се свита и непотребна.
Like I don't belong.
Иска ми се да избягам от тук. И искам това усещане да спре. Липсва ми да си имам място. И хора. И да важа.
I think I found hell I think I found something. I think I found something in my TV screen. I think I found out that I have nothing, That I have nothing in this place for me.
неделя, 26 януари 2014 г.
A crack
Днес се случи пак.
Имам толкова много въпроси, които ще останат без отговор. И толкова много страх. И се чувствам като малко дете... искайки нещо, което не трябва да имам... никога, никога... никога повече.
Но така ми липсва. Омръзна ми да се чувствам като половин човек. Омръзна ми единственото нещо, което наистина искам... да не може. В такива моменти въобще не мога да си представя, че има изход от тази ситуация.
Страх ме е. И ме боли. Обещах си да не се оплаквам... но ми дойде вповече.
А мисълта за трети февруари ме натъжава толкова много, че имам чувството че една част в мен полудява.
Имам толкова много въпроси, които ще останат без отговор. И толкова много страх. И се чувствам като малко дете... искайки нещо, което не трябва да имам... никога, никога... никога повече.
Но така ми липсва. Омръзна ми да се чувствам като половин човек. Омръзна ми единственото нещо, което наистина искам... да не може. В такива моменти въобще не мога да си представя, че има изход от тази ситуация.
Страх ме е. И ме боли. Обещах си да не се оплаквам... но ми дойде вповече.
А мисълта за трети февруари ме натъжава толкова много, че имам чувството че една част в мен полудява.
четвъртък, 16 януари 2014 г.
За "Да"-тата
Мечтая си за момента, в който ще си казвам повече "Да" вътрешно. Уморих се от непрестанното повтаряне на НЕ.
Има неща за преодоляването, които никой не ти казва.
Никой не знае точната бройка на НЕ-тата, които трябва да изречеш вътрешно. Не пише и за непрестанните напомняния, да държиш мислите си на правилните релси и в правилната посока.
След кое НЕ се оправяш?
Май тези отрицания повличат след себе си други. Стигаш до моменти, в които отричаш голяма част от света и себе си. Момент, в който не можеш и не пожелаваш почти нищо.
Искам да дойде ред на ДА-то... искам някой да ми стопли ръцете. Да стопли мен. Някой на когото да казвам да, вътрешно и външно.
Мечтая си за този ден.
Има неща за преодоляването, които никой не ти казва.
Никой не знае точната бройка на НЕ-тата, които трябва да изречеш вътрешно. Не пише и за непрестанните напомняния, да държиш мислите си на правилните релси и в правилната посока.
След кое НЕ се оправяш?
Май тези отрицания повличат след себе си други. Стигаш до моменти, в които отричаш голяма част от света и себе си. Момент, в който не можеш и не пожелаваш почти нищо.
Искам да дойде ред на ДА-то... искам някой да ми стопли ръцете. Да стопли мен. Някой на когото да казвам да, вътрешно и външно.
Мечтая си за този ден.
събота, 4 януари 2014 г.
2013
Докато вървях по тъмен селски път, на 02.01.2014 около 23:45 вечерта, инстинктивно погледнах нагоре и очаквах да видя звезди. Едно от любимите ми неща насело е, че там звездите се виждат малко по-ясно.
Първата ми реакция беше да се разочаровам. Имаше плътни облаци, от които нищо не се виждаше. Но след това си спомних нещо...
Спомних си лятото на 2013, по-точно наблюдаването на метеоритния дъжд. Отидохме на място извън града, където звездите бяха толкова ярки, че чак се виждаше Млечния път. Връщайки се в града, изпитах същото разочарование, че като погледна звездите тук, се виждат 100 пъти по-малко и по-неясно. Но тогава ми просветна, че даже да има облаци, твърде много светлина от града или просто нещо да ги прикрива, това не означава, че звездите не са там.
Това прозрение често ме "повдига" в мигове на трудност. Това че сега ми е трудно, не означава, че винаги ще е така. Това че нещо ми блокира достъпа до хубавите неща, не означава, че те не съществуват и не са Там. Някой ден ще лежа с Някого и сред чаршафи, той ще ме прегръща, а аз ще осъзная, че най-накрая звездите са се показали.
Не исках да правя разбор на 2013. Тя остави толкова горчив и болезнен привкус у мен, че си помислих, че не заслужава даже равносметка. Лошите неща от тази година ще ги помня цял живот. Но някак покрай лошото съм омаловажила хубавото. А то присъстваше. Та този пост е като списък на нещата, които видях и научих през 2013 и те бяха хубави... И след 2-3 години, когато попадна на този пост и той вече е стар, ще искам от него да ми помахат хубавите спомени от 2013. Тогава лошото вероятно ще е позабравено и няма да има значение и 2013 ще остане като по-скоро хубава, отколкото лоша. Ето започвам:
1. В началото на годината все още имах работа. Бях започнала да се справям по-лесно. Чувствах се по-уверена и сякаш можех да се справя с всичко. Да не говорим, че изкарах страхотна сесия, въпреки че междувременно работех И бях болна. Искам да се поздравя за това!
2. Напуснах работа. Натрупах смелост и промених нещата, когато вече не ми бяха изгодни. Браво за това също!
3. Спечелихме Бранд Идеа! За пръв път усетих какво е да положиш много усилия за нещо, а след това да те наградят! За първи път осмислих какво е чувството да получиш Награда и разбрах смисъла на това да ти дадат плакет и символичен подарък. Толкова много се трогнах от това признание! Иска ми се да го помня завинаги! Тогава бяха доста тежки 2 седмици. След скорошната операция се завърнах и трябваше да правя 3 курсови с колежките, 3 презентации и 1 явяване на конкурс, което подготвихме с Пламена за два дни само!
БРАВО!!! Браво на старата Теодора!
4. Въпреки тежките емоционални неща, цяло лято не се спрях! Браво за това също!
- феста до Янтра! изненадващото прибиране с непознат от средата на страната до Варна. Ха! Филмовите изпълнения във влака (:
- посетих Бузлуджа и Габрово
- ходих на DubFX: беше ВЕЛИКО! Беше много по-яко отколкото си го представях!
- ходихме на гости в Търново! беше супер яко, много съм доволна!
Цяло лято излизах и се срещах с хора. Гостито у Мима. Вижданията със Сия. Справях се. ВЪПРЕКИ всичко.
Есента донесе записване на стаж. Не знам колко беше полезен за мен, но го направих. За което пак се поздравявам. Ходене на гости в София <3
Пиене със Стела. Събирания у Хинков. Хелоуин (Снежанка). Гости у Пламена. Подаръка на Неделина. Ново Приятелство.
Истината е, че 2013 всъщност беше достатъчно добра с мен. Ако не бяха всички тези хубави моменти и неща... ако не бяха всички тези добри хора, които ме подкрепяха и вероятно ще продължават да го правят по един или друг начин... сега щях да съм на много по-различно място.
Искам да благодаря на тази година, че въпреки лошите неща ми даде много хубави, за които да се хвана и да не потъна. Постоянно ми пращаше нови възможности да се разсейвам, нови места, на които да отида, както и подкрепата на роднини и приятели. Вероятно годината беше добра, просто лошите неща я почерниха. Но за сметка на това хубавите някак ме балансираха да не потъна много рязко. И сега продължавам да се вкопчвам във всичко на повърхността, което новата година ми подаде.
За 2014 искам да си пожелая повече дисциплина, концентрираност и целеустременост. Искам да си пожелая воля, мечти и желания, които да следвам и да осмислят всичко. Искам да спра да се разпилявам емоционално и физически, да се събера и да започна да помагам на себе си. Пожелавам си да имам късмет, здраве и любов, както за себе си, така и за всичките ми близки. Пожелавам си да не забравям, че звездите са там и ме чакат и ще имам друга възможност да ги видя. Да бъда по-смела, да не се поддавам на страховете и да не ме нараняват разни хора толкова много. А ако трябва да споделя най-смелите си мечти, ми се ще на есен да съм с Подходящия човек, заобиколена от истински и верни приятели и семейство, учеща/работеща нещо с голям интерес и изпитваща комфорт, спокойствие, пълнота и щастие.
ще видим (:
Сигурна съм само, че както в момента животът ми е коренно различен от миналата година по това време, така ще е коренно различен и след година. Интересно ми е какво ли ще си мисли и какво ли ще чувства Теодора на 04.01.15... ще видим (надявам се).
Спомних си лятото на 2013, по-точно наблюдаването на метеоритния дъжд. Отидохме на място извън града, където звездите бяха толкова ярки, че чак се виждаше Млечния път. Връщайки се в града, изпитах същото разочарование, че като погледна звездите тук, се виждат 100 пъти по-малко и по-неясно. Но тогава ми просветна, че даже да има облаци, твърде много светлина от града или просто нещо да ги прикрива, това не означава, че звездите не са там.
Това прозрение често ме "повдига" в мигове на трудност. Това че сега ми е трудно, не означава, че винаги ще е така. Това че нещо ми блокира достъпа до хубавите неща, не означава, че те не съществуват и не са Там. Някой ден ще лежа с Някого и сред чаршафи, той ще ме прегръща, а аз ще осъзная, че най-накрая звездите са се показали.
Не исках да правя разбор на 2013. Тя остави толкова горчив и болезнен привкус у мен, че си помислих, че не заслужава даже равносметка. Лошите неща от тази година ще ги помня цял живот. Но някак покрай лошото съм омаловажила хубавото. А то присъстваше. Та този пост е като списък на нещата, които видях и научих през 2013 и те бяха хубави... И след 2-3 години, когато попадна на този пост и той вече е стар, ще искам от него да ми помахат хубавите спомени от 2013. Тогава лошото вероятно ще е позабравено и няма да има значение и 2013 ще остане като по-скоро хубава, отколкото лоша. Ето започвам:
1. В началото на годината все още имах работа. Бях започнала да се справям по-лесно. Чувствах се по-уверена и сякаш можех да се справя с всичко. Да не говорим, че изкарах страхотна сесия, въпреки че междувременно работех И бях болна. Искам да се поздравя за това!
2. Напуснах работа. Натрупах смелост и промених нещата, когато вече не ми бяха изгодни. Браво за това също!
3. Спечелихме Бранд Идеа! За пръв път усетих какво е да положиш много усилия за нещо, а след това да те наградят! За първи път осмислих какво е чувството да получиш Награда и разбрах смисъла на това да ти дадат плакет и символичен подарък. Толкова много се трогнах от това признание! Иска ми се да го помня завинаги! Тогава бяха доста тежки 2 седмици. След скорошната операция се завърнах и трябваше да правя 3 курсови с колежките, 3 презентации и 1 явяване на конкурс, което подготвихме с Пламена за два дни само!
БРАВО!!! Браво на старата Теодора!
4. Въпреки тежките емоционални неща, цяло лято не се спрях! Браво за това също!
- феста до Янтра! изненадващото прибиране с непознат от средата на страната до Варна. Ха! Филмовите изпълнения във влака (:
- посетих Бузлуджа и Габрово
- ходих на DubFX: беше ВЕЛИКО! Беше много по-яко отколкото си го представях!
- ходихме на гости в Търново! беше супер яко, много съм доволна!
Цяло лято излизах и се срещах с хора. Гостито у Мима. Вижданията със Сия. Справях се. ВЪПРЕКИ всичко.
Есента донесе записване на стаж. Не знам колко беше полезен за мен, но го направих. За което пак се поздравявам. Ходене на гости в София <3
Пиене със Стела. Събирания у Хинков. Хелоуин (Снежанка). Гости у Пламена. Подаръка на Неделина. Ново Приятелство.
Истината е, че 2013 всъщност беше достатъчно добра с мен. Ако не бяха всички тези хубави моменти и неща... ако не бяха всички тези добри хора, които ме подкрепяха и вероятно ще продължават да го правят по един или друг начин... сега щях да съм на много по-различно място.
Искам да благодаря на тази година, че въпреки лошите неща ми даде много хубави, за които да се хвана и да не потъна. Постоянно ми пращаше нови възможности да се разсейвам, нови места, на които да отида, както и подкрепата на роднини и приятели. Вероятно годината беше добра, просто лошите неща я почерниха. Но за сметка на това хубавите някак ме балансираха да не потъна много рязко. И сега продължавам да се вкопчвам във всичко на повърхността, което новата година ми подаде.
За 2014 искам да си пожелая повече дисциплина, концентрираност и целеустременост. Искам да си пожелая воля, мечти и желания, които да следвам и да осмислят всичко. Искам да спра да се разпилявам емоционално и физически, да се събера и да започна да помагам на себе си. Пожелавам си да имам късмет, здраве и любов, както за себе си, така и за всичките ми близки. Пожелавам си да не забравям, че звездите са там и ме чакат и ще имам друга възможност да ги видя. Да бъда по-смела, да не се поддавам на страховете и да не ме нараняват разни хора толкова много. А ако трябва да споделя най-смелите си мечти, ми се ще на есен да съм с Подходящия човек, заобиколена от истински и верни приятели и семейство, учеща/работеща нещо с голям интерес и изпитваща комфорт, спокойствие, пълнота и щастие.
ще видим (:
Сигурна съм само, че както в момента животът ми е коренно различен от миналата година по това време, така ще е коренно различен и след година. Интересно ми е какво ли ще си мисли и какво ли ще чувства Теодора на 04.01.15... ще видим (надявам се).
Абонамент за:
Публикации (Atom)