2009

сега е 2:19 сутринта на 31 декември 2009 г.

Остават броени часове, преди земята да започне новата си (2010 обиколка около слънцето (според нашия календар)). От както се помня това винаги ми се е струвало много вълнуващо. Времето измервано в години, четвърти от година, половин година... точно заради този факт... Земята и как тя се връща на изходната си позиция, за да започне цикъла отново. Нова година винаги ми е бил любимия празник. Мислех си, че този път новогодишното настроение ще ме пропусне, но днес... да едва днес, имах няколко наченки на такова, достатъчни да ме вдъхновят за този блог.

Тъй като годината свършва днес, а през деня няма да имам време да седна и да пиша и да е се получи нещо смислено, реших да пиша сега, преди да си легна. Исках последната ми публикация тук, да е нещо като равносметка, поглед назад... обобщение... главен извод може би. 

Време е за малко статистика. Пиша в този сайт от точно половин година. Всеки месец, броя публикации за месец се е увеличавал. През юни съм започнала с 4, а през декември... е, тази ще е 14-та :О Срамувам се от няколко от публикациите си. За съжаление, повечето ми публикации са негативни, другите са философски настроени, а много малко са за нещо положително. Надявам се през новата година положителните да са повече. 

През 2009 си намерих много нова хубава музика. Гледах някои хубави филми. Започнах да гледам няколко нови сериала. Направих си фейсбук, който ползвам редовно. Запознах се с нови хора по интернет, макар че май само едно от запознанствата си струваше (: (да, дори и човека едва ли да смята така, аз се радвам, че имах възможността да споделя някои негови мисли). Зарибих се да следя няколко канала в ютуб о.о 

През 2009 посетих Пловдив и Велико Търново - и двата града ме очароваха. В Пловдив се научих, какво е да стоиш цял ден на щанд и да трябва да обясняваш някакви работи на хората, о "Индиго" ООД си купи къща в Ботевград... ох онези бяха големи образи, момичетата от митницата също бяха много мили... и, о да..!!! Спечелихме наградата там! Получих много хубаво медальонче, от най-добрата приятелка, което е от онези, които ще се постараеш цял живот да си пазиш. Отпразнувах 18-тия си рожден ден. Много се вълнувах за него. Беше хубав. Хората, които исках да са там - бяха там, заради мен (: Запознах се с много нови хора и на живо. С някои от тях имах интересни преживявания х) ооох... Ходих на плажа в 3 сутринта (макар и да не беше както си го представях). О, пуших... кхъм наргиле... и не само хаха. Научих, че обичам вино и не харесвам пушенето (харесва ми само наргилето (и то в малки количества)). Гледах звезден дъжд през една августовска нощ в перфектната обстановка, нещо, което също винаги ще помня. Оу научих и, че ушите ми са явно доста чувствителни и има защо когато се притесня, да не се изчервявам, а да пламват само те (мислех, че гъдел по ушите имат всички, а се оказа, че това е странна моя черта х)). Имах възможността да се постарая за хора, които обичам. Възможността да вложа нещо от себе си, в нещо за тях... да им покажа.... До колко беше успешно не мога сама да преценя... мога само да се надявам, че са разбрали (:

И сега малко по-мрачни неща...

Разочаровах се през 2009 от дадени неща и хора. Също така почти преживях... едни неща. 2009 ми показа, забравени от мен, мои лоши страни. Приземи ме малко повече отколкото имах нужда. Пейзажа посивя малко повечко, отколкото трябва. През 2009 успях да забравя неща, които трябва да помня, за да имам сили... дано успея да си припомня през новата година. Почувствах някои хора по-далечни от преди, а други видях как ще се отдалечат и това ме пф... Отпуснала съм се през тази година, повече от колкото трябва и първата ми задача за 2010 ще е да променя това. Оказа се, че неща, в които вярвах доста силно, всъщност са били илюзия. Това ми се отрази зле на егото, и вярата, и ентусиазма и общо взето всички неща, които ми беше трудно да изровя от себе си хаха.

Но... стига... Точно за това, не ми се искаше да вадя някакъв кардинален извод за тази година. Не ми се искаше да я класифицирам, за да не съм неблагодарна. Не мога да я класифицирам като "добра", но определено не искам и да е "лоша". Едно мога да кажа със сигурност за тази година. Мина като един миг. Усещам я, като че ли е била 1 месец. Сякаш преди 1 седмица си четях хороскопа за годината, (беше през януари) в който пишеше "помагайте раци, помагайте" и си мислих, че това е прецакано. Между другото този хороскоп позна. Имах възможности да помагам и през втората половина от годината се чувствах главно като страничен наблюдател без личен живот хахаха. Колко успешно помагах е друг въпрос, важното е, че опитах (: 

И така де... годината приключва... и аз трябва да приключа някак с този блог. Може би с поглед напред? "Всеки край, води до ново начало" (казано с дълбок мъдър глас) Мда... 2010 носи край на много неща, както начало на още толкова. Тя е една... епична година *epic background music*. Истината е, че ме паникьосва и ми изкарва ангелите и ме плаши и... схващате картината. Та... на края на 2009 и началото на 2010 предполагам е идеалното място за пожелания към мене си. Искам да си пожелая много пари, много коли, вили на плажа, мъже, мноу купони, мноу избухване, мноу секс, да съм царицата на купона направо... мнееее глупости, не искам да си пожелавам това... но щеше да е забавно да видя нечие лице докато чете това х) Та... сега сериозно, искам да си пожелая 2010 да опровергае страховете ми, да ми покаже, че не съм права за лошите неща, които си мисля, искам да ме изненадва приятно редовно и да ми помага да пораствам, не да остарявам а да пораствам! Пожелавам си следващият път като пиша приключващ блог през 2010, той да е пълен само с куп ентусиазирани обяснения, колко яка е била цялата година, как съм напълно доволна от себе си и събитията, колко добре се чувствам и тъй нататък. И някои по-конкретни неща: завършването да ми е много успешно то е ясно, а влизането в университет - да е още по-успешно! Да ме срещне споделена любов, която (отново опровергавайки ме), да ми покаже онези хубави неща, които уж ги има само по филмите. О искам да съм здрава, здравословните проблеми са най-гадното нещо на света, надявам се през 2010 да не се обаждат. Искам 2010 да не ме разделя напълно с хора, които ще си заминат от... Варна. Предполагам бих се сетила още много неща, но ако съм здрава, смела, заобиколена от любов и приятели и уча правилното нещо, мисля не ми трябва друго.

Иии след няколко часа 2010 идва..., а аз готова или не, ще се срещна с нея (: Дано донесе щастие на всички ни...

Лепнат за теб (:/)

Днес гледах "Лепнат за теб". Бях го гледала и преди, но не го помнех... а и тогава бях по-малка, не се замислях толкова върху разни му там послания и метафори... Във филма става въпрос за сиамски близнаци. Те са различни, харесват различни неща, но са "лепнати"... не всъщност без кавички... те буквално са си лепнати един за друг... Правят всичко заедно... хората ги обичат, така са си подредили нещата, че са щастливи. Единият среща любовта, а другият получава главната роля в сериал... общо взето си живеят добре.

Но са лепнати един за друг... това започва да им пречи и един ден решават да се разделят. Аз подкрепях идеята също... кой би искал да е толкова много свързан с някого... никакво лично пространство, никаква самостоятелност. 

Е, разделиха се... нещата изглеждаха нормално, но после единият брат реши да замине с годеницата си в друг град. Е... двамата си останаха по сами. Не можеха да се концентрират по същият начин върху работата си, не можеха да се справят... Те дори не можеха да ходят както трябва. На моменти залитаха, защото нямаше кой да ги подпре и падаха... Ъх... разбрах ги. Да, ясно че филмът е метафора... разбрах я.

Как се очаква да свикнеш да живееш без някой, който е бил наоколо през целия ти живот? Ей така... изведнъж...С теб е 24/7, а после един ден просто вече не е... 

Е, филмът имаше хубав край. Братът актьор, замина в малкото градче при брат си. Всъщност се свързваха, както преди, чрез дрехите си. Отделяха се, само за определени неща. Странна работа, но пък така се чувстваха цели. 

...

Осъзнавам колко преходно е всичко. Става ми гадно. Обидно ми е. Като да пренебрегнат обещание, което са ти дали (всъщност обещание, което си мислиш, че са ти дали, но всъщност винаги са ти говорили, че няма как да се изпълни). Инстинктът те кара да се нацупиш и да си "Не се цупи" - "Не се цупя :/" Твърдиш, че не се цупиш, защото знаеш, че няма на кого, нито имаш право да го правиш... толкова е "незряло", а и "ти разбираш всичко" ясно, че "правилното" нещо е да не се цупиш, следователно "Не се цупиш :/"... (но все пак... :/)

Зимното слънце...

Вчера или онзи ден, не помня точно, беше слънчев предиобед. Беше толкова красиво. Не се бях сещала, че ми липсва слънцето тези дни. Беше толкова... живо и спокойно. Слънцето осветяваше мокрите сиви улици, а те не изглеждаха толкова неуютни, огряни от лъчите. Минаваше и през кафевите листа на сухите клони и им придаваше толкова красив цвят... Натрупалите влага от дъжда и снега блокове, не изглеждаха толкова мрачни и сиви, обвити в светлина изглеждаха... някак приятно на мястото си, изглеждаха дори приветливо. Седях пред отворения прозорец и потръпвах от студа, който влизаше, но можех да стоя и да гледам тази картина цял ден... Обичам зимното слънце. Обичам го повече от лятното и пролетното. То идва, за да поправи... за да напомни.

Лятното слънце е прекалено жарко, а и то както пролетното е нещо, с което бързо свикваш и не ти прави впечатление. Може да ти стане лошо от него, защото през повечето време е прекалено. Зимното не е такова... То идва в моменти, в които най-много се нуждаят от него. Улиците, градинките, сградите... всичко е мокро и студено и посивяло и има нужда от топлина и цвят и е толкова хубаво, когато го получат.

Предполагам това е разликата между дълго чакан и трудно постигнат успех и нещо, получено на готово. Сега разбирам и онези странни пожелания за рожден ден "пожелавам ти и достатъчно трудности, за да оцениш хубавите неща, когато ги получаваш" хаха

Днес е мрачно, сиво и много мокро. Искам малко слънце. Мъничко... за няколко минути. Искам дъжда да спре. Но прогнозата е за влошаване, не за оправяне на времето :( Жалко.

Сетих се за една песен. Поздрав (:

Боламач от мисли посред нощ

Днес съм изпаднала в някакъв унес. Приятна съненост. Сякаш съм обвита в пухкав пашкул. Тръгнах да си лягам, но точно сега ми избиха куп мисли, куп разсъждения върху различни теми. Реших да пробвам да напиша нещо, дори и да нахвърля просто опорните си точки...

Представяли ли сте си как бихте реагирали, какво бихте направили, ако някой ваш близък почине? Аз го правя. Не е нещо, с което се гордея, всъщност е едно от глупавите неща, които ми е трудно да спра да правя. Сега се замислих... защо? Бях чула някъде, че малките деца си представят какво ще е ако умрат, защото се чудят колко ги обичат околните. Е, аз си представям обратното... Искам да изпитам колко обичам близките си? Предполагам истината е близо до това. Нещо като сравнение... като да си напомня какво имам и защо обичам тези хора. Какво бих загубила, ако ги няма тях... как ще ми е трудно да продължа... как бих се почувствала... (това си е доза мазохизъм) Нали човек оценявал това, което има, едва след като го загубел... Опитвам се, да оценя нещата? Или пък в този пашкул, лишен от някакви емоции, си имитирам най-лесните за представяне такива? Естествено по-лесно е да си представиш болката и страданието, отколкото евентуално щастливо развитие на нещата (поне при мен е така)... Най-вероятно просто си нямам работа... Но все пак...

Иии ще скоча на друга тема...

Днес прочетох едни чужди публикации. Сега не мога да намеря линка, за да го поставя. Но и без това искам да говоря за 2-3 изречения от поста. Жената пишеше, че за да не е сам, на човек му трябва някой безполов човек, който да го разбере, за да липсват неловките, полу-разбрани неща и някакви чудения за по-дълбок смисъл. Чудеше се, толкова ли е странно да имаш нужда да те прегърнат и да те целунат, без да искаш любов от "онзи" тип. Днес си мислех за това. За нуждата от прегръдка и човешка топлина. Някой просто така, да те гушне, да усетиш опора, закрила ако щете... Наистина... защо е толкова сложно? Бих искала да имам човек, който да се сеща да ме гушка от време, на време... ей така, профилактично... за да не забравям усещането хахах. Не бих си потърсила сама контакт... прекалено съм дръпната, за да направя нещо такова :/

Мислех си и за друго...

Има неща, за които съжалявам. Но се замислих, че съжалявам най-често за последващата си реакция. За това как съм приела или как не съм приела нещата. Не съжалявам за самите ситуации... съжалявам за своите... реакции след това хаха. Защото отново се сетих за един от онези натрапчиви спомени и си зададох въпроса "добре де, предпочиташ ли това да не се беше случвало?" отговорът беше "ааа, не" Може да ме е терзало, да съм се чувствала като идиотка... но си е мой "опит"... Може да е наивно и глупаво... но си е Мое... не си го давам. 

Тези дни се сетих за нещо, което прочетох в една книга. Научих, че човек никога не си спомнял едно нещо 2 пъти по един и същи начин. Излиза така, че всеки път когато си спомняме нещо, то е по-различно от предишния път, в който сме си го спомняли. Това е толкова тъжно :/ Разочаровах се... Явно самовкарването във филми има по-голяма роля, отколкото съм предполагала. След време спомените ти ще се изменят до толкова много, че ще е от голямо значение как си решил да запомниш ситуацията - дали ще я превъзнесеш или ще я принизиш и ще я направиш по-лоша отколкото е била... Тъпото е, че няма как да разбереш... всеки път си спомняш по различен начин ;/ 

Да, предполагам това е добре, ако имаш склонност да помниш хубаво нещата... Може би, понякога истината е по-гадна от спомените ти... но все пак... това си е измама :/ 

уу, сетих се още нещо...

В онзи другия блог, жената пишеше, че не иска повече да я среща любовта и, че не иска повече чувства. С всеки ред си мислех, колко неправилно е това. Да предпочетеш студенината, апатията, самотата, за да не те боли. Не е лошо, да не искаш да те боли. Лошо е да си мислиш, че самотата не е болезнена. Ясно ми е, че когато човек го боли иска просто болката да спре. Ако те боли зъб, ще си готов да се откажеш от шоколада в този миг, само и само агонията да престане. Но липсата на шоколад е доста гадна, всички знаем това. Иначе разбирам... Мечтаеш да си безчувствен, само и само да не се усещаш разбит вътрешно... но... ако наистина не усещаш нищо, в стремежа си да не усещаш болка.... какво ще означава да си жив? Болка = живот?

И така де... това беше освобождаващо хаха. Отивам да спя, преди да съм се сетила за още нещо, че вече е почти 2 сутринта, а ми се спи от 10 вечерта (:

...

Ядосана съм. Ядосана съм на толкова много хора, за толкова много малки неща... Но най-много съм ядосана на себе си. Всъщност дори не съм сигурна, че съм ядосана. От дни чакам нещо. Не знаех какво, но вече знам. Чаках да ми мине. Чаках, да се почувствам по-добре. Чаках някой да си поговори с мен, така, сякаш му пука. Не знам точно за какво... за толкова много неща, може би. Чаках някой да дойде и хоп! да ми подреди нещата пред очите... Чакам, а с всеки изминал ден се ядосвам повече и повече... някакви неща ме ядосват... Сега си стоя на стола и един тъп камък ми тежи, а толкова се изнервям от тежестта му... :@

Ядосана съм дори на тъпия блог. С всеки изминал месец пиша все по-често тук. Защо!? До кога?! Сигурно догодина по това време ще имам 300 публикации като последните 100 ще са само от един месец... Искам да си ходя... тъпото усещане че искам да си ходя... а съм си вкъщи пф!? За пръв път от години насам ми се приисква да си седя сама... да съм си била сама винаги... когато си си бил сам почти винаги, липсата на хората не ти прави такова впечатление, някак си си самодостатъчен. 

Имам чувството, че се самоизмамих. Опитах нещо, което не се получи... пробвах от другото, а се оказа, че определено не е за мен и сега се чувствам като глупачка, че въобще съм си въобразила, че може да се получи.

ффффффффффффф :/ ;/

Студена кола и замъглени стъкла.

Преди малко прочетох това

Много е красиво. Появи се толкова навреме. Хах синхронизацията наистина съществува...

Заспиваш ли, аз май че те събудих, 
прости ми, че дойдох при теб сега. 
Душата ми се стяга до полуда 
в прегръдките на свойта самота. 
Самичък съм, а тъй ми се говори, 
устата ми залепва да мълчи…

Не се харесвам особено в това си настроение. Сякаш искам нещо, а не знам точно какво. Толкова отчаяно го искам, а то не идва. Чакам нещо да се оправи, но всичко си стои същото. Оглеждам се и се чудя къде точно е проблемът, а такъв не че няма... но не е ли отдавна решен? Или поне забравен?  

Страхувам се, че сметките ми излязоха криви. Не е толкова лесно да се примириш, колкото си го представях. Но друго ме притеснява... Появяват се куп дребни неприятни усещания, които не предвидих. Подкопават ми стратегията. Пречат ми на самозалъгването. Всъщност какво ми остава? Да чакам... толкова е блудкаво...

И чакам... чакам... чакам... става ми все по-трудно и по-трудно иии по-трудно... Губи ми се смисъла.

Мисля че от мен би излязъл страхотен символист. Днес ми просветна нещо. Самотният човек е като студена кола. Когато в нея влязат хора, ако не останат достатъчно дълго, топлината, която внасят стига само, за да замъгли стъклата. За да се оправят замъглените стъкла, колата трябва да получи достатъчно топлина, за да се изчистят от замъгленото. Ако се опитваш да ги избършиш само ги размазваш.

Когато получиш "топлина" от някого, а тя е недостатъчна... след нея ти оставят само замъглени стъкла. Колата продължава да е студена, само че гледката е затъмнена. 

Мисля че съм като кола на студа. Трябва някой да пусне парното, за да се оправят стъклата.

Дежа вю гледано отстрани

На моменти ми се иска да не разбирам. Често ми се случва да видя човек в дадена ситуация и да разбера точно как се чувтсва. Разбирам, защото преди известно време аз съм била в същата такава. Като да преживееш дежа вю, само че не си ти в главната роля. Но преди, за мен е нямало разбиране и най-вероятно дори е имало кофти реакция, а най-якото е, че хората не помнят... няма как да запомниш нещо, което не си разбрал. Малко ми е кофти. Кофти ми е, че са ме разбрали погрешно или въобще не са ме разбрали, а аз трябва да разбирам и да реагирам адекватно..., защото знам какво е да не ти реагират както трябва и не искам да се правя на гадна. 

Защо хората забравят? Защо не разбират? Мисля си, че ако когато попаднат в моята ситуация, направят обратна връзка и кажат "аааа... сега разбирам... ах извинявай" ще ми олекне... (е не за всички неща има нужда от "извинявай") 

Много ми се иска някой да ми прочете мислите иии усещанията. Не всъщност просто... за малко да ги пробва, за да... разбере... Мисълта, че нещо, което изпитваш е споделено еее доста облекчаваща. Как беше.. "споделена мъка - половин мъка"? 

Чудя се, при всички хора ли е така? Винаги ми се иска да споделя... да покажа, да получа разбиране (да ясно, че това с разбирането се отнася за всички). Когато нещо го изпитвам само и единствено аз... някакси губи значение. Боли ме - ок, стегни се ще ти мине, весело ми е ама само на мен - идва някой сдухал се ииии веднага забравям, че всъщност ми е весело, цялото внимание и действия се насочват към другия... за да споделя неговото с мен, да покажа, че виждам... да съм там... май съм бъгава. 

Понякога ми се иска да не разбирам. Понякога ми се иска да мога да се обидя и да си позволя да съм обидена. Да не оправдавам хората иии да натрапвам това, че не съм доволна и ми е гадно. Да се цупя и да изисквам внимание и уважение и извинения и това да се съобразяват с мен и... Но не... използвам си мозъка и знам, че за всяко нещо си има причина произлязла от някъде другаде и тн... и тн... Рядко нещо е лично и умишлено, а най-често нещата са плод на грешка, преплетени неподходящи обстоятелства и тн.. и тн... Та какво излиза? Никой не е виновен - обстоятелствата/времето/грешките са... На кого можеш да се сърдиш? - На никого. Какво правиш с недоволството и обидата? - Не знам.

Не че съм перфектна. Всеки си има косури, аз моите си ги знам. Не е яко като забия например... мога да си седя забила със седмици... Резултатът е, че ми е гузно, че съм забила... абе шантава история хах...

Всъщност не знам този блог до колко е смислен. Просто ми се искаше да пиша... напоследък ми се пише, това е от малкото неща, които ми доставят удоволствие. Не е като да пиша бестселър или философски трактати... но пък нещо след това оставя, аз си го чета и си спомням някакви изводи... хубаво е. А и... се разбирам хахах

don't need it now... Beautiful day

U2 - beautiful day

Много хубава песен. От вчера не мога да спра да я слушам. Не ме вдъхнови да стигна до някакъв извод, просто е от онези "разбиращи" песни. Аз си я усещам, не мога да се обясня с думи... или по-скоро не искам. 

The heart is a bloom
Shoots up through the stony ground
There's no room
No space to rent in this town

You're out of luck
And the reason that you had to care
The traffic is stuck
And you're not moving anywhere

You thought you'd found a friend
To take you out of this place
Someone you could lend a hand
In return for grace

It's a beautiful day
Sky falls, you feel like
It's a beautiful day
Don't let it get away

You're on the road
But you've got no destination
You're in the mud
In the maze of her imagination

You love this town
Even if that doesn't ring true
You've been all over
And it's been all over you

It's a beautiful day
Don't let it get away
It's a beautiful day

Touch me
Take me to that other place
Teach me
I know I'm not a hopeless case

See the world in green and blue
See China right in front of you
See the canyons broken by cloud
See the tuna fleets clearing the sea out
See the Bedouin fires at night
See the oil fields at first light
And see the bird with a leaf in her mouth
After the flood all the colors came out

It was a beautiful day
Don't let it get away
Beautiful day

Touch me
Take me to that other place
Reach me
I know I'm not a hopeless case

What you don't have you don't need it now
What you don't know you can feel it somehow
What you don't have you don't need it now
Don't need it now
Was a beautiful day

ахаха това, което искам да изразя си е изпято в песента... аз мога само да подчертавам (:

Erase

Днес отново ми се получи онази синхронизация тип - мислиш си нещо и в същия ден гледаш нещо по телевизията или слушаш нещо, свързано с него. Гледах "Улицата". По-скоро малка част от предаването. Показваха възрастни хора, малки деца иии актьорите от шоуто, вайкайки се, не може ли нещата да се върнат назад, да се върне младостта и тн. Показваха, връщайки кадара назад, разни движения, сълзи връщащи се нагоре...

Случвало ли ви се е да искате да изтриете някои неща, които сте казвали иии говорили... усещали? Навярно да. Мислех си за изкривената представа, когато си в дадено състояние. Чувстваш се... някак... и това усещане ти изглежда велико и вечно, искаш да го изразиш, да го покажеш, да не го омаловажаваш и го говориш, гърчиш се, мислиш го... После минава време, реалността те кара да си промениш усещанията... или може би е просто самото време, усещанията се забравят, някак... минали са вече, но спомена за разговорите на тази тема си стоят. Като пръски от кална локва, в която си стъпал - времето вече може да е сухо, но следите от разплискването на калната вода си стоят по теб.

После (в измерението "сега") разни изказвания, дрееебни случки те карат да се чувстваш... жалко... като кретен, защото правиш връзка с онези спомени. Усещанията май ги няма вече, но спомените за раздухването им те връща, придържа те... Не стига че ти е било трудно да се пуснеш, ами ти е и допълнително гадно, защото не можеш да разбереш... какво подяволите беше всичко това и приключи ли вече?! Имаш ли право да ти е гадно... нормално ли е когато не ти е гадно в едни ситуации и ти е гадно в други... какви са тия... петна... защо трябва да ги има... това че гузните петна са само вътре в теб означава ли, че ги няма? Но няма значение, нали? Нищо не се вижда навън... само вътрешно е... ще го забравиш.

Гледах и края на един епизод от "Анатомията на Грей", в края гласът зад кадър говореше за търсенето на смисъл. Хората го правят, защото имат нужда от обяснение. Мисълта, че са съвсем самички тук долу е прекалено страшна.

Аз съм от най-страхливите хора = най-много имам нужда от смисъл. Търся смисъл във всичко... или поне търсех... Прекалено много безсмислени неща ми бяха важни, за да знам, че не всичко има смисъл. Смисълът си го градиш сам, вътрешно. Ако не го видиш, значи го няма, а ако го има - си си го измислил сам... Животът не е низ от случки, които се случват, за да се случи нещо друго... Животът е низ от последователно случващи се неща, без връзка помежду си (изключвам причинно-следствената). Всъщност смисълът се крие в това да "научиш" нещо от това, което те сполетява. Доста тъпо, нали? Къде, къде по-яко е да живееш с усещането, че всичко си има причина. Да намираш връзки във всяка дребна подробност, като цвета на връзките на кеца свържеш с нещо важно и по този начин, всичко изглежда подредено, дори когато не е. Има хармония, по-велика и по-голяма от вътрешната ти - доста полезно, когато вътрешна хармония просто ти липсва... Полезно е, когато наоколо нещата не ти допадат... "сега е така, защото послеее...."... всъщност... защото после, какво? Сега ти е гадно, следователно послее няма да ти е, защото сега нещата просто се подреждат?! Боже, какви глупости... Ако съумееш да си оправиш нещата, ще си ги подредиш, без това да влияе на неочакваните събития в бъдеще или да е свързано с каръшките ти дни в миналото... 

"За да си истински щастлив, трябва да живееш само в настоящето". Не помня къде прочетох това, но ми се е забило в съзнанието от тогава. Толкова е вярно! За да си щастлив трябва да изключиш миналото и бъдещето, да спреш със съжалението за "ах, преди..." и с притесненията "ах, ама после...", да се откажеш от търсенето на Велик смисъл... Какъв смисъл ти трябва, ако просто си гледаш настоящето? Не правиш смислови връзки с миналото или бъдещето... просто живееш. 

Реалността упорито се опитва да ме блъсне по челото, а аз винаги съм си играела на гоненица с нея - ту съм супер голям реалист, здраво стъпил на земята, ту съзнанието и представите ми литват някъде далеееч, далеееч от реалното... Но, тези дни, тя ме удря по челото, а аз я усещам... не ми е особено приятна... изводите не са ми по вкуса, но пък се "Честни" и са си реални... Може би, съжалението по минали неща... като "защо не още..." иии недоволството по идващите такива, ме карат да се чувтсвам зле. Всъщност настоящето си е съвсем добре и ако можех да гледам само него, всичко щеше да е наред. 

Реалността, може да не е особено сладка, но трупането на илюзии и фалшиви надежди... абсурдни притеснения и неразбрани усещания е още по-горчиво.

Honesty is what you need?

Honesty is what you need it sets you free, like someone to save you...

Честни ли сте? Спрямо себе си, спрямо най-близките си... спрямо всичко? За мен честността е изкривено понятие, що се отнася до честността ми спрямо мен. За повечето неща... всъщност за почти всичко, си изкривявам гледната точка, нагаждам я, така че да се самозалъжа. Нещата, с които не съм съгласна или не са ми удобни ги разучавам/обмислям мноооого, докато намеря някоя пролука, за която да се хвана и да се убедя, че нещата така са най-добре иии това, което искам всъщност не го искам, защото.. еди-си-какво.... бля бляяяяяяяяяя глупостиииииииииииииииииииииииииииииииииииииии.... пф понякога просто ми омръзва...

Честни ли сте когато искате да "предпазите" някого, за своя сметка? Когато сте убедени, че знаете повече от останалите за нещо, но си мълчите? Когато се самоубедите, че трябва да направите едно нещо, вместо друго, но всъщност просто ви е страх... честни ли сте? Знаят ли хората, за които ви пука всичко, което трябва да знаят? Заявявате ли им честно отношението си към тях? Честни ли сте, когато искате да изисквате, но не го правите? Мисля, че не...

Честността е привилегия. Честността е и глупост в дадени случаи. Напълно честни, са само хората, които имат смелостта и наглостта, да не им пука за последствията. Иска ми се да можех да бъда, достатъчно арогантна и смела, че да си позволя да съм честна. Да, много ми се иска някой да ме спаси... много ми се иска да съм честна и да се освободя от купищата прегради, които сама си поставям... мдаа... ама не.

Честността казана по друг начин, понякога е трудна за осмисляне и преглъщане. Например: даден човек не проявява отношението, което ти проявяваш към него. Стараеш се, държиш се възможно най-добре, но той продължава да не ти показва отношение, дори отблъсква твоето такова. Но днес ми просветна!!! Хората не могат да видят нещо, ако нямат понятие за него. Един човек не може да приеме дадено отношение от друг, ако не е готов да направи същото за този другия... Следователно, колкото и да се стараеш за някого, ако той не приема, че би направил същото за теб, нещата които правиш за него са нещо като... дразнещ шум, който той не разбира. Ето... ЧЕСТНОСТ, честност, която е неприятна за преглъщане. 

Честността не е нито хубава, нито лоша... тя е просто честност... като сурово дърво за огрев. Твърда и груба, но пък масивна и истинска. Много яко може да те нарани, но пък знаеш точно какво е.... няма неприятни изненади, нито криворазбрани неща. Не ти се налага да си изкривяваш преценката, за да приемаш нещата... длъжен си, да ги приемеш такива, каквито са... 

всъщност си VS. искаш да си

На мнение съм, че човек може да бъде, а и Е това, което иска да бъде. Мисля, че човек може да моделира и модифицира себе си, така както той пожелае. Думите "такъв съм си" винаги са ми изглеждали плоско оправдание, да си правиш това, което ти е най-лесно дори да не е правилно.

Но къде е границата? Кога наистина имаш основание просто "да си си такъв"? Понякога колкото и да се стараеш да не правиш неща, които не ти харесват иии да се опитваш да правиш тези, които ти се виждат хубави... не ти се получава... или просто не опитваш достатъчно силно? Не знам, кога се прекрачва границата и нещо от естествено старание се превръща в измъчено натегачество. Не знам също, кога спираш просто да правиш това, което мислиш за правилно и започваш да изтерзаваш себе си с неестествени за теб неща. 

Прекалено бясното избягване на бездействието, оставя в мен усещането, че нищо няма да се получи без моята намеса. Че нещата не се случват "просто така"..., но като се замисля не знам, дали не е така... просто при мен никога нищо не се е получавало "просто така"...

Но темата е друга... Тази вътрешна борба, на това, което си или си бил някога, срещу нещата, които се стремиш да си е доста изморителна понякога. Объркващо е... тези неща, към които се стремиш... тях ли си, или само се опитваш да си тях? И всъщност не е ли лицемерничене спрямо теб, да се опитваш да се държиш "правилно"? Кога и къде е пресечницата на чуждото търпение спрямо теб иии твоето търпение спрямо другите?

Успокоява ме мисълта, че щом харесваш дадено нещо и искаш да си него, значи ти е заложено вътре в теб. Това са части от теб, които искаш да изпъкнат, но просто ти е било по-лесно да не се стараеш. Иска ми се да намеря баланса... да не се впрягам ии хвърлям прекалено силно в избягване на нещата, които не ми харесват, защото всъщност и те са си част от мен. Ако намеря златната среда, сигурно ще съм доста по-доволна от себе си.

Неосъществимо.

На моменти разбирам хората, които се напиват..., които се "размазват" умишлено. На моменти и на мен ми се иска да се натряскам... ама мноого здравата. Не с компания, не с повод... просто да хвана огромна чаша силен алкохол и да я гаврътна наведнъж всичката и просто да се "отрежа" от света, хората, вселената, себе си и всичко и всеки наоколо. 

Случвало ли ви се е да трябва да разплитате сложен възел? Отначало тръгвате с нагласата и здравите нерви, че ще го направите, но не успявате колкото и да се стараете... с минаването на времето ви става все по-трудно да сте търпеливи и да действате внимателно, вместо да опъвате здраво конците (от яд) и те да се затягат още повече. Възелът ви изнервя и ви се иска да вземете ножицата и да го накълцате, или пък да дърпане конците на където ви сварят ръцете ииили просто да хвърлите всичко... да пуснете тъпите конци, да ги настъпите и да отидете някъде другаде и да забравите тъпия възел...

Предполагам желанието да се отрежа с алкохол, на моменти, е аналог на пускането на конците. Само че не мога да се натряскам, защото знам как ще се чувствам после... та няма да го направя. За това и идеята е още по-привлекателна. Като романтиците, дето са вдъхновени от нещата, които няма как да направят... неосъществимо пътуване, неосъществима любов.... неосъществими мечти.... неосъществимо пиянство... неосъществимо запращане-на-майната-му-на-всичко...

Неосъществимите неща са гадни. Защо хората са устроени така, че да продължават да ги искат, въпреки че разбират, че няма как? Всъщност... искат нещата, НО те са неосъществими и не могат да спрат да ги искат, защото толкова много ги харесват, или ги искат, ЗАЩОТО те са неосъществими?

Понякога се чувствам като тенджера под налягане... или като ония чайници, дето като стане чая и почват да пищят... Или като малките деца, които като не стане на тяхната и се дразнят и нервят и изпадат в нервни кризи и почват да се тресат... Не че се треса... и не, от ушите ми не излиза пара, но такова ми е вътрешното усещане... за вътрешното ми аз. Нервя се, а дори не осъзнавам на какво. А може би се нервя на толкова много неща, които съм "приела" и уж не ме нервят, че вече не ги забелязвам... 

Имам мечта... Да съм от онези освободени, щастливи хора, които имат силата да приемат нещата такива каквито са и да знаят какво могат и какво не могат да променят. Да мога да взимам нещата в свои ръце и да ги "пускам" когато се убедя че не става. Да не задържам негативното в себе си, но и да не ми се налага да се "правя на ударена" когато нещо ме нарани. Да съм достатъчно мъдра, но да не се държа като по-възрастна или по-малка отколкото съм всъщност. Да приемам хората правилно (да странен израз, но не знам точно как е най-хубаво да се приемат хората... за това просто "правилно" (нито даденост, нито нещо, без което не можеш)). Да не съм нито прекалено затворена, нито наивно открита... Всъщност мога точно да си представя какво излъчване има един такъв човек, но не мога да го опиша с думи. Ех, да можех да съм такава...

Не съм от хората, които захвърлят възела... По принцип опитвам до последно, дори след като ми избие пот по челото или 2-3 човека започват да ми казват, да се откажа... аз продължавам. Амбицирам се по-силно, боря се с желанието да хвърля всичко и сякаш колкото повече ми се опъва нещо, толкова повече се стягам да го "надвия"... А накрая, когато успееш да развършеш конците,  удовлетворението е просто... вълшебно... Лекота, удоволствие... всъщност задоволство... нооо фазите "иска ми се да хвърля и зарежа всичко и да се махна" винаги ще ги има май....

Ако не е рошава гарга, не искам никаква птица!

Капризни ли сте? Аз твърдях, че не съм, всъщност се старая да не съм... или поне така си мислех, но осъзнавам, че всъщност съм капризен човек. Не знам дали това, за което си мисля да пиша в този пост е точно... каприз. Става въпрос за онова отношение към нещата "ако ще е гарга - да е рошава". Искате едно нещо да стане, но го искате точно както е в главата ви, ако се получи, но по друг начин или е малко по-различно, не ви харесва и не ви удовлетворява. Или рошава гарга - или никаква птица!
Замислих се към колко много неща имам такова отношение и как сама се спъвам с това си отношение към тях. Но... как да се откажеш от това отношение?! Имаш представа, знаеш точно как искаш да стане нещо (или поне знаеш какво НЕ искаш), а "съдбата" ти праща някакви подобия или нещо съвсем различно, сякаш само за да ти пробва ината. За определени аспекти от живота си просто не мога да променя това. Сякаш имам точно определена фигурка... примерно триъгълник и колкото и да се опитва един кръг да се намести вътре, просто няма как да се получи.
Например... винаги ми се е струвало супер тъпо цялото това уредено сватосване. Не бих приела някой да ме сватоса. Дори човека който ми "предлагат" да е идеалният за мен, аз просто не бих го погледнала при едни такива обстоятелства. Или пък не бих излязла просто така на среща с почти непознат. Всъщност не мога да си представя да съм гадже на някой, който не ми е приятел първо (не че някога съм била нечие такова). Та... това ме спъва. Сама се ограничавам, като кон с капаци. Не поглеждам нещо от даден ъгъл, само защото предварително съм решила, че това не е за мен... макар че не съм пробвала. И нещо вътре се инати и дърпа, нещо което хем разбирам, хем виждам че не е правилно... но дори сега, като пиша тези думи, знам че пак бих подкрепила онова упорито, криво и инатливо същество вътре в мен, вместо логичните разсъждения на хората наоколо (примерно).
Има и друга страна на нещата. Когато не получаваш това, което в представите си си получил преди 2 години... се чувстваш някак изостанал и на изчакване. Сякаш нещо в поточната линия се е бъгнало и не си получил това, което е трябвало. Всъщност поточната линия е спряла и нещата се трупат, трупат и няма да се отпуши, докато не получиш това, което е трябвало да получиш първо, по план!!! И седиш и чакаш и псуваш техника отговарящ за поточната линия, вместо да се огледаш и да видиш нещата край себе си. Да ги оцениш и да си избереш нещо от тях. Да грабнеш това, което ти се предлага сега... нееее... ти си искаш Нещото... искаш си го СЕГА и дори да получаваш други неща, които също са хубави, това не те прави щастлив, защото не става на твоята. Твоята представа не е изпълнена. Плануваното задание не е покрито. Не става на твоята. И ти решаваш да се заинатиш и на пук (на себе си, макар и да не го осъзнаваш) да седиш със скръстени ръце и нацупени устни, гледайки смръщено в посока на задръстения конвейр.
Интересното е, че никога не съм била от онези деца, които се мятат по пода и почват да реват, ако не получат желаната играчка. Нещата, за които се заинатявах когато бях малка бяха по-различни, по-редки и по-странни. Предполагам за това са по-особени и нещата, за които се инатя сега.
Най-добре са онези хора, които са "каквото дадеш - дадеш". Може би, ако нямаш точна представа за това, което трябва да ти се случи, ако нямаш представа и какво ОПРЕДЕЛЕНО не искаш да ти се случи, животът ти ще е по-лесен. Живееш си и приемаш нещата, което както дойде, не се самозатваряш и самоспъваш... нещата ти се случват лесно и бързо... ех... Но не, не съм такава, не мисля, че някога ще бъда. Май това е от нещата, които не мога да си променя. Хм... Отдавна не бях откривала такова.
В момента съм на фаза "гроздето е кисело". От толкова чакане на рошавата гарга, изгубих желание за каквото и да е... животно. Това пак е част от ината. Щом нищо няма да ми пращаш, аз пък нищо не искам! Разбирам го, но в момента нищо не мога да направя. Макар че, писането на този блог е стъпка по-натам. Мислех си, че няма да пиша друг блог, преди онзи предният да спре да важи. Е, той си важи и предполагам ще продължава да си важи още известно време... докато не се САМОоправя. Това не означава, че трябва да спра да разсъждавам по други теми, да мисля за други неща и тн... И може би, ако игнорирам онези неща прекалено дълго време, те просто ще спрат да означават нещо.

Животът щеше да е прекрасен, ако всеки получаваше своята рошава гарга (:

Помощ.

Искам някой да ми помогне да разтребя, щом няма кой да разтреби вместо мен. Не знам как. Нито кой, но трябва да е сега... утре... скоро.
Стегнато, пренатрупано, не виждам нищо от претрупаният боклук пред, зад, отстрани и въобще навсякъде около мен. Задушавам се. Хваща ме паниката. Не мога да разсъждавам трезво нито да взема каквото и да е решение. Нямам желание. За пръв път от много време насам искам някой да дойде и да ми помогне. Но от тази мисъл ми става само още по-зле. Защото... вече знам. Ако не си помогнеш сам, няма кой. Но ми трябва малко помощ... поне малко. Нищо не е наред. Вече имам повече съмнения и примирявания, отколкото мога да понеса. Стегнато ми е и в бонус към това ме боли. Терсене ми е. Не знам вече.