Мойо е

Не знам дали при всички хора е така, но днес осмислих, че нещото, което ми дава сигурност и щастие е чувството за собственост.

Много трудно приемам нещо за свое. Гледам да не се привързвам към вещи и хора. Даже към идеи. От страх, че ще ги загубя.
Истината е, че от малка съм от онези хора, които се вкопчват във вещите си и даже да не ги използват, не искат да ги дадът на друг. Приема ли нещо за свое се вкопчвам и не пускам. За това съм се научила да внимавам.

Свикнала съм да не ползвам чужди вещи (по възможност), да зная, че всичко е за малко и "назаем" и да не се свързвам.

Но понякога... понякога не ми се получава. Развивам чувство за собственост. I can't help it. Правя го с хора и места. Позволявам си да попия от измамното чувство на сигурност и пълнота, което това ми дава. И се прецаквам.

Сега когато две от нещата, които бях приела за толкова мои, ми ги издърпаха изпод краката се чувствам като изхвърлено пале на дъжда, което се чуди под коя кола да се скрие. Толкова е... трудно. Изведнъж светът спира да бъде такъв, за какъвто си го мислил.

И ми е ясно. Нищо в този живот не е Твое. Какво остава за хората. Имаш само себе си, а доста често и на себе си не можеш да разчиташ. Прецакващо е да се вкопчваш и свързваш.
Хората си тръгват, хората се променят, не си държат на обещанията, оказва се, че са ти ги казали в момент на слабост. Други хора пък са използвачи и в един момент, когато колелото се завърти и ти попаднеш отдолу и не си полезен, може да те изоставят. И даже няма да го осъзнават.
Не съм жертва. Аз вероятно съм същата. Все пак съм човек.

Но тези негативни неща си ги знаех и преди. Днес осъзнах по-лошото, че това което ме прави щастлива е да си вложа душата някъде и да се вържа за някого. Някой да си е Мой. Мойо си е.

А точно сега искам да отида в стаята на Мойто си и да ме прегърне. Да си легнем в тъмното и да го дишам. Да се държим за ръце и нищо да няма значение. Всичко да е на мястото си. Лошото да е било просто дълъг кошмар. Да се чувствам цяла. Да не ми се плаче. Да съм забавна и да не може без мен. Да ме познава. Да ме иска. Ах как искам. Да се целуваме и прегръщаме толкова силно, че да останем без дъх. Но няма да се случи. Няма. Няма. няма... не мога да дишам, защото няма.

Не си  е мойо. Нищо не е моe. Само болежките.

Policy of Truth

Тази песен магически ме намери, в момента, в който по-миналото ми аз се подаде и искаше да каже просто "I told you so". Искам само да кажа, че даже то, представяйки си най-големите гадни усещания, при евентуално казване на истината с лоши последствия, не можеше да си представи какво ще стане всъщност и колко по-гадно ще се чувствам.

Потресена съм как истината може да те прецака. Потресена съм как се оказва, че по-младата Мен е била по-умна. Потресена съм, че смъкнах всичките си стени и прегради, само за да ми разстрелят сърцевината на площада. Потресена съм че допуснах всичко това.

Аз не съм такъв човек. Никога не съм била такъв човек. Винаги съм имала своите стени, които да ме пазят. Трябва да си го напомня. Трябва да ги вдигна отново. Трябва да не ги смъквам повече. Твърде много боли.

Истината не те освобождава... истината те прави на нещастен глупак без достойнство. Истината погубва красивите илюзии, които са те крепили и с които животът ти е изглеждал по-приятен и поносим. Истината е като кофа с мръсотия, която изсипана на асфалта успява да развали цялата красива улица.

Истината има свойството да омаловажи неверните красиви думи. Тя е висша проверка и отговор на реалните чувства, които човек влага някъде. Дали влага някъде.

Думите са нищо. Истината е всичко. Гадната кофа с помия е всичко. И сега цялата улица е мръсна.

You had something to hide
Should have hidden it, shouldn't you
Now you're not satisfied
With what you're being put through

It's just time to pay the price
For not listening to advice
And deciding in your youth
On the policy of truth

Things could be so different now
It used to be so civilized
You will always wonder how
It could have been if you'd only lied

It's too late to change events
It's time to face the consequence
For delivering the proof
In the policy of truth

Never again
Is what you swore
The time before
Never again
Is what you swore
The time before

Now you're standing there tongue tied
You'd better learn your lesson well
Hide what you have to hide
And tell what you have to tell
You'll see your problems multiplied
If you continually decide
To faithfully pursue
The policy of truth

Never again
Is what you swore
The time before

..whatever makes you happy

Днес попадам на множество съвети как да бъдеш щастлив от сорта на "20 полезни съвета за това как да бъдеш щастлив сега" , картинки във фейсбук и тъмблър, казващи ми "Go for whatever makes you happy", постове, обясняващи ми как трябва да правя неща, които са ми приятни и да не ми пука за хорското мнение и тн и тн...

Аз искам да съм щастлива. Наистина. Искам. Но какво подяволите означава Go for whatever makes you happy... Не знам, може би съм счупена, но в момента не знам какво ме мейква хАпи.
Напоследък само някакви неща ме стресират, плашат, натъжават и чупят и се чувствам толкова обръгнала вътрешно, че не мога да намеря нещо, което ме прави щастлива. Гледането на сериали и рисуването брои ли се? Тези неща не ме правят щастлива. Те са приятни и разсейващи, но едва ли са в подходящата графа. Измъченото общуване с разни "нови" хора прави ли ме щастлива? Не. Значи и това не се брои. Та... какво ли е?

Тези дни се радвам на моментите, в които мога просто да се разсея и да се чувствам нормално. Радвам се, когато по-успешно успея да прикрия нова вълна на лоши мисли и усещания, така че да не смущавам събеседника си. Радвам се, когато успея да изям нормално количество храна.

Сърцето ми с всеки изминал ден натежава  и натежава и не знам до къде ще издържа, после вероятно ще имам нов драматичен изблик или... не знам, ще приема някаква нова Мен. А може би ще се специализирам в прикриването.

Просто наистина ми се иска тези типчета и съветчета да ги разбирах по-добре и да ми говореха нещо смислено. Наистина бих искала да съм щастлива. Казвали са ми, че заслужавам. Аз също така си мислех.

Малко ме плаши, че не ги разбирам. Имам чувството, че съм толкова счупена, или съм в твърде недобро състояние в момента, за да изляза на светло. Това ме натъжава доста.

Ще ми се да мога да простя. Да се чувствам чиста и лека, както преди. Това ще ме накара да се освободя и да се харесвам повече. Смятам и че болката ще спре. Вероятно това ще ме направи щастлива. Или пък поне не толкова нещастна.

Или поне нормална.

Току виж някой ден тръгна след whatever makes me happy... само да разбера какво е.

WANTED: Real life

OH, REAL LIFE TAKE ME AWAY FROM FACEBOOK

така се чувствам.

толкова ми е гадно, че публикувам по +5 неща във фейсбук всеки шибан ден. Тъмблъра, филмите и сериалите, четенето и рисуването, някак ги приемам... да речем, че те ме обогатяват по някакъв начин, но стоенето във фейсбук... ЪГРХ

Когато зацикля там се чувствам като на селския площад, където всички от махлите се събират и си говорят, а аз се изправям на някой камък и почвам да крещя никому неинтересни факти за себе си, очаквайки някой от съседите да ме погледне.

ЪГРХ

I hate this things soo much.

Сещам се когато имах истински живот и отварях фейсбук през 2 дена, за да видя че имам по 16-17 известия.

-.-

ще го карам на спомени доста време май. за всичко.

Подранила равносметка

Изпитвам нужда да направя равносметка.

Да вкарам всичко в заключение и обобщение. За да може да е приключило. За да мога да продължа. Знам че е рано и до края на годината има да изтече още толкова. Кой знае какво още ще ми се случи, през какво още ще премина и колко неща ще трябва да преживея... но за сега, просто ще направя равносметка.

Изпитвам нужда.

2013 е година на приключванията за мен. Приключих с работата, приключих с връзка и май ще ми се наложи да приключа и с... други хора. Животът ми толкова много се промени в рамките на 2 месеца и половина, че най-малкият ми проблем е белегът на корема, с който отчаяно исках да не се сдобивам.

Все си мисля, че нещата не са толкова драматични, колкото си ги мисля. Че всичко може да си е както преди. Че нещата евентуално ще се върнат в релси и просто ще си продължа живота, ще съм си старата аз, просто няма да имам човека, когото имах до себе си в последните две години и половина. Че ще мога да разчитам на същото... обкръжение... на което разчитах в последната година. Че ще се чувствам обичана и специална както се чувствах до сега.

Но нека се върна към белега. Когато ме оперираха, не знаех, че ще е по конвенционалния начин. Не очаквах да имам белег. Спомням си ужаса когато при първата превръзка ми махнаха марлята и видях подутото нещо, обвито с конци. Спомням си реализацията, че никога няма да съм същата. Че коремът ми, никога няма да изглежда както си изглеждаше преди. Че от тук насетне ще е това грозно, подуто и отблъскващо нещо. Естествено тогава бях ядосана и в шок и като човек, който никога преди това не е имал конци, не знаех как би изглеждало след време.

Чувствах се отвратена. От всичко и всички. Трябваше ми известно време да приема, че това "сърпче" около пъпа ми е част от мен. Трябваше и известна доза излекуване. В един момент приех, че това съм аз вече. Не го харесвам. Иска ми се да го няма. Но знам, че няма как да се махне. Мажа го с разни мазила и тн, но то си е там. Боли ме  и ме мъчи почти всеки ден. И ще е така дълго. Но това е положението. Свиквам. Малко по малко. Може някой ден даже да изглежда симпатично и да ми носи чара, който може да донесе бенка на необичайно място или особеност в някоя от чертите на лицето.

Та в този ред на мисли... дали е същото с душевните "операции"? Дали отвращението от това, което изживявам сега, ще спадне заедно с отока? Имам ли как да подпомогна процеса на лекуване? Дали ще се събудя някой ден, приела факта, че тези неща просто се случиха, че това е моят живот сега, че това съм аз сега. и ще се почувствам по-добре? Тези душевни белези в какво точно биха се изразили? Ще ме променят ли твърде много като човек или ще са съвсем незабележими, ще се усещат само по грапавата подутина, когато някой прокара пръсти по повърхността ми?

...как ще изглеждам след спадането на отока... Това е въпросът, който най-много ме тревожи. Няма как душевния белег да ти носи чар. Няма как да имаш късмета да се получи във формата на сърп. Душевния белег носи страх и резервираност.  Той носи спомен за болка. Спомен за момент, в който чувствата ти не са били колкото трябва и където трябва. Вероятно момент, в който си си позволил нещо. Знаел си че не трябва, но си смятал, че така се прави и това си Ти...

И този спомен, ще ти попречи да си пълноценен следващия път. Грозната грапавина, наболяваща те още при лошо време, ще те спира. Тупкането ще ти напомня, да се пазиш. Така ти няма да си Ти... вече ще си някой друг.

Та ако 2013 е година на приключванията, това означава ли че 2014, ще е година на започванията? А може ли приключванията да престанат сега и да започнат започванията? Знам какво ми е останало да губя. Макар и на парчета и хвърлено в калта... не искам да го губя. Не искам.

Надявам се да намеря душевния Контрактубекс. Не искам извода на равносметката в края на годината да е грозен, гротеск и покрит с белези. Стига вече. Искам да съм хубава.

Hunt me down

Love hunt me down
I can't stand to be so dead behind the eyes
And feed me spark me up
A creature in my blood stream choose me up
So I can feel something
So I can feel something
Give me touch
'Cause I've been missing it
I'm dreaming of
Strangers
Kissing me in the night
Just so I
Just so I
Can feel something [x4]
You steal me away
With your eyes and with your mouth
And just take me back to in your house
And stare at me with the lights off
To feel something [x4]
In the night
In the night
In the night
When we touch
In the night
'Cause I've been lusting it

Touch...Винаги от това съм имала най-голяма нужда и винаги ми е било най-трудно за получаване. Грешно ли е да се вкопчиш мислено във въображаеми и не толкова въображаеми странници? А ще ми донесе ли нещо, от което имам нужда евентуалното Случване... Не знам.

Никога не ме е бивало в това да бъда "улавяна". В повечето случаи се давам сама без бой или пък не се давам въобще. ...Hunt me down... да видя дали може.

Again

Днес разбирам тази песен по-добре, отколкото когато я обичах преди 3 години.
Продължавам да я обичам.

(:

Толкова е просто

Бях забравила...

Всеки път се удивявам на способността на съзнанието да забравя и да си припомня разни неща. Главно усещания. Много ми е интересно как можеш да забравиш чувство, а след това изведнъж да те залее и да си спомниш моментите, в които си се чувствал така.

Страха, празнотата, пустотата, неутолената жажда за нечия чужда топлота, мечтаенето за нечия кожа и мирис, да искаш да се сгушиш в нечий врат и да жадуваш момента, в който нищо друго няма да има значение освен ти и този Някой...

Имам чувството, че огромен камък ми лежи на гърдите. Не мога нито да го изплача, нито да го игнорирам. Опитвам да съм нормална. Наистина опитвам. 

Вселената ми мълчи. А може би просто това беше нейния отговор. А може би просто усетих какво ме чака седмица предварително и нямаше какво да се направи.

Плаши ме онова състояние, в което просто си свикваш с болката и тя става част от света ти. И преди болеше, но различно. Интересно е как наличието на нечия фигура в живота ти, може да ти промени възприятията. Не бях щастлива преди. Но бях спокойна. Бях цяла. Бях свободна да бъда себе си.

Сега се чувствам окастрена и с вързани ръце. Странно е като се има предвид, че съм "свободна".

Плаши ме липсата на желание. Един ден съм силна, достатъчно самодостатъчна, за да се грижа за себе си, да се усъвършенствам и да се оглеждам за някой Правилен... а в следващия момент всичко ме залива отново. Нямам желание за нищо, защото по-голямата част от мен вярва, че нищо няма смисъл. Нищо няма да ми се случи. Никой няма да се появи магически. Не и сега... не и като се чувствам и изглеждам така...

Твърде наивно ли е да вярвам, че ще се появи някой, който да ме излекува? Твърде скоро ли е да смятам, че вече трябва да се появи? Не съм страдала достатъчно дълго ли? Това че страдам за 2 неща едновременно не е ли достатъчно, за да ми съкрати времето?

И да знам, че няма отговор. Няма справедливост. Светът не се върти около мен. Нещо ще се случи, когато се случи. Може да е утре, може да е след 1 година... и като знам какъв ми е живота залагам на това ,че ще е след година и половина.

Никой няма да дойде и да махне болката. Никой няма да ми сглоби парченцата от душата с магическо лепило. Трябва да го направя сама. Сама, самотна и нещастна. Малко по малко -.- (за да е още по-тъпо).

Ами не искам така. Искам някой да ме излекува пък. Някой да ме очарова и изненада приятно. Някой мен да направи щастлива.

Много ме е яд, че имам тази нужда, но явно няма да се справя сама. Не мога да разбера, защо е толкова важно, някой да те смята за специален и да е твой. Защо е толкова важно да имам за кого да мисля и за кого да се грижа... Защо?!

И ми липсват. И двамата. Толкова  е  просто.

Disney princes mode: switched ON

Мила, Вселено

С най-голямата си молба на света те моля да не ме игнорираш точно сега, да чуеш моите молби и да ме спасиш, защото само на теб разчитам. Знаеш всичките ми мисли, изпращам ги към теб ясно и силно, за да не стават обърквания.
По мои изчисления имам малко време, за това моля те, моля те, много, много те моля, не позволявай да ми разбият сърцето тотално за, по мои скромни сметки, четвърти път в рамките на 3-4 седмици!

Ужасно много ме е страх, тъжно ми е и съм фрустрирана (ха!). Не знам как да опиша всички неща... не искам май, защото ме е срам. Срам ме е от всичко, в което се забърках. И ми се гади. И ми е лошо. Няма да описвам.

Искам само да уточня, че направих всичко като хората този път. Казах си всичко. Без страх. Но въпреки това нямаше смисъл. Само ме заболя, загубих голяма част от достойнството си и сега се гаврят с мен.

Та не знам какво още да направя, а знам че трябва нещо да направя, за да не спирам на това лошо място.

Страх ме е, ужасно много ме е страх. И се задъхвам. И боли. Не знам къде да си пратя мислите, защото са нападнати от всички страни. Очаквам следващия удар всеки момент. Като бомба, която ще гръмне, а аз нищо не мога да направя, освен да усетя забиващите се в мен шрапнели.

Искам да изразя недоволството си, че ми пращаш всичко това наведнъж. Мислех, че сме сключили споразумение и ми е дошло време да съм щастлива и освободена. Явно съм се заблудила.

Иска ми се да вярвам в твоята неразбираема за мен логика и добронамереност. Наистина много ми се иска да повярвам, че ми пазиш скъп подарък, който ще ми пратиш до седмица. Ще ми се да вярвам, че веднъж нещата ще се наредят без да се налага аз да правя нещо. Или поне да ми пратиш знак какво е това, което трябва да направя. Ще премина в режим на дисни принцеса, която чака да я спасят. Прати ми принц, ако е нужно.

Много те моля... не знам какво повече да направя освен да ти се моля. Помогни ми... помогни ми да плача, ако това ще оправи нещата или ми прати някого.... Моля те, моля те

Моля те... Не мога  повече. Не мога повече от това. Не мога повече време.... ужасно ме е страх.