refuge... somebody?

Май имам нужда да започна някоя книга. Редовно отварям този сайт, а дори не осъзнавах, че е защото имам нужда да чета. Всъщност, писането на блог задоволява точно тази потребност от четене (прекалено много теми по икономика тези дни хахаха)... Кое четиво би разбрал по-добре от своето собствено писание, но пък я няма тръпката, да четеш чужди изводи.

Чудех се за безприютността. На какво се дължи? На какво се дължи Онова усещане... Пример: събуждаш се след следобеден сън и ти е студено, неприятно, вкъщи си си и нямаш кой знае какво неприятно нещо за вършене, но въпреки това, не ти е хубаво. Не ти е криво, нито изморено, не си притеснен и не ти е чак толкова много скучно, че да изтъпяваш... просто ти е... неуютно... Мислех си, че ако разбера, на какво се дължи това усещане, бих могла да намеря противодействието... "контрата" и да се справям в тия моменти.
Сетих се за един мнооого стар мой блог... където съм писала за "refuge"-ите... "хората - подслони" Те са добри лекарства в тия моменти. Напоследък обаче... все по-осезаемо усещам как... вече не е същото. Отдалечават се, ролята им се изменя или... и аз не знам, но ми е все по-неуютно, и по-невзаимно, и по-самотно... Не... не се самонавивам, дори гледам да не го мисля по този начин, но... има си неща, на които не мога да кажа "на черното - бяло". Сякаш съм се изчерпала вече. Нямам какво да им покажа, или поне те не гледат както преди. Нямам как да се "усъвършенствам в държанието си" вече... това ми е предела. От моя страна няма промяна, продължават да си ме радват и да си ги искам и тн..., но... сякаш вече съм им скучна или и аз не знам как да го кажа.
Все по-често се чувствам нелепо, когато се ентусиазирам и се "бутам" в дадена ситуация... сякаш не ми е мястото там и се натягам. Мразя да се натягам. Всъщност в момента, в който се уверя, че се натягам просто ще се дръпна. Предпочитам да ме мислят за студена, "коравосърдечна" и тн... отколкото за досадна натегачка.

Та... отново за всичко е виновна тъпата нужда от внимание. Предполагам е това... когато ти е неуютно, ти е и... неспециално, сигурно ако си имаш нещо специално или се чувстваш специално, заради еди-си-какво... Ако някой... (точен някой, не просто някой) ти обърне специално внимание, вече няма да ти е неуютно. Е да... ама не става. Всъщност напоследък става все по-трудно.

Преди си мислех, "ще се промениш, ще направиш това и това... и ще стане това и това", всъщност, ако погледна от високо на нещата, резултат има... и то доста виден. Но... не е достатъчно, така ли? Защо ми е самотно и защо има хора, ама са си там далеч и всичко е едностранно? Не е достатъчно? Това ми е предела? Жалко... :/ И сега какво? Ще седя и ще си чакам...ммммм "любимото ми"... чакане... пускане по течението (ако такова въобще съществува) Пф... не беше това темата, за това спирам.

Неуютността е гадно усещане. Сякаш ти е студено и не можеш да се стоплиш. Да ама, ако наистина ти е просто студено ще се навлечеш или ще пуснеш парното, а като ти е неуютно...?

От няколко седмици постоянно ми се върти една представа в главата - как поради някакъв проблем с гърлото ми наложат ВЕТО върху говоренето. Да не ме боли, но да си изгубя гласа за... 2 седмици до 1 месец. После да се оправя. Та... постоянно си представям колко яко би било, ако не можех да говоря. Хората щяха да знаят и щеше да е уместно да мълча. Щях да се разхождам с тефтерче, в което да пиша някакви неща на хората наоколо и в същото време докато съм с тях, да мога да си се изолирам в себе си... в смисъл... Да си представим ситуацията: всички си говорят и се бъзикат, а ти можеш само да седиш и да се усмихваш, или да седиш и да си драскаш в тефтерчето и дори да не ги слушаш... или да се разхождаш наоколо, блеейки нанякъде... Съвсем уместно ще е да се държиш неадекватно, да общуваш странно с хората (все пак не можеш да говориш!) да ти се иска да ги пипаш, защото само така можеш да установиш някакъв контакт, а и сигурно бих изглеждала по-умна ахахах Нали казват, че човек като не говори изглежда по-умен пф... Е, сигурно бих се побъркала, да не мога да кажа нещата, които ми хрумват. Бих писала по 10+ блога на ден... бих побърквала хората в скайп... би ме избивало на рев в моментите, в които ми се иска да кажа нещо, а не мога... но пък ми е любопитно, какво би било, ако не говорех... за 2 седмици... как бих се справила в най-различни ситуации... А и от малка, винаги съм обичала да мълча, би било като припомняне на доброто старо минало.

Преди години, като бях малка, си представях, че ме блъска кола... е блъсна ме... От тогава не съм си позволявала, да си представям такива хахаха. Винаги има неочаквани лоши последици. Но не, този път няма да стане х)

Безприютно ми е :/ Е, този блог си свърши работата, успя да изяде една прилична част от времето, преди лягане. Надявам се да не се чувствам така и утре. А сега, ще си пусна песента за хората-подслони, да ми припомни усещането да се осланяш на някого така, макар че го има и онова мазохистично/носталгично/"ах, преди какво беше, а сега..."- също. Поздрав.

Баланс

Your Daily Horoscope: November 23, 2009

Cancer Jun. 21 - Jul 22 (Wrong Sign?)

There's something that you're holding on to that you need to let go of Cancer. There are things that we are so attached to that we try to defeat the laws of nature to continue to hold on to that attachment. It is apparently time for you to refocus, transition, and let go of what once was so that you can look ahead into what the stars promise to be a more prosperous future. Don't let disappointment or and the sense of loss get you down now, you have too much to look forward to.

Прочетох днес това и ми стана странно, защото отново се получи нещо като... синхронизация, на мислите ми с нещата наоколо. "There are things that we are so attached to that we try to defeat the laws of nature to continue to hold on to that attachment. " и това ако не може да се върже с предният ми блог, хахаха... х)
Мислех си за, вкопчването и за апатичното настроение, за пренавиването или за прекалено заспалото отношение към нещата... пробвала съм ги и двата начина... апатията не води до нищо, защото си предварително отегчен и разочарован кон с капаци, а пренавиването води до изнервяне и разбити илюзии, самообвиняване и куп, куп познати истории... общо взето - нищо хубаво.

Истината е някъде посредата. Да нямаш очаквания, но тук идва тънкият момент... да нямаш очаквания, не означава да не очакваш нищо, а просто да приемеш, че каквото и да ти се случи, ще ти е добре и ще се справиш с каквото дойде...

Пример: за неделята (вчера беше) преднамерено реших, да не си правя никакви планове. Просто ми беше все тая как ще премине деня, НО под все тая нямам в предвид че възнамерявах цял ден да си лежа, просто нямах планове, за излизания с хора и тн... Събудих се и си мислех, че има какво да свърша, щях да уча и да гледам филм може би, а понеже времето беше прекрасно просто... реших и че трябва да поизляза за малко. Тааа казах си, че няма да имам никакви очаквания за деня, че дори да не се случи нищо интересно няма да съм разочарована, че ще съм доволна дори от идеята просто да си науча този ден, някакси бях... предварително доволна, каквото и да ме чакаше, не се притеснявах, не се надявах... нищо. Сякаш си бях отворила съзнанието или каквото там се... "отваря", когато просто позволяваш нещата да ти се случат. Беше приятно усещане. Освобождаващо, необременено с натрапчиви мисли, но пък го нямаше и онзи ентусиазъм, с който се хвърляш, към нещо дълго чакано... не че се оплаквам де. Ииии ето, неделя беше интересен ден. Нямах планове да излизам, а всъщност се прибрах в 22 и 40 с куп интересни впечатления и спомени от този ден (:

Извода: не трябва да се вкопчваш прекалено много в нещо, защото така губиш реалната си гледна точка върху нещата. Изкривяваш собствените си виждания върху това нещо, объркваш се, а накрая задължително си разочарован, заради непокриваеми очаквания. Не трябва и да си с отношение "за нищо не ми пука", защото накрая започваш да си вярваш, всъщност за нищо не ти пука, апатично ти е и нямаш желание за нищо - нищо не ти доставя удоволствие - нищо няма смисъл.... лоша история. Трябва да си в някаква хармония - да си достатъчно близо, нито прекалено навътре, нито прекалено далеч... сложно е... особено ако си прекалено емоционален човек и се влияеш от дреболии, или пък си склонен да не допускаш нищо до себе си и общо взето всичко е прекалено далеч...

Та... връзката с онзи хороскоп по-горе... "Don't let disappointment or and the sense of loss get you down now, you have too much to look forward to." Това е ключът към палатката... Ама е толкова трудно... Това усещане за "стегни се"... (защото това е най-близкото, с което да го сравня), е толкова рехаво и толкова лесно разрушимо... Достатъчна е една дума казана с грешна интонация от дадени хора и... желанието ми за какъвто и да е баланс се изпарява и стрелката сочи по-скоро апатия, отколкото реализъм. Пък и как да останеш с отворено съзнание "каквото дойде, дойде" като мислите ти са по-скоро на вълна "нищо няма да идва... то при мене..."? Всъщност това какво ще дойде си зависи точно от фазата на съзнанието ти, но е толкова трудно да се контролираш... а и може да започнеш да се чувстваш като идиот, ако след 3-4 гадни неща, продължаваш да се стремиш към "нееее, не се отчайвай" вместо да псуваш наум... не стига, че ти е гадно, ами и не трябва да си позволяваш, да ти е гадно... луда работа :/

Та ще опитам да се настроя... на вълнааа "каквото и да дойде...", пък дано успея. Дано не ме изпитват пък в друго не съм се вкопчила. Отивам да спя, за да не ми е трудно да ставам утре.

Филм с банален край...

Случвало ли ви се е, да гледате филм, в който главният герой умира? Филмът ви харесва, а главният герой много ви е трогнал... но все пак умира в края на филма. Гледате филма, отново и отново и всеки път се надявате, че в края, този път героят ще се спаси... но е ясно какво става все пак (сещам се веднага за Муфаса ;/) Въпреки, че знаете края, някаква абсурдна надеждичка, за различна развръзка този път, се прокрадва някъде там... а след нея и разочарованието. Къде е границата? Кога трябва да спреш да гледаш филма или пък, да го гледаш, но да си приел краят му и да не ти става гадно, абсолютно всеки път?
При мен има доста такива ситуации. Ситуации, в които не знам кога трябва да спра филма. Сякаш мозъкът ми спира да възприема, не може да... приеме някои неща, които мисли за нередни, а още по-малко възприема факта, че нещата не зависят от мен и не мога да ги "поправя", колкото и да виждам, че не са наред. Нещо вътре в мен, не иска да се пречупи и не може да се откаже... просто не знам, кога да се откажа. А краят на филма, всеки път е един и същ.

След края на филма, обикновено се появяват онези страхове, които се правиш, че не са там. Които се надяваш, да се окажат "only superstition". Като огромна стягаща стена, която ти пречи да се чувстваш нормално. По принцип "знаеш", че няма да стане така и най-вероятно те очаква нещо, което дори не можеш да си представиш, но... лошото е, когато страховете ти, ти изглеждат съвсем лесно оправдани. Напълно е възможно, да си останеш съвсем самичък след няколко месеца, да си принуден да се хвърлиш с главата напред в непознатото, колкото и да не ти се иска, да приключат куп неща, които не искаш да приключат, да продължаваш да се дърпаш, срещу това, което идва но да няма смисъл. Имаш краен срок, краен срок, защото нещата са на приключване. Всички се готвят, да тръгнат нанякъде, да открият "новото", а ти, дето не искаш новото, ще си останеш сам.

Винаги съм се очудвала, на способността на някои хора, да се откъснат толкова лесно. Аз не мога така. И просто предусещам... как отново ще има "банален край" за мен. Хората ще се откъснат от мен, ще се хвърлят в новите си животи (което е похвално и много хубаво де), а аз ще си стоя със същото онова упорство от по-горе... ще гледам и няма да приемам случващото се, ще чакам, някой да дойде и да ми изкрещи "шегичкааа"... ще си чакам, а после ще ми стане толкова тихо и самотно, че ще забравя какво чакам. Може би чак тогава, когато забравя старото и защо толкова много не съм искала да го пускам, ще успея да погледна към моето "ново"... без да го псувам на ум.
Но този Край, ще е най-голямото нещо, с което е трябвало да се справя сама, до сега. И толкова ме е страх. Стегнато ми е вътрешно като си го помисля. Така не искам... мамка му, защо има краен срок... като срок на годност за обстановката край теб. След края на срока, всичко ще се развали. Ах...
Надявам се (съвсем наивно и по детски), филмът ми да не е с банален край... не и за нещо толкова огромно и важно... да има някаква неочаквана, супер интересна и хубава развръзка някъде по средата, която да промени коренно развитието... надежда... дано не следва разочарование след края на срока на годност.

Мълчанието е злато... даже нещо повече.

Днес ми се случи доста интересна случайност. От снощи насам си мисля за Мълчанието. Представях си как изсипвам мислите си, свързани с това, тук. В главата ми се въртяха спомени и примери, за това, за което исках да пиша. Съвсем случайно, от някаква глупост във фейсбук, попаднах на идеалната песен за случая.

Не, не и не.

Винаги съм харесвала мълчанието. Думите ми изглеждат като плоски подобия на емоциите, които хората искат да изразят. Понякога думите са толкова ужасни. Принизяват, изкривяват и променят смисъла, който си си изградил вътрешно... тръгваш да го изразяваш и виждаш, че не става. Думите заблуждават. Много често са вместо мостове, прегради. Заграждат истинския смисъл, замазват го, за да е приемлив "за пред хората".
Понякога звучат много изкуствено. Толкова е прозрачно, че са просто маска, че чак е обидно. Виждаш как хората те гледат в очите и се опитват да те накарат да вярваш в нещо, което просто не е така. Подценяват те, все едно си малоумен, който не схваща...
Аз винаги използвам по много думи. Не защото подценявам интелекта на хората, а защото усилено се старая да избягам от всякакво изкривяване на смисъла, който влагам. Лошото е, че за да се изразя ми трябват толкова много думи... казани по толкова различни начини, че хората естествено, загубват интерес или връзка някъде по средата...

Та... толкова много обичам чистите мълчания. Не говоря за онези неловки моменти, с непознати или малко познати хора, с които просто нямаш какво да си кажеш. Говоря за мълчанието с тези, които са ти най-приятни. Да отидеш до някого, когото обичаш, да го погледнеш в очите, да му се усмихнеш тихо, той да ти отвърне и просто да си... мълчите... Оставаш с едно такова усещане... за разбиране. Мълчите си заедно и е приятно, усещаш човека до теб със сетива различни от слуха... не вкарваш логика или преплетени смислови връзки, просто го възприемаш, такъв какъвто е, стоящ до теб или срещу теб. Не се оплиташ в думи, в сложни шеги, за които се чудиш не се ли престараваш.
С всеки можеш да говориш. С всеки можеш да се шегуваш, но за да можеш да споделяш мълчание с някого, трябва да си доста близък с него. Редки, златни моменти ^^ Моменти пълни с толкова много неща за споделяне, но все пак неизречени. Защото думите могат да объркат всичко. Да те разберат погрешно. А и е толкова по-лесно, да вложиш емоции в поглед, вместо в десетки изречения, които дори не се доближават до това, което искаш да предадеш. В моментите пък, в които всички неизречени неща се блъскат в теб и искат да излязат, неща които знаеш, че "не, не и не"... няма да кажеш, защото така е по-добре... толкова по-хубаво е да замълчиш, да спреш да плещиш безсмислици, да се усумихнеш и просто да погледнеш човека, сякаш може да види всичко в очите ти.

Преди мълчах по много. Точно, защото думите ми изглеждаха криви и ненужни. После видях, че на мълчаливите хора, не се гледа с толкова добро око. Хората си мислят, че си прекалено срамежлив или пък скучен... или пък прикрито злобен... знам ли. Започнах да си налагам, да говоря с всички, да ги разпитвам, да се шегувам... за да мога да споделям моменти с хората. Разлика, определено има, защото когато говориш по много изглеждаш открит и ведър човек. Думите са пътя към хората наоколо(, макар и винаги да ми се е искало, да можехме да си общуваме чрез някакви телепатични способности и инстинкти). Да, думите са пътя към всички, но мълчанието... то е път само към тези, които обичаш истински.

Ежедневие

Как преминава един ден. Частта със събуждането ще я пропусна... защото е гадно... особено напоследък, а ще продължава да е гадно още поне седмица... като няма гаранции да спре след това, но се отплесвам... да се върна на темата.
Цял ден се луташ между вътрешното и външното... искаш да си край дадени хора, да ги гледаш как се смеят, да им слушаш шегите, да общуваш, да усещаш взаимност... естествено не си го мислиш така през деня, просто следваш порива, който ти идва отвътре. Цял ден (в нормалните дни) имаш очаквания от хората и от себе си към тях, радваш им се, ядосваш им се, разочароваш се или пък се изненадваш приятно... после, денят свършва. Прибираш се и си сам. С вътрешното... вътрешното, което цял ден си е вадило изводи и се е стремяло навън, сега няма на къде и за кого да се изнася. Седиш си изморен, пред скайп или пред фейсбук.... прескачаш от сайт в сайт и може би, ако все още имаш настроение или сили, продължаваш със стремежа към хората... да им кажеш, да им споделиш, да разбереш, да си прекараш часовете преди да заспиш с тях. Естествено, не е като на живо, а и с някои от хората, които искаш да говориш може да не ти се получи, да ги няма и куп, куп такива неща...
Но... всъщност, на края на деня осъзнаваш, че отново имаш само себе си. Да, хора които да те радват не ти липсват, може да не са много, ама ги имаш.... или по-скоро ги имА, защото не се знае до колко са си твои. Знаеш, че през деня не си успял да вложиш и половината от хубавите неща, които ти се иска да покажеш. Знаеш, че не си получил и 10% от това от което имаш нужда, за да се чувстваш щастлив и свободен. Стоиш и си мислиш... има ли смисъл. Естествено, че има... това, че не получаваш това което искаш и по колкото искаш, не означава да се залостиш за света, да се нацупиш, сякаш докато се цупиш някой ще се смили и ще стане на твоята... това ми е ясно, не мога да се цупя на света... забранила съм си, а и от вътре не ми идва... Но... има едно НО... Онова усещане, че в теб има 942934792 неща, които ти се иска някой да види. Някой да те погледне... да те ГЛЕДА и да те ВИЖДА. Далеч съм от мисълта, че виждам всичко и всички, но... трябва ми съвсееем лек тласък, за да започна да се вглеждам в някого и да го виждам, а тласъци за това получавам често. Ноо отново се отклоних...
Та, седиш си на края на деня и имаш чувството, че цял ден си гледал и попивал, чакал си... Нещото... но... не. Мислех си, че нямам право да изисквам някакви неща от хората, че ми стига само да давам, а те ме радват достатъчно с присъствието си и с това, че съществуват. Но... не. Да, в моментите, когато си добре, това ти стига, ама в другите? Какво правиш, когато знаеш, че никой не иска да види това, което имаш да покажеш? Че имаш само себе си. Защото другите хора... са там и те радват, но не са Твои. Нямаш право да изискваш и общо взето се радваш на ситуации. Та имаш само себе си. Мислите си, чувствата си... гадните си настроения и здравословните проблеми. Седиш си и се усещаш самотен. Може до преди 20 минути да си бил с 10 човека, но сега си си самотен... и знаеш... знаеш, че това е за постоянно.
Лежиш си в леглото, в главата ти има куп натрапчиви мисли и осъзнаваш, че имаш истински единствено тях. Имаш напълно, единствено своята компания..., а какво се случва в дните, в които не можеш да се търпиш... и не се харесваш...? Когато те е яд, че си еди-си-какъв... (говоря за неща, които не можеш да промениш)... Тогава единственият човек, който си имаш за колкото си време искаш... те дразни и ти е неприятен. Няма други. Започват да нахлуват куп мисли, за безсмислеността на всички усилия, които си положил. За това, че те приемат за даденост и не те оценяват... или, че дори да ти се искат куп неща, няма как да ги получиш... Недостатъчно ти е... изпитваш... нужда, нужда, която няма как да удовлетвориш... не е като да си купиш шоколад. Та за кого можеш да се хванеш в такива моменти... себе си. Доста досадно, нали? Но докато не знаеш, до кога, по колко, как и защо ще имаш останалите, можеш да си сигурен, че вечно ще си имаш себе си... с натрапчивите мисли, яда, болката и гаденето... неудовлетворените емоции и желанието за още... не... всъщност за последното не съм сигурна. Апатията ми е много добре позната. Като стара дреха... миришеща гадно и изглеждаща зле, но добре запомнила формата на тялото ти и някак ти пасва. Отново кривнах от темата...
Имаш и мисли, за това, че няма смисъл да се хващаш за себе си. Защо, като никой друг не се е хванал за теб. Синдрома за чуждото удобрение хаха Все ти е тая за теб, ТЕБ те кара да ти е зле и да те боли, иска някакви работи, които няма как да му дадеш... работи, които докато си седиш са на 20 сантиметра от теб и ти ги прожектират като на филм, в който би бил главния герой, ако можеше... но не.
Дръж си се и пропускай нещата покрай себе си. Чакай търпеливо, когато не знаеш какво да правиш или си измисли стратегия... е да... ама не. Някои неща са по-големи от теб, не можеш да си измислиш стратегия, непонятно ти е... чуждо, като че ли си извънземно. Какво правиш, когато търпението ти се изчерпва? Продължаваш да си чакаш... чакаш... чакаш... на изчакване си, като да си холднеш обаждането в скайп... сякаш някой те е холднал, а ти стой и гледай... стреми се към хората... нека ти се приискват някакви неща... ама е напразно. Ежедневие. Начин на живот. Нещо, което си е така... Отдавна не вярвам в щастливите случайности и в това, че видиш ли Съдбата ти е предначертала еди-си-какво. Знам, че ако си направиш нещата, нещата ще са направени. Но когато нямаш възможности или идеи... това не означава, че е защото, разбираш ли, след 2 седмици те чака съдбоносна среща, която ще преобърне живота ти... Пълни глупости...
Не знам... самотно ми е и ми е гадно. Дразня си се и ме е яд, защото не е честно (от моя гледна точка)... но МОЕТО си е само мое и никой друг не го иска... това е (:

Сърцето осмисля по-бавно...или по-бързо...?

От 2 дни, сърцето ми препуска като лудо. Чувствам се като сърничка или като онова малко, диво зайче, което нашите бяха намерили на лозето преди години, донесоха го в къщата на село, аз исках да го погаля, а то цялото се тресеше, сърцето му биеше тооолкова силно, много ясно си спомням... то умря до сутринта... предполагам от страх.
Опитвам се да осмисля... първо - защо? Защо вълненията ми се отразяват толкова... МНОГО? Винаги съм се чудила, дали мога да издържа физически, на дадени елементарни (за другите хора) емоции... е за издържането... явно да, но защо трябва да е толкова трудно? Бъгава ли съм, по дяволите? Защо ми е толкова трудно да се успокоя особено от снощи насам? Имам чувството, че ще се пръсна... Трябва някой да ми обясни
!!!
Предполагам реакциите ми (да, моите собствени, или пък тези насочени КЪМ мен) винаги са ме плашили. Това да не знам как се реагира правилно и да не мога да се контролирам, да усещам някакви неща, които не съм очаквала и да ми действат като "О.О ууу.. кооо?" винаги ме е стресирало. Може би, просто не мога да се отпусна истински... никога. Трябват ми прекалено много условия, да са на лице, че да се отпусна. За да изпитам дадени неща, искам първо да съм се отпуснала (условията, да са на лице), за да мога да реагирам адекватно и всичко да си е наред. Другото са си дразнители, които ме объркват и ми пречат да спя спокойно.
Няма да правя голям проблем от това, защото всъщност, дори и сърцето ми да препуска като лудо и да се чувствам, като човек, изкачващ Еверест, докато се опитвам да заспя, съзнанието ми си е съвсем наред. Осъзнавам всичко, доста реалистично.
Предполагам мозъкът ми реагира по-бързо от сърцето... (?) Или пък сърцето реагира на едно, мозъкът на друго... (?) Ъх... надявам се скоро... да речем утре, да ми се забави сърдечният ритъм вече и да се върна към скучното си съществуване, без объркващи моменти... (е добре де, не е нужно да ми е скучно ама... определено не ми трябват объркващи моменти).
Фу... надявах се този блог поне мааалко да намали стягането в гърдите, което усещам... Но не... трябва ми време... сърцето реагира бавно мммхм...

Всъщност ме удари просветление, точно преди да натисна бутона "Публикуване" о.о Може би разликата се състои в друго... имам разлика във възрастите, мозъкът ми се стреми да е на 18, но сърцето ми не може да мисли, а само чувства и се чувства като на 13... това ще да е :О Ех... май само логика не стига :/