Ти май си в някаква меланхолия...
А... ми може, не съм се замисляла...
Защо?
...И вкарваш тук възможно най-плоското и повърхностно обяснение... И лъжеш, макар че не точно. Не лъжеш, по-скоро отразяваш питането и отговаряш с отражение, преди въпроса да е проникнал до по-дълбоките, по-истински, по-черни или може би по-бели, но пък горчиви неща.
Не лъжеш, защото наистина не си се замисляла. Само чувстваш и ти тежи, и се чудиш кога ще дойде моментът, в който тези неща ще те залеят и ще развалят всичко. Чудиш се ще излязат ли или няма какво да излиза, само си въобразяваш, защото си вечно недоволна...
Кога ще видиш, че нещо ти липсва? Че е нещо важно, а не детайли сложени от каприз? Ах как искам да чувствам нещо чисто... нещо което може да се усложни не поради същността си, а само поради обстоятелствата. Нещо просто, което поради тази простота се извисява до такава степен, че те кара да станеш силен, тъп и упорит, да не правиш компромиси с него...
Липсва ми нещо безкомпромисно. Нещо просто. Нещо сигурно и непроменимо. И това ме кара да преливам от малки, необясними, сладко-кисело-горчиви чувства... Не ми харесва.
Липсва ми прямата, открита в отношенията си с хората, не правещата компромиси... самодостатъчната мен. Бях нея толкова отдавна, че забравих, че някога е съществувала. А знам, че бях нея... знам го...
