Някво... иска ми се да взема кофи с боя, да отида пред огромна стена или огромен под и да взимам кофите с боя и да плисвам по празното място. Ей така... взимаш боята и я замяташ. Без цел да се получи нещо красиво или смислено, без желание за някакъв смисъл...
Би ми харесало и да чупя неща. Но не със яд, не със злоба. Просто да взема нещо крехко и по възможност не много красиво, за да не ми е жал и да го раздробя и натроша, после да го стрия на прах в хаванче и да се наслаждавам на хрускащите звуци.
Иска ми се да късам, да късам платове, да късам трева, да късам хартия... Да късам листа.
Да копая с ръце, под ноктите ми да се напълни с пръст, но аз да продължа да копая, без да мисля за нищо, без да имам цел, без да се налага да говоря или да обяснявам защо...
Да стъпча купчини със сухи листа, ама огромни купчини от много сухи листа. И да слушам звуците и да усещам какво става изпод подметките на кецовете.
Да бягам в средата на огромна поляна, сред трева висока до кръста ми. Да бягам, просто ей така...
Напоследък пак си мисля за мълчането. Какво ще стане ако просто млъкна и започна да се разхождам с тефтерче, за моментите, в които се налага да кажа нещо, за да пиша в него? И ще обяснявам, че ме боли гърло или нещо такова и няма да говоря. Няма да говоря на никого. Само ще пиша.
Когато абсолютно нищо не казваш, няма как да ти е гадно, че не успяваш да говориш, за това, за което искаш. А и изобщо говоренето е гадно. Думите са гадни. Ако можех да взема буквичките, да ги хвърля на бял лист и по този начин да се изкажа, щеше да ми хареса повече.
А щях да пиша преди няколко дни за приятелството, безрезервното доверяване, наивността, класифицирането на хората... но ми е прекалено гадно и безсмислено. Няма. Не и сега.
Girl in the park one day
Killing all the bugs on the pavement
Seems like she got a nasty streak
But she does it in a beautiful way
Like a bullet from a gun
She sparks and then she runs
The only thing she's sure of
Is that no one really understands
Няма коментари:
Публикуване на коментар