Плавен преход?

Do you feel like I do, tired of everything?
Can you feel what I can, almost everything?

Стоя си сега, след цял ден дремане, в онази приятна съненост. Когато стоиш с изцъклено отворени очи, но всъщност виждаш съвсем малко от нещата наоколо. Когато усещаш всичко, по малко по-странен, по-притъпен начин. Усещам куп неща, физически, които ми се иска да отпечатам някакси. Да отразя... reflections

Но няма да описвам паренето, което май е обзело цялото ми тяло. Изкушавам се да опиша тръпките по пръстите си, губенето на мисълта и изгарянето, което сякаш изпълва цялата ми вътрешност... Мислех си, че ако опиша обстановката и усещанията в момента, ще ми е по-лесно да хвана някоя от мислите си и да подхвана смислени писания. Но ми е трудно да започна. Винаги ми е било трудно... да започна.

Началото ме плаши. Май повече от края. За началото ми трябват сили. Ами ако не намеря? Ако желанието ми приключи с идването на края и не намеря ново, за новото начало? Не искам да съм като някаква обвивка, подмятана от обстоятелствата и хората. Искам да имам желание, за да намеря свое място и свои хора. Да намеря себе си. Не искам да съм страничен наблюдател на ежедневието си, поради липса на воля за активно участие в него. Правила съм го вече.

Искам да предприема нещо. Някаква промяна, като знак, че ще участвам в Новото. Като знак, че ще се движа и няма да спра. Да си сменя цветовете, звуковете, усещанията... Да не се усещам изоставена и изостанала. Да покажа желание, за намиране на нещо ново. Искам вдъхновение. Порив.

Седя си в днешната вцепененост. И усещам тръпките и леко повишената си телесна температура. Стоя с втренчен в нищото поглед... слушам Vast... действат ми доста добре сега. Появяват се пред очите ми винаги в най-подходящия момент. Ще се опитвам да слея Края с Началото, да се получи успоредност... плавен преход...Дали ще успея?

I'll never find someone quite like you... again..

И за пръв път откакто имам този блог, ми се приска да му сменя цветовете...