Студено е навън. Ледено. Излизам, а първите глътки въздух ми срязват ноздрите. Дишам през устата. Сега пък болката е в белите дробове. Краката ми се сковават. Стават като от ламарина. Болят ужасно. Ръцете ми, под двата чивта ръкавици се смръзяват, а ноктите ми посиняват и болят...
Студено е и сякаш гълташ кубчета лед... Скован си в клетката на мразовития въздух и няма как да се прибереш по-бързо, няма как да се стоплиш...
И е студено. Първо боли рязко, тежи, криво е... а после става студено.
Тръпки. Стоиш и те побиват тръпки. Въпреки, че вече не е толкова студено... навън.
Не се отпускай. Не се залъгвай. Нещата не са се променили... никога не са били различни.
Празниците бягат от теб. Не знам, защо въобще продължаваш да се опитваш...
Нямам песен и по-ясни думи за това. За немия студ и тръпките.
И все пак честит празник. Честито тъпчене на едно място цяла година. Трябваше да се сетиш, че ще го отбележиш така. Тогава може би нямаше да заболи толкова рязко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар