Тук

Пак съм тук.

Във фазата, в която всичко се преглъща и попада в нямата, глуха кухина. Отнема му се гласът, както и правото да просъществува. Не виждам смисъл от обмисляне, обсъждане или записване на никое от малките изводчета, които ми текат през съзнанието. Не виждам смисъл от въодушевяване или приземяване, от планиране или вълнуване.

Чувствам се като на автобусна спирка, след дълъг, скучен ден. Седиш си на спирката, а устата ти е залепнала от прекалено дългото мълчание. Тайно се надяваш, че преминаващия познат, когото си забелязал преди 10 секунди да приближава, ще те размине без да те види. Не искаш да ти се налага да се усмихнеш и да си използваш гласа.

Чакаш си автобуса и ти е празно.

Естествено ще хванеш всички автобуси, които трябва. Ще отидеш на всички места, на които се налага. Но... празно.

И така... Ще дочакам автобуса. Дано ме отведе, на някое топло място.

Тази есен изключително много ми напомня на есента преди 3 години. Само че е по-сива. А идващите зима и пролет са много по-страшни.

Писна ми от цялата носталгия. За това ще си стоя празно.