Tired

I'm sooo tired...

Изморих се от тази кашлица. Изморих се от главоболието, което се засилва с всяко изкашляне... Мъждивата постоянна болка в дробовете.

Изморих се да пия сиропи, да смуча хапчета, да ям мед със синапено семе и всички други напразни неща...

Изморих се от непрестанното празно усещане, което запълвам с фантазии за нереално бъдеще... Адски ми е изморено от удобната ми памет, която запълва събитията от последната година в мъгла. Сякаш нищо не ми се е случвало.

Опитвайки да си спомня нещо, поглеждам назад, но пред очите ми само мъгла... само мъгла, но с периферното си зрение долавям цветни картини, спомени за щастие... но някак наизустени, не мога да си спомня усещането... само факти, че съм се чувствала истински щастлива.

Бъгва ме лошото чувство, че в тази мъгла съм загубила най-ценното от себе си. Най-обичащото, най-чистото, най-искреното и най-интересното. И не мога да си го върна, защото ще запечатам тази мъгла с дебели, плътни стени. И никой, най-вече аз, няма да може да стигне там. Няма да стигне при наивните ми мечти, изцяло откритата ми душа, и всички онези чувства, които никога не могат да бъдат вкарани в рамките на думи.

Няма я. Няма го. Няма ги...

Не смея да мечтая за нещо истинско. Не смея да мечтая като цяло, всъщност. Истинските неща не съществуват. Излиза че всичко е плод на съзнанието ти, което временно вижда нещата красиви. Всичко е на приливи и отливи, на моментни настроения, подходящи и неподходящи обстоятелства.

И с цялото това получено знание... ми се губи смисъла. Има ли смисъл? Не го виждам... Само мъгла.