Самичък съм, а тъй ми се говори...

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро...

Из "Приказка" Дамян Дамянов

Устата ми залепва да мълчи... и не само устата, сърцето ми се затваря и сякаш се опитвам да се вкопча във всяка миниатюрна надежда, че ще ми се случи нещо очарователно, вълшебно и красиво. Колко време трябва да почакам? И какво чакам всъщност? Чувствам се като вечен глупак... вечен наивник, искащ невъзможни неща... неща които не съществуват. Поне не за мен. И ми е толкова безнадеждно и пусто.


Омръзна ми да плача насън. Омръзна ми от чувството на отхвърляне отвсякъде. Тясно ми е... и устата ми залепва да мълчи. С нея се затваря и душата ми. Омръзна ми да искам грешните неща. Омръзна ми да нямам смисъл.

Студено ми е. Искам някой да ме гушне и да ме опази. И да ме спаси...