Вятър и спомен за сълзи

Може би вятърът, сивотата и студът от последните дни, са ме направили по-замислена. Или пък просто липсата на човек, с когото да споделя истинските си мисли най-накрая си казва думата... Не знам. Но се върнах Тук.

Сетих се за песен. Показаха я на една стара Теодора, от която почти нищо не е останало вече. Хората, на които беше тогава, сега са далечни, а нея пък я раздуха вятъра и я изсуши студа.

"...И какво от това
всичко е тишина
само вятър и спомен за сълзи
и във двете очи..."

За разни хора съм спомен, който ги кара да се чувстват гузно. И "компенсират" с откъслечни обаждания и празни виждания. За тях съм "будна съвест", от която се крият, когато не могат да се скрият от себе си. Аз съм и нещо, което са ранили и оставили, нещо което съжаляват или за което съжаляват... гади ми се.

Отказвам всички тези роли. Омръзна ми да съм нечие минало и история. Омръзна ми да съм нечия грешка или тайна.

Никога не съм имала такива претенции. Искам просто да съм нечия приятелка и нечий мил, скъп човек. Искам да не съм сама и да не усещам багажа, който хората имат в себе си, когато ме погледнат. Оставете ме. Освободете се... Аз не съм багаж.

Ще се опитам да се надявам, че ще срещна хора някой ден, които ще мислят че имам качества. Хора, които няма да ме ползват само, когато им трябва отдушник или съвест. Може би някой ден ще имам приятели. Ако не, ще свикна на вятъра и тишината.

Не мога да си спомня важните неща. Всичко е в мъгла. Всичко е празно. Като мен.