Just you, you and no one else

You do it to yourself, you do
And that's what really hurts
Is that you do it to yourself
Just you, you and no one else
You do it to yourself
You do it to yourself.. yourself.. yourself..


Ако Теодора от преди, знаеше къде е сега емоционално, щеше да се хвърли под някой влак.

Очевидно не мога да разкъсам шаблона. Попадам в една и съща безумна ситуация, години наред, с различни хора,в различни сезони, в различни градове - но все пак същата.

Филмът ми е до болка ясен, а болката позната, изтъркана и още по-гротеска.

Карма, ненаучени уроци, глупост...? Всичко заедно?

Как да обясня защо ми се доплаква "от нищото"? Не мога. Отговорът е - заради всичко. Заради повтарящото се минало. Заради не идващото по-добро бъдеще. Заради мен. Плаче ми се от това каква съм аз. А както този пост е неразбираем, накъсан, безсмислен - такава съм и аз. И няма да стана друга.

И ще повтарям, че съм уморена. И ще бъда. Уморена, но и безумно тъжна и без изход. Cause I can't stop doing it to myself. And I hate me for that.