Белези.

Стоя си в 12:12 АМ и слушам песничка и пиша на уърд. Интернетът ми спря, защото забравих, че му е време да се плати, а аз реших, че трябва да напиша нещата, които смятах да пропусна да напиша. А това сигурно ще го публикувам утревечер (ако въобще види бял свят).

Днес беше странен ден. Забързан, изнервящ, разочароващ, оставящ ме с кофти усещане, а след това приятно поправен, но в интернет пространството... в пространството на „ноу лайфърите”, макар че започвам да се чудя, защо нещо, което те крепи и те радва се води „неистинско”, а хората, които го предпочитат са „не живеещи” или нещо от сорта...

Ще започна отначало и ще си пиша изводите хронологично, макар че едва ли някой друг освен мен, ще схване връзката.

Събудих се днес с отвратително усещане от гаден сън. Чувствах се като пияна (не че някога съм била)... добре, като препушила с наргиле (така мога да говоря от опит поне) и веднага седнах на компа, за да спазя уговорка, която аз определих. Седнах и отворих уърд (хаха ирония, денят ми започна с уърд и завършва с уърд) и скайп. Писах и кашлях, кашлях и приказвах по скайп, смятах.... изнервях се... нямах време да ям. После изведнъж се оказа така, че закъснявах.... А трябваше да оправям едни... неща, свързани с една услуга, която поех ангажимента да изпълня... Нямаше как да не го направя.

Приготвях се набързо, убедена че не трябва да се контя... Пътувах сама. Все пак закъснях, не мога да дърпам другите назад, само защото аз съм изостанала. Качих се в автобуса по супер екстремния начин, с някакъв скок тип балерина се метнах през вратата в последния момент и супер доволна се настаних на седалката, а кондукторката идва и ми вика „хубаво бягате за автобуса, ама не ви идва на АКЪЛА, че шофьорът може да ви затисне и после той да е виновен” ВТФ!? Абе жено, аз бързам!!!
Докривя ми. Много ме е яд как хората не се съобразяват, че за да правиш нещо имаш причина. Или пък бягам за кеф -.- Глупави хора, сякаш като ме скастри и няма да бягам вече да си хвана автобуса... нвм. Изведнъж осъзнах, че не съм яла нищо освен половин чиния макарони -.- Усетих познатото чувство на прималяване. Надъхах се да мина през магазина преди да вляза в класната стая. 2-3 минутки повече, едва ли щяха да навредят. Пътувах гадно. Супер бавно. Много изнервящо. Слязох и вече изнемогвах. Усещах си главата като балон, а краката някак далееч, далееч надолу. Изведнъж осъзнах, че чувам по-малко от преди. Не чувах птичките. Не чувах трафика. Виковете на децата, които си играеха в двора на съседното училище се чуваха някак много отдалеч и откъслечно. Стана ми много тъпо -.- Някак синхронизира с вътрешното ми усещане, че съм изолирана от света. Не стига, че се чувствам сама, ами сега и не чувам добре. Още по-трудно ми е да се свържа с хората наоколо.

И колкото и да ми беше гадно, не можех да не забележа разликата в природата. Дърветата имаха листа. Плътни корони, правеха сянка, беше толкова зелено и слънчево и красиво... Стигнах до даскало и се поколебах дали да не вляза, все пак закъснявах вече с 15 минути, но си казах, че ще е тъпо да припадам докато ни снимат. Отидох и си взех вафла, за да ме закрепи докато дойде време за другото ядене. Изядох я на 3 хапки, пих вода и хааайде да влизам в час.
Влизам аз, а всички изтупани и наконтени седят и слушат класната, която говори, а операторът снима -.- Чудесно! Стана точно както си мислех, че не искам да е.

Тук ще спра с разказа, защото не искам да си правя опис на деня. Имаше изводи, които исках да запазя.

Ще кажа накратко – получихме грамоти, писахме си по ризите, беше мило. После отидох да ям с част от хората, другите отидоха на кафе, а ние отидохме при другите след като се наядохме. Малко е тъпо като идавш после. Като допълнение си.
Тръгнах си по-рано, за да изпълнявам услугата. Бързах като кретен. Свърших работата. На връщане в автобуса пътувах също толкова гадно, даже по-гадно. Майка ми ми се разсърди, като допълнение на якия ден. Ходих на фризьор. Изнервих се. Просто чаках момента, в който нещо да ми се изцвъка на главата и да се допълни картинката (е не ми се изцвъка де).
Прибрах се... доизнервиха ме с обяснение колко съм гадна и несъобразителна. После седнах на скайп...

Днес си разсъждавах за това да си си самодостатъчен. Преди ги съжалявах тия хора, защото за мен самодостатъчен = самотен. Всъщност не, съмодостатъчния човек, не е самотен, за да си самотен трябва да имаш нужда от някого, а него да го няма, на самодостатъчните просто никой не им е нужен. За съжаление самодостатъчността не е нещо, на което да се научиш – или я имаш, или не. Яд ме е, че аз я нямам. Щеше да е толкова яко. Единственият човек, който ти трябва си ти.
Но пък виждам как някои хора се стремят да са си самодостатъчни и го постигат до някаква степен. Тъжно е. Не ми харесва. Май и аз на там отивам, обаче.

Чудех се и за нуждата да си нужен някъде/на някого. Искаш някой да те иска. Искаш някой да се сеща, когато не си там. Искаш присъствието ти да означава нещо. Няма нищо лошо в това, особено, ако е за среда, за която си положил някакви усилия. Но пък знаеш, че нямаш право. Не можеш да кажеш „искам да се сещате, когато не съм с вас и да ви липсвам поне.. мъничко” хахах жалко е.
Светът винаги ли е бил „ако имаш сили и си добре идваш в средата на нещата, при хората, ако си зле стой острани докато се оправиш”? Неразположенията винаги ли са били нещо, което да те отдалечава и да те кара да се чувстваш тъпо? Сигурно. Ама щеше да е яко да не е така.

Напоследък усещам средата като нещо, за което ако не ставаш, просто не ставаш. Или си в добра форма и си наред и всичко е ОК или си си сам и ти е гадно, докато не се оправиш и не станеш „годен” за... нещо си. Преди мислех, че средата е нещо, което да ти помага и да те „подпира” когато губиш почва под краката си, но се оказва, че не е така... Тя е нещо, което трябва да си извоюваш, а ако нямаш сили, просто стоиш отстрани. Нещо като критерии, които трябва да покриеш, ако искаш някакви облаги. Стана ми доста самотно след това прозрение. Но после...

Пак стигнах до извода колко малко ми трябва. Малко мило държание, малко адекватни разговори, в които ме слушат, малко забавни чатове с някой, който познава чувството ми за хумор, малко интерес... Мъничко. И ми стига. Стига ми, за да ми залепи счупения ден. Стига ми, за да не мога да квалифицирам целия ден като гаден. А всичко дойде от хора, които не са длъжни да споделят обща среда с мен. Иронично.
Напомниха ми, че за някого съм поне малко важна. Напомни ми го някой, който прави нещата по-хубави за мен ;) Напомниха ми, че мило държание, може да разтопи скованото усещане. А мило държание от Някой си е направо злато. Напомниха ми, че могат да ти засвидетелстват някакво уважение и добро отношение, дори и хора, които не си виждал на живо и да ти стане хубаво от това.

Netsky – everyday (music)

А не искам така. Не искам нереалното да ми харесва повече от реалното. Къде са реалните неща? Къде са хубавите работи, идващи от реалните хора? Или... първо трябва да се „стегна”?

Имам чувството, че изпуснах повече от половината неща, които смятах да напиша между пръстите си... изтекоха като вода от шепи... но нищо...

Сега искам да спра времето. Да не идва утре. Дори не държа да ми се пуска нета. Просто да си стои 1:06 сутринта, всички да си спят, а аз да си слушам музика и да не трябва да правя нищо... и да не мисля за нищо...

*****************************************************************************************

По-горното го писах снощи. Реших все пак да го публикувам. Без редакция. Каквото е – такова. Сега съм изморена и ми е досадно скучно. Не ми се описва днес. Не ми се вадят изводи за днес. Ще допълня само едно... Снощи като си легнах, след като написах по-горните неща, се сетих, че пропуснах да напиша основното... Нещото, което ме подтикна към писане.

Снощи преди да ме осени идеята, че трябва да пиша, бях тръгнала да си оправям леглото. Реших да си закача ризата. Взех я и тръгнах да я закачам на обичайното място, както правих години наред, но като я вдигнах да я закача, и тя се озова пред очите ми, видях думите написани от съучениците ми и ми стана... гадно. Те бяха като белези. Осъзнах, че ризата ми е окончателно в този вид. Ризата, която години наред носех, почти редовно и е видяла какво ли не. Тя беше нещото, което свързвах с училището. Не беше нещо лошо. Никога не ме е дразнила (освен в претъпкания автобус, в края на май и през юни). Обичах си я. Харесвах си я, една такава чиста и светло-синя. Сега е цялата изписана, с послания и пожелания за живота... с призиви „Не ме забравяй!” и „Винаги ще те помня!”... Не заради самата риза ми стана гадно, а заради... фактът, че един период от животът ми си отива, трайно и безвъзвратно... завинаги. А тези надписи са опити за оставяне на следа. Белези. Белези, които да напомнят за някого или нещо след години...