Опит.

Имам голяяяяяма нужда да пиша. От седмици искам да пиша, но... не мога.

Всичко е толкова... просто нямам думи. Или може би имам толкова много думи, за толкова много неща, че се задръствам и не знам от къде да почна, какво да почна... Но имам нужда да пиша.

Всичко в главата ми е на проблясъци. Минало, настояще... евентуално бъдеще се сменят, мигат, светкат...

Сякаш съм почнала да се размествам, вътрешно. Да местя мебелите и стените в душата си. Да изграждам нови стаи и да развалям старите. И ми е тъжно и стреснато, но и не искам да спирам, защото сякаш съм тръгнала по надолнище и няма път назад и не знам какво има напред, но не мога да се върна. А настроенията се сменят, както се сменят проблясъците.
Чувствам се като човек, който се мести в нов град. Познатите хора ми изглеждат различни... или аз съм различна? Или ситуациите са ми прекалено различни...? Чувствам се сама, но и по-цяла от преди. Чувствам се по-като... "като хората"... но и по-не-като-себе-си.

Страх ме е. Но не давам абсолютно никакъв глас на това... освен може би, когато спя. Тогава сънувам куп глупости. Атмосферата в съня ми... дааа, тя също ми е нова. Различна е... не си е Моята...

И не искам да говоря, не искам да се обяснявам, май няма смисъл...

А имам нови красиви мигове, които трябва да съхраня някак, но са като пясък, който се изсипва през шепите ми, всеки път, когато се опитам да ги вкарам в думи...
Но се надявам да успея да ги опиша някак... когато ги почувствам част от мен... когато се махне чувсвото, че са назаем. Ако се махне де (:

Чувството, че всичко е преходно и местещо се, и променящо се, и... и... сама.

Ох... не мога -.-