"Ох тези празници така ме заредиха!" ... ми каза някой днес, с весела интонация, светнало лице, красива усмивка и искрящи очи...
А в моя мозък, сякаш покрит от слой сиви, сухи мисли и ненужни факти, нещо се размърда. Както когато някой ти споменава нещо, което напълно си забравил. Някой познат, който напълно си изключил от съзнанието си изведнъж се появява в нечии думи и в този кратък миг, той отново се появява в съзнанието ти, времето за кратко спира и ти успяваш да си спомниш всичко.
Спомних си... и осъзнах. Осъзнах от колко много време не съм се... зареждала. Колко много време се стараех ... даже престаравах. Бях навсякъде, бях около, бях под и бях над. Заобикалях, правех диагонали, рисувах усмивки и изваждах глас, когато в гърлото ми имаше само буци... Хабях се, хабях се... И зарядът ми отиде...
Станах по-сива, по-крива и с по-затворени очи. Спрях да мисля, спрях да усещам, затъпих нуждата от... живеене... А днес... се сетих.
Не ми е било празнично от... не помня от кога. Не съм усещала безгрижие и лекота от...
(Преди можех да кажа "не съм празнувала от рождения си ден" сега и този ориентир си нямам.)
Изпуснах празниците, изпуснах възможността за "глътка въздух", а сега ме чакат сивотии... тежки и трудни, за които ще ми трябва заряд...
Но честно казано, друго ме притеснява повече. Аз май изгубих идеята за празнуване. Изгубих усещането за предстоящ празник. Изгубих вяра, че празниците носят заряд. Загубих не празникът като определен ден, а празникът като събитие вътре в мен. Загубих си празника, както се губи ключодържател. Като вещ, която толкова често е с теб, че не разбираш кога ти се е откачила от връзката с ключовете, но когато установиш липсата, вече нищо не е същото...
А от това ми става тъжно.
За това, моля... ако някой го намери, да ми го върне... Защото ми липсва. Връзката ми с ключове никога няма да е завършена, блясъкът в очите ми никога няма да е същият...
Няма коментари:
Публикуване на коментар