В главата ми се е заформил един мисловъртеж, в който се въртят и премяткат непрестанно една мисъл, след друга мисъл... Обещания към мен, припомняне да свърша това и онова, опити да си изкривя мисленето отново, други опити да "напипам" какво всъщност става в средата... А като основа на всичко това се завихря постоянно желание. Желание за стабилност, за малко по-ясно усещане къде съм Аз сред всичко това.
Този вихър в главата ми доста ме изтощава. Даже май ми пречи да се наспивам. Но не искам да го спирам. Страх ме е какво би се разскрило, ако всичко това утихне...
Затова винаги трябва да нося в себе си черен тънкописец и излишни листи. Докато си драскам сякаш се отделям от този вихър. Той си се върти там някъде, на заден план, а значение придобива само начинът, по който мастилото се разнася изпод плъзгащият се метален връх. И никога не знам какво ще се получи накрая. Но винаги има как да се доизкосури. И няма значение, че само аз виждам какво се получава в повечето случаи. Носи ми такава тиха удовлетвореност... Всяко малко цветенце, всяко неадекватно нарисувано насред белия лист око...
Защото те не говорят с думи. Те просто "са". И дори да не са някакви произведения на изкуството са успели да се измъкнали някак навън въпреки центробежната сила на всички тези мисли. Толкова... много... мисли... толкова много монолози... Уморяват ме.
Иска ми се и аз просто да "съм". Да няма толкова много думи в мен. Наистина ми се иска хората да ме схващаха по-лесно. Или да не се обличах с толкова много думи. Или пък просто да знаех как да бъда чута... А иронията е, че накрая се оказва, че пак не съм казала каквото "искам"... каквото трябва. Хах.
И за накрая - има песни, които знам, че ще останат с мен доста дълго време. А тази даже има толкова много варианти, че все някой от тях ще е винаги актуален за настояща ситуация.
nobody loves no one.
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар