Асансьорът през нощта

През нощта или следобед е най-явно. Продължавам да очаквам шумното отключване на вратата, издрънчаването на ключовете и скръцването изпод петите завъртащи се върху балатум, след всяко движение с асансьора в притихналия блок. А ако гледам филм от леглото си, продължавам да се обръщам надясно с лепната усмивка и/или коментар за филма, гледайки в нищото.
Сутрин като ми звъни телефона, бързам да го изсключа, за да не го събудя, а после поглеждам и виждам съседното легло, на което съм нахвърлила просто свои вещи.

Не знам кога ще спре. Но като спре не става по-добре. Усещането че нещо не е наред и нещо липсва, че нещо е нередно - си остава. И ми е свито постоянно.

Все се сещам за един момент, когато бях малка. Леля ми изпращаше братовчедка си и семейството й, които бяха дошли за 2 седмици през лятото от Гърция. Стояхме на паркинга и ги изпращахме. Натовариха се в колата и тръгнаха, а леля ми вече изплакваше третия ред сълзи. Помислих си, че не разбирам. Или че нещо ми има, щом на мен не ми е толкова тъжно. Нищо ми нямаше. Просто не знаех.

Напоследък се чудех, свиква ли се с натрупването на подобен опит? Оказва се, че не. Или поне за сега не мога. С всяко следващо изпращане на някого, ми става все по-трудно. Все по-явно усещам липсата, усещам я предварително. Усещам я в момента на заминаването. А и вече знам, че тя не изчезва. Просто ставаш още по-крив и гротеск.

И не искам да съм драматична. Просто звуците на асансьора в притихналия блок ми напомнят за всичките "айде и да пишеш", "дано да се оправиш там", "всичко ще бъде наред, ти ще се справиш", "не се притеснявай, там ще е много хубаво" и "заминавай, много ясно, че ще заминеш, така е правилно"..., които изрекох и които ще продължавам да изричам, когато в главата ми звучи само "моля те, остани", "ужасно много ще ми липсваш", "няма да мога да свикна без теб", "не знам как да се справям така"... "страх ме е"

...липсва ми да изрека едно "оф айде побързай, стига си се моткал, че стана два и половина". И няма на кого да се карам, когато не мога да се скарам на себе си.

И след десетина години, когато стоя на паркинг, изпращайки някого, вероятно ще съм като леля ми.

Сега ми се иска да не чувах асансьора.



.