Аз нямам китара. Прозорецът ми е затворен.

Измъкваш се от леглото, притъпяваш негодуващото си тяло, изчегъркваш събралата се умора и сънливост. Опаковаш се с лепенки, защипваш се с фиби, напъхваш се в неудобни дрехи и се натикваш в убиващи обувки. После потегляш, преглъщайки дългия път, а по-късно през деня ще преглътнеш и сухия сандвич.
За да станеш пълноценна и да се градиш. За да пораснеш.

Притъпяваш обидното чувство, търпиш критиките, надсмиваш се над нелепите си грешки. Престрашаваш се, а после се проваляш гръмко.Реве ти се, но нямаш нито време, нито пред кого.

Искаш да избягаш, но и повече от всичко не ти се иска да ти се налага да се махнеш. Правиш се, че не забелязваш какво изпускаш. Затваряш си очите и ушите за това, което пропускаш, защото нямаш излишна енергия, която да вложиш в осмисляне. За това само смътно усещаш. Смътно ти е гадно, за света отвъд. Смътно усещаш аромата на плажно масло от другите, смътно си спомняш вкусът на джина с фанта лимон, а още по-смътно е дразнещото чувство, че и приятелите си не схващаш какво говорят.

Ама нали уж си струва? Питаш се и всеки ден знаеш още по-малко отговора.

Не знаеш.

И всеки ден се чувстваш все по-малко остроумна и все повече сива и ръбеста. Защото не те бива. Защото не ти се получава. Защото получи това, което искаше и се оказа, че не можеш да се справиш с него. Защото не си нито творческа личност - нито обратното. Защото си средностатистическа, но от статистиката за по-тъпите хора.

И не изглеждаш както трябва. И не правиш каквото трябва. И не си достатъчно интелигентна. А най-лошото е, че не си достатъчно умна, за да се сетиш как да си повярваш, че СИ.

И за това стоиш и слушаш звуците на китарата и онова малко по-остроумно, захвърлено в ъгъла Теб се раздвижва. Раздвижва се и почва да ти шепти и ти реди поредната мислена публикация, която знаеш, че няма да види бял свят. Защото нямаш време, нито имаш сили... и се замисляш... какво ли имаш въобще?

Слушаш мелодиите, те те трогват и леко завиждаш. Завиждаш за този прозорец, който може да покаже вътрешен свят. Малък процеп към онзи уникален, само твой си поглед над нещата, извиращ сякаш от теб. А на теб ти липсва.
Заболява те, че ти няма как да покажеш всичко онова, което си мислеше, че имаш. А щом няма как да го покажеш... може би нямаш какво да покажеш. Може би си това. Посредствена. Може би няма как да се справиш. Този път е различно...

Този път не е въпрос на "да остискаш". Тук не е до "стисване на зъби" и търпене на болка. Това вече не върши работа. А ти си забравила как да се справяш по друг начин...

...не знам какво да правя. Не знам. Може би това е нещо, което вече порасналите хора знаят. Тези зрелите и силните, на които се надявах да приличам.

Но уви. Явно не приличам. И нямам китара. Нямам прозорец. Затворен е.
Дължах си поне да опитам да го открехна.