За Миналото.

Хей. Минало.

Исках да ти кажа, че ми липсваш. Липсва ми смехът ти. Липсва ми да те целувам на онова място точно под окото и до носа. Липсва ми да ме събудиш, целувайки ме и първото нещо, което да видя сутринта да е усмивката ти. Липсва ми когато ме прегръщаше полу заспал, стискаше ме сякаш съм целият ти свят. Липсва ми да видя насечената ти походка в далечината и да знам, че бързаш (и закъсняваш, но все пак бързаш), за да ме прегърнеш.

Липсва ми да си гледаме стъпалата и да установяваме за пети път, колко много си приличат. Липсват ми разговорите в просъница. Незапомнените бисери. Как тръгваше да споделяш нещо от средата на мисълта си и нищо не се разбираше.

Много ми липсва гласът ти. И да ми се усмихваш... ама много да ми се усмихваш.

Липсва ми бялото пухкаво одеало на леглото ти. И как заспиваше върху мен, докато гледахме филм. Липсва ми как похъркваше по малко, със странни и винаги различни звуци.

Липсва ми разсеяното ти изражение, когато не си слушал разговор, в който уж участваш и питаш за нещо, което тъкмо сме обсъждали. Липсва ми да вървим до вас в тъмното, с болящи вече крака.

Липсва ми да си готвим.

Липсва ми да ме искаш. И аз да те искам. Да си мечтая за Нас. Ръцете ти ми липсват, ама най-много ми липсва как прегръщат. Липсваш ми, адски, адски много. Боли.

Но по-добре да го напиша тук, отколкото да ти кажа. Няма смисъл. Нищо няма смисъл.

Някой ден ще свикна.