Най-разочароващата пролет

Това официално е най-разочароващата пролет. Винаги ми е била любима, защото я свързвам с "оправяне на нещата", "положителни промени" и "раздвижване", а това са неща, от които отчаяно имам нужда. Чаках я с надежда, както чаках с надежда всяка нова седмица, всеки нов месец... но нищо. Продължавам да съм заклещена в тъпия застой. Заседнала съм. А в мен е октомври по средата или ноември. Едно такова помежду. Далеч от празниците, далеч от лятото... в нищото.

И ми е гадно като си легна, когато ме нападнат десетките различни сънища. Всичките кошмари или означаващи нещо лошо. В момента преди да се унесеш, когато си спомняш всички сънища, но не си съвсем заспал. Чувстваш се буден, но и замаян. Чуваш всичко, но е приглушено. Почти сънуваш, почти си буден... Всяка нощ... Всяка... нощ... Засядам там.

Нищо не ми се случва. Никой не ми се случва. Остава ми да приема, че съм сама сега. Не съм свързана с никого и нищо. Нямам план, нямам развитие, нямам... Имам само самотната си сърцевина, която седи неподвижно в пространството... Чувствам се сляпа и глуха и с безчувствена кожа. Чувствам се куха, мълчалива и хладна. Хората се движат, дърветата цъвтят, лятото идва... А аз съм спряла и в мен е октомври по средата или ноември... Помежду. Далеч от лятото, далеч от всичко.