Под три пласта мъгла

Не мога да повярвам, че са минали само две години.

Минали са само 24 месеца. А ми е струват като 2 живота. Поради една или друга причина, не мога да си спомня много ясно онзи период. Нито щастието и чувствата... перфектността. Но напоследък спомени от онези времена изскачат все по-често. Места, на които сме били заедно. Неща, които сме правили.

И попаднах на това



От както се разделихме, избягвам тази песен, наред с още няколко. Защото ги свързвах с Нашия период. С дълги чатове по скайп след срещите ни. Със споделени песни, мисли и чувства. С най-сладкия сън в прегръдките ти. Чувствах се цяла. Имах си място. За пръв и единствен път в живота си. Сега си позволих да чуя тази песен. Търсейки нещо... И някак усещам през три пласта мъгла, нюанс на цялата Мен. Спокойствието, щастието... поривът за живот. Нещата най-после имаха посока и смисъл...

Тогава не подозирах колко за кратко ще бъде. Колко голям демидж ще ми нанесе, нито колко дълги ще са дните след това... И как 2 години ще ми се струват като 2 нещастни живота...

И за пръв път ще си призная, колко много ме е страх, че никога няма да бъда толкова цяла, отново. Страх ме е ужасно много и ужасно много ми е тъжно. Заради всичко и всички, които ми се случиха през тези два живота... Заради счупените ми гадни парченца, които не си пасват... Но няма смисъл да говоря за това.

Може би е хубаво, че си позволих за малко, да усетя старата си аз, макар и през три пласта мъгла.