За Вик

Животът е странно нещо. Не се интересува от никого и нищо, все по-ярко се убеждавам, че липсва Висш смисъл... Животът просто се случва, тече в една посока, не се забавя и не спира за никого. Ако можеш го живееш, тътрейки се или препускайки. Ако не можеш... залиташ и... падаш.



Какво ли ти е било. Не си ли бил достатъчно обичан? Защо всичко ти е натежало твърде много? Аз познавам хора, които те обичат толкова много. И за жалост тази любов ще ги ги боли завинаги.

И излиза, че обичта не е със същия смисъл ако бъде само давана. Трябва да бъде потърсена при нужда... приета, оценена. Трябва да я търсим у нас в най-черните моменти. За да може когато не обичаме себе си, то поне да обичаме най-близките си. Да не си вярваме напълно,когато се чувстваме сами на света, ние сме неразбрани и всичко е страшно. И винаги да изчакваме още едно утро... и още едно утро. Ах как ни се иска да беше изчакал...

Не можах да се сбогувам с теб. Тежи ми. Но предпочитам да те помня усмихнат, силен, жив. Мъчно ми е много, че не си усетил обичта, която да те спаси и с цялото си същество се надявам сега да си на по-добро място и там да си усмихнат, силен, макар и нежив.

Надявам се тази обич, която си оставил в толкова сърца да те стига, където и да си. А на мен вечно ще ми е нереално, че те няма. Почивай в мир.