Всичко... наведнъж.

Има едни такива моменти, в които усещам всичко... наведнъж.

Усещам всичкия страх, цялата тревожност... усещам с пълна сила как съм заменена, колко ми е самотно, тъжно и обезсърчено. Седя си и не мога да разбера отвън ли ме сполитат тия чувства или сякаш аз ги излъчвам... като радиация, от която не мога да се спася.

И не мога да си намеря място, нито вътре в мен, нито отвън. Не знам с кого да поговоря, коя песен да чуя или къде да се дяна.

Усещам всичко наведнъж, но най-много този необясним страх, това усещане че съм заседнала в нищото. Хубавите неща, които ме крепяха отдавна свършиха, а нови не идват.

И не знам какво да "науча" от тази болка. Не знам как да "порасна". Не се чувствам по-силна от нищо, което съм преживяла. Само все по-счупена.

И това противоречие... онази жена, каза ми че трябва да допускам хората, да вярвам повече. Каза ми да не се съмнявам толкова. Как? Как като всеки път когато по съвсем чист начин се доверя... всичко се изкривява толкова грозно и по-лошо от колкото даже съм се страхувала? На кого да се доверя... като няма никой...

Просто искам да се чувствам нормално. Искам да съм добре. Не искам да усещам това... всичко... наведнъж. Чакам момента, в който да заспя...

Искам да не съм сама. Просто искам да не съм сама.