Блех

Не знам кое ми липсва повече от Обичането.

Приех някак да се чувствам необичана. Да няма кой да ме погали по косата, да ме целуне по лицето, да ме стопли. Свикнах, може би. Или просто е минало толкова много време, че не мога да си спомня какво е. Все едно не съществува в моята реалност подобно отношение, не съществува и няма как да го получа.

Но ми липсва аз да обичам. Да чакам да срещна нечий поглед, да искам да хвана нечия ръка, да мога да помилвам нечия глава. Да покажа на някой всички светещи, любвеобилни, чисти усещания. Да се разкрия такава, каквато съм под целия сарказъм и преградите.

Уморих се. Тежи ми. Тежи ми да съм цинична, саркастична и не-очакваща нищо прекрасно и вълшебно. Тежи ми да приемам за възможно всичко лошо от хората, тежи ми... цялата броня. Омръзна ми да стискам юмруци, да плача тайно и да умирам вътрешно, присъствайки на разни сцени, докато се опитвам да не показвам как се чувствам. Омръзна ми да нямам право да чувствам или чувствата ми да са наивни и нередни.

Изморих се и съм ядосана. Понякога не мога да дишам.

Искам нещо истински хубаво. Чисти, човешки отношения. Искам ЛЮБОВ, да... ето казах го. Искам интимност, истински открити чувства... искам да се почувствам жива. Искам да мога да съм себе си, без това да означава да ме боли.

Много често си спомням как веднъж една позната беше супер притеснена, че са й гледали на карти таро и са й казали, че я очакват сълзи. А тя възкликна "какви сълзи... аз не съм плакала от 3-4 години". Това ме порази. Аз не помня кога последно е имало дълъг период, в който да не са ме разплаквали. И не, не се разплаквам лесно, напротив.

Това изказване ме накара да се замисля, колко често имам повод да се разплача през последните 2 години. Може би за това ми се струват като 10.

Тежи ми каква съм станала. Тежи ми че не мога да си представя да се сближа с някого. Тежи ми липсата на вяра.

Не знам как се лекува това. Наистина не знам.