Connected

Чувствам се свързана с лаптопа, слушалките и леглото по един необяснимо красив, поетичен начин.

Обичам Tumblr. И да гледам филми. И да пия нести с ананас и манго.

Утре, надявам се още предиобед, ще се погрижа за него, ще го почистя със специалните спрейове и парцалчета, ще го преинсталирам, ще го спретна, да се чувства добре и да му е хубавичко.

Макар че вечер ме боли по-малко... хм Дано не ми е прекалено криво преди обяд, за да си изпълня THE PLAN!

И после ще гледаме Ханибал, че май има цели 2 епизода да наваксаме!

arctic monkeys

винаги ме карат да си представям как съм на тяхно участие и танцувам и си избухвам и се освобождавам и не ми пука за никой и нищо и просто... скачам

обаче даже да отида на тяхно участие едва ли ще мога да се освободя до степен, че да правя това, което правя в главата си. доста жалко. мога поне да си представям.

малки дни и много мъгла

Малки дни и големи нощи, дълги седмици и къси месеци...

Напоследък това ми е животът. Малко сън и много задължения, малко въздух и много тичане по автобусите. Малко човечност и много недоволство.

Малко самонавиване, че трябва да се стегна и много отпускане с неправилните мисли. На моменти чак ме давят.

И нямам думи да кажа... а може би няма какво да кажа. Просто се давя. Сякаш сама съм се хванала и се бутам във водата. И за момента всичко ми е мъгливо.

Не ми се занимава. Нито с хора, нито с ходене на някакви места, нито с нищо.
Малко живец и много мъгла.

Кога ли ще намеря баланс.

Малко

...малко ми е тъжничко.
И ме гони някакъв порив да споделям, просто да споделям... мисли. Ще ми се да обърна гръб на гадните изводчета. И да е хубаво пак. А най-много ми се ще да ми стане топло отвътре.

Хубаво нещо са книгите. И новите чанти, също.  И рисуването. Много е хубаво и човек да се е наспал и да не усеща очите си сякаш ще му паднат от лицето всеки момент. Хубаво е и да е спокойно. Красиво е, когато слънцето пече приятно и придава цвят на шарените листа.

А е гадно да ти се доплаче рано сутрин от студ и да ти остават 17-18 часа преди да се прибереш.
И не са добри злобеещите хора. Никак не е хубаво да те обграждат. Не е хубаво да осъзнаваш, че никой не се е сетил за теб и това всъщност да е в реда на нещата и да няма даже на кого да се обидиш, защото хората са ти никакви. Не е хубаво.

И май се примирих. Хубаво ли е? - не знам.

Само... малко ми е тъжничко.

йеа агейн

когато общуването се превръща в обясняване и обясняването натежава... смътно си спомням, че трябва да има повече.

смътно, смътно... всичко е смътно.

не ми харесва да съм котва. нито да тегля назад или надолу... или и двете. бих искала да спра.

Октомврийския вятър и детството

И дойде първият октомврийски вятър и като по часовник сякаш, настани в главата ми отново мисли и думи и разсъждения... или пък намаленото работно време ми е оставило пролука към Мен и ми е малко по-лесно да се чуя. Или пък е от настаняващата се самота. Не зная...

Може би защото съм заобиколена от толкова много деца, или пък защото обкръжението ми е все от по-възрастни от мен хора, но постоянно си мисля за детството. Исках сякаш да разбера точния момент, в който е приключило, за да нарисувам граница и да я прекрача наобратно.

И после започнах да си мисля и да си спомням. Куп ситуации, някои от които уж дребни, които са изсмукали част от детството. Осъзнаването, че лошите неща се случват и на теб, че хората не са толкова добри, че ти не си толкова добър, че не винаги има кой да те успокои, малко по малко те застаряват. А първичната радост, очудване, вяра, изчезват заедно с дълбокия детски сън, в който могат да те пренесат от дивана в твоето легло, без да усетиш нищо.

И ми стана толкова тъжно. Намерих стари песни, които съм слушала може би през последните си повече детски, отколкото тинейджърски години. Спомних си какви мисли, фантазии и чувства са ми се въртели тогава... и наистина ми стана тооооолкова тъжно.

Вълнението май ми липсва най-много. Повече вълнение, отколкото страх. Повече любопитство, отколкото стрес. Повече приятен трепет и очакване, отколкото притеснение и блокиране.
Вълнението и вярата. Вярата в някои човешки ценности и неща като - хората винаги ще се държат така с теб, както ти с тях, например.

Не ми харесва това държане като "възрастни". Не ми харесва да съм заобиколена от "самодостатъчни" задници. Не ми харесва да ми е усилно да общувам с хора. Не ми харесва да нямам енергия, която да вложа в приятелите си. Не ми харесва да осъзнавам, че те не влагат нищо в мен... Не ми харесва...

Предпочитам да вярвам, че вечното приятелство съществува. Предпочитам да не смятам хората за използвачи. Предпочитам да си мисля, че на всички им пука еднакво и реципрочно. Предпочитам да съм сигурна, че човешките отношения са важни и могат да се пазят и градят, въпреки че хората се променят...

Предпочитам... да съм дете. Но няма граница, която да мога да прекрача.

От тук насетне ме очаква само стареене и още по-голямо отдалечаване, от идеалния ми детски свят, изпълнен с катерене по дървото с череши, правене на кални торти, биене на клейма при баба в пощата, правене на курабии, ходене на басейн, скачане на ластик и въже, четене на приказки, мечтаене за Хогуортс, соло в народния танц, играене на кент купе с брат ми и братовчедките, ходене на сбор с люлки и захарен памук, приятелство, фантазиране...

Решението.

I never know what to do with my love.
I never know what to do with my hands.
so I'll put them behind my back
I'll put them behind my back
behind my back.


Ще оставя ръцете си да правят това, което са свикнали и ще се опитам да насоча любовта си там, където си беше.

А междувременно ще стоя на пейката, ще те гледам и ще слушам разговори и ще си повтарям, че ръцете ми винаги ще си останат зад гърба.