Лента.

Сменям си песните в уинампа и всяка песен ме връща назад. Връща ме към изгубена вече атмосфера, напомня ми за затънали в прах вече човешки отношения, за безсмислени вече чувства, мисли и надежди с изтекъл срок на годност...

Сменям ги, спомените и усещанията, но никой не ме задържа. Всеки ми е отеснял сякаш, или пък вече са развалени и не мога да ги ползвам... отминали са... всичките. От няколко дни насам в главата ми минават като на лента последните няколко години... всъщност всичките ми години (които не са чак толкова много). Премислям, присещам се... отново и отново. Сякаш се ровя из вехтории, с цел да намеря нещо полезно. Но не. Всичко е вече старо, изхабено, а ново няма.

Не си намирам място в себе си. Тясно ми е, в онзи смисъл, на ограниченост на светогледа, а не на пространство. Сякаш мога да изпитвам само няколко неща, които вече толкова много пъти съм изпитвала, че са се изхабили. Амортизирали са се до край и не мога да ги ползвам вече. Мога да ползвам само безпокойството и напразното вътрешно лутане. Нямам проводник. Няма нещо, което да ми помага да се усетя. Няма филми, няма музика, няма ситуации, няма хора, няма спомени, няма надежди, няма представи... само безспокойство и смут.

"Думите се оплитат в устата ми". Чух това по телевизията и ми се стори толкова познато.

Имам чувството, че се откъсвам от света, такъв какъвто го обичах до сега. Или той се откъсва от мен... Откъсва се, а аз мога да съществувам само в него. Но вече се разрушава. Бавно и мъчително. Всичко свършва. Нещата досега не ми вършат работа вече. Трябва да съм друга. Да съм нова. Но не мога. Сякаш предишното в мен се принуждава да "умре", но ново не се ражда.

Прочетох какво съм написала до сега и звучи толкова драматично Х,х Чак ми стана тъпо от мен. Но няма да го редактирам. Така го усещам. Може би съм драматична, знам ли (каквото и да значи това).

Тъжно ми е. Разочаровано. Изплашено. Само. Самотно. Но най-страшното е, че не успявам да се взема в ръце. Ако живеех във фентъзи книга, щях да съм от героите, които в един момент просто изчезват. Отиват някъде сами и изолирани и изчезват безкрайно в нищото. Бих отишла някъде. В някоя кула. Без никой и нищо. Не защото не ми липсват, а защото е тъпо да знам, че нещото, което ми липсва е наоколо, но не мога да го достигна. По-добре би ми било да съм някъде изолирана. Във недостъпна кула бих синхронизирала вътрешното с външното си състояние.

When I'm falling down, would you pick me up again?

Пари ми под очите. Q.Q Като си остана сама в стаята с мислите и започва да ми пари под очите. Тъпата топка се появява в гърлото. И ми е тясно.

Спомените преминават в съзнанието ми като на лента.