"Вечният" въпрос

Питате ли се? Защо? От къде? Как?

Да си зададеш въпрос за нещо е начина да го разрешиш. Първата стъпка. Има достатъчно примери, за хора в историята, които са се питали, въпреки че са им казали да престанат. Галилео Галилей например. Той е искал да разбере отговорите, на въпросите, които е имал. Не се е задоволил с мъглявите отговори или с неща от сорта на "това е необяснимо". Питането води до прогрес. Прогресът до нови въпроси... и така нещата се въртят.

"Защо?"... Вечният въпрос. А какво става, когато се примириш, че няма да получиш отговор? Или когато си убеден, че отговорът няма да ти хареса? Аз знам какво става. Днес осъзнах, че знам какво става... става това, което съм сега.

Кога спрях да се питам? Кога спрях да се интересувам? Кога спрях да търся отговора и решението...? Стана постепенно, малко по малко, един по един, заглуших всички въпроси...

И колкото и да не ми се иска, нотката на разочарование е прекалено явна, за да не й обърна внимание. Отдавна не се бях поглеждала така,както се виждам сега. Мислех, че не съм разочарована. Не трябва да съм. Нещата просто бяха такива. Аз ги приех. Разбрах ги и те преминаха. Преминаха, но защо съм разочарована? И всъщност не е само това. Сещам се за поне още 4 неща, от които се разочаровах... И не го казвам в смисъл на "ооооо гадния лош свят ми е виновен за всичко ;(" Просто влагах много, не се получи... Точка. Такива са нещата, аз го разбирам. Но явно съм се разочаровала.

И всъщност мисълта ми нещо прекъсна. Имах какво да напиша. Всъщност блога не е концентриран върху това, което исках, но ... главоболието се завърна. Ще публикувам така, за да се присетя после какво исках да кажа....