Ех.

Много пъти съм писала за неосъществената си мечта да съм човек на изкуството. Както и за благородната си завист, към хората, които могат да творят с думи, звуци и картини. Те запечатват състояния, мнения, чувства и създават плетеници от тях. А хората като мен, могат да пречупват своите неизразени вътрешни възелчета през тези плетеници, да ги обличат... да си ги слагат като табелка на врата (фейсбук стената) надявайки се, че другите ще ги разпознаят в чуждите думи.

Не знам дали, защото формулите по статистика и финанси ме задушават, или защото ужасно много ми липсва някакво творческо себеизразяване, но напоследък неосъществената ми мечта ми изглежда още по-бляскава и примамлива.

Стоях си и си мислех, как много ми се иска да пиша тук. Сетих се няколко умни неща, но не ми стигна волята да ги оформя като думи, за да ги запиша. Продължих си с обичайното ровене в интернет. Попаднах на една група, която ми показаха преди време, но знаех само 2 техни песни (които много харесвам). Разрових се във фейсбука им и попаднах на това. И ... уоу. Получи се синхронизация, може би.

После попаднах на това и на това. И... Просто чуждата плетеница от думи, пасна на това, което аз не мога да изразя. И е хубаво, и те кара да се почувстваш разкрит някак... за някой и друг миг. Сякаш някой те е разбрал.

И се замислих после... за това място. Пиша тук и уж се изразявам. Но е скрито. Нищо, никога не е директно. Тук е потайно, скришно и сигурно. Няма шанс никой да ме обвини в нищо. Като таен дневник, който ако някой случайно прочете, няма да има право да обсъжда, защото не би трябвало да го е чел.

А понякога имам нужда. Имам нужда да ме чуят.

Осъзнах за себе си, че съм от хората, които когато се срамуват или страхуват от нещо, просто упорито се правят, че нещото го няма. Доказах си го правейки това с чувства, спомени, ситуации, емоции... Всичко, което би ме направило да изглеждам слаба, уязвима... по човешки грешна - го крия зад стена, зад която не се гледа... и евентуално то ще изчезне.
Не знам дали ще мога да направя нещо по въпроса, дори и да знам, че не е правилно така. Но осъзнаването е първата крачка, нали...

В заключение искам да кажа, че трябва да има повече групи като Ксетофон. И тези групи да стават известни, защото са качествени, стойностни, дълбоки и всичко друго, което липсва на популярната музика в наши дни. Нека да има повече музика, която да ни кара да мислим... и да се откриваме.

Де да можех да пиша...

Липсва ми, писането. Липсва ми усещането, което получаваш след добре структурирана публикация или след нечий неочакван, смислен коментар. Не че съм добра, но всъщност това е единственото творческо нещо, което съм опитала. Единственото нещо, което правя пред хора. Единственото нещо, различно от разговор, с което мога да се изразя.

Ако можех, щях да се усъвършенствам. Бих станала от онези разказвачи, които не е важно какво ти разказват, но можеш да ги четеш/слушаш цял ден, заради начина по който се изразяват и заради усещането че те въвличат в различен свят. Бих почнала да пиша разкази, поезия и бих писала по-есеестично. Бих изложила всичките си разсъждения за живота, нещата и света. Така бих направила себе си по-цяла. И нещо би останало след мен.

В последните месеци много си мислих за това. Всъщност значение имат 2 неща - какво ще оставиш в сърцата на хората, които са те обичали/си обичал и какво ще остане като нещо сътворено от теб.

Всеки човек има уникална гледна точка от мястото и времето където се намира. Точно тези виждания, искам да мога да отпечатам интересно. Те вероятно не са нищо ново (все пак вече всичко е измислено), но ако успея да ги запечатам добре, в моментите, в които ги откривам, нещо би останало от мен... нещо би останало от моята гледна точка, от моята позиция в този живот.

А напоследък зарязах и това. Но ще започна пак някой ден. Трябва ми.