ДУША.

Хей, блог. Не съм те забравила. Просто мисля, че заслужаваш нещо изключително и чакам Темата, за да я Запиша.

Искам да запиша нещо хубаво. Да запаметя онзи момент, в който времето и всичко лошо, сякаш са спрели. Моментът, в който всичко е хубаво, всичко е както трябва. Онзи кратък... рядко случващ се, но съществуващ и струващ си всичко, момент.

Но ме е страх, че не ми стигат думите. Думите принизяват. Не мога да уловя нещо толкова висшо и да го вкарам в някакви си думи.

Но тези моменти ги има. Макар и да ме е страх да повярвам в тях. Защото ме е страх, че когато повярвам в нещо, то всичко се стича така, че да ме опровергае... и е по-лесно да не вярваш и винаги поне по малко да се съмняваш. Така си оставяш право, в лошия момент да си кажеш "о, аз така и не повярвах... аз съм умен, знаех си, че хубавото не е истинско"... и това е толкова жалко -.- Защото освен че си оставяш право ти си взимаш и най-сладкото... Взимаш си спокойствието. Сам се ограбваш... крадеш си щастието.

Искам да съм свободна от тези... правещи душата ти дребна, нагласи. Не искам да нося дребна душа... душичка. Искам цялата да съм една свободна, смела, ведра и силна ДУША.

Нямам идея как се става това. Но ще науча.