А аз си мислех, че разстоянието е виновно. Когато се разминаваш с някого. Някой ценен. Мислех, че километрите са основният проблем.
Примирявах се. Вкопчвах се. Пуснах. Опустях. И не допускам никой на същите места. А на моменти ме прихваща едно усещане... сякаш тичам след влака. Всеки се е втурнал напред (къде тичайки, къде тътрейки се или влачейки се зад някой друг) а аз... стоя.
Да живееш с упоритата нагласа, че трябва да имаш неща като преди, когато преди отдавна го няма...
Липсва ми. Липсват ми дреболии, за които другите едва ли се замислят. Липсва ми да съм нечия приятелка, липсва ми да има на кого да кажа добро утро и после просто да си мълча, разсънвайки се по пътя, някой да се осланя на мен, някой да иска да ми разкаже какво е правил, ей така, за да го чуя аз, някой да очаква да се видим, без да имам усещането че изпълнява седмичната си норма, да се събуждам в делник по средата на седмицата и да имам усещането, че ще попадна в приятелска атмосфера и ще се смея... да мога да си позволя да изисквам нечие внимание, без да си помисля "човекът си има нов живот, скрий си драмата за теб"... да мога да си позволя да се поинтересувам, без да получавам откъснати с нежелание трохички...
А как ми е омръзнало да говоря по телефона. И как ми е омръзнало да не се сещам какво да кажа. Как не мога да си спомня какво е да се отпуснеш сред хора... И колко неща премълчани... блъскащи се в стената, които нямат стойност за изричане, но въпреки това си стоят...
Не искам напред с ъпгрейднати, нови хора. Не искам напред, замествайки хора.
И не искам да съм задължение. Не искам да съм "заради преди", защото ме има и сега. Ценна съм и сега. Струвам си и сега. Съществувам и сега... Нямам възможност да правя нещата, както ги правех преди... но съм тук, има ме... Забрави ли?
А мислех, че разстоянието е проблемът, но явно не е задължителен фактор. Понякога няма значение къде си. Понякога просто не си нужен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар