Трябва да съм в кондиция. Да си напомням. Да не се отпускам и да не се спирам. Да не си позволявам да залежавам или да ми стане твърде комфортно вкъщи. Да не си позволявам да се гмурна в книги и сериали твърде надълбоко и да забравя, че трябва да не спирам.
Но днес е от онези дни, в които сякаш устата ми е залепнала, а в гърлото ми има огромна топка, която пречи на всякакви думи да се зародят. Очите ми са сякаш празни, а апетитът ми не съществува. Днес си мисля... толкова ли ще е лошо да се спра за малко. Какво ще стане ако спра? Но така както не съм спирала от години. Какво ще стане, ако просто се оставя да потъна и приема празнотата, която всеки ден се опитвам сръчно да измета от вътрешността си... Може би трябва да я приема. Може в нея да се крие нещо. А може просто да си почина, не влагайки енергия, която и без това нямам, в нищо...
И все пак смътно си спомням, че това не е редно. Знам, че трябва да се движа и да се ръчкам. Да съм в постоянна бойна готовност.
Но есента ще дойде, а аз само си мисля как сухите листа и студения вятър още повече ще ме бутнат към празнотата.
Днес ще си позволя малко мълчание и празен поглед. Ще се ръчкам и ще мета утре. Днес не мога, нямам сили.
Няма коментари:
Публикуване на коментар