...will they?

“All alone! Whether you like it or not, alone is something you'll be quite a lot!”

― Dr. Seuss, Oh, the Places You'll Go! and The Lorax

Приемам го. Поне се опитвам. Човек е сам и вероятно, когато не го чувства, се заблуждава или е за кратко.

Опитвам се да го осмисля, като нещо естествено и нормално. Като частта от живота, която е с теб завинаги. 

Но искам да говоря за чувството на самота. Самота от онази, която те стъписва вътрешно. Когато се усещаш толкова претръпнал, недокоснат и далечен от любим човешки контакт, че цялото ти същество просто се сковава. 

Самотата, от която се срамуваш.

Срам. Оставам с впечатлението, че на това да се чувстваш самотен, се гледа с много лошо око. Ако се чувстваш самотен, вероятно си отчаян, а всички знаем какви са отчаяните хора. Може би си готов да забъркаш всякакви каши.

Друг вариант е да не си достатъчно силен, за да си самодостатъчен. Не знаеш как да се самозабавляваш така, че да нямаш нужда от никого.

А и ако се чувстваш самотен, вероятно излъчваш някаква меланхолия и/или негативност... просто нещо не ти е наред.

И мен така ме е срам, че ми е самотно. Срам ме е, че усещам сърцето си, биещо твърде бързо, като чуждо, а кожата си като облята с парещ студ. Срам ме е от моментите, в които ми става толкова празно, гадно и очуждено, че просто се изкючвам, защото не мога нищо друго.

Ей така се лашкам от чувство за numbness към вряща болка. А може би едното идва, за да намали другото. 

И да, срам ме е, че не мога сама. Срам ме е, че не съм съвършена и че изпитвам неутолима нужда. Срам ме е, че не мога да доставя сама на себе си това, което ще накара мозъкът ми да спре да ме мъчи. Срам ме е, че се чувствам нещастна и неспособна, само защото ми е самотно. Аз имам други качества. Имам други неща в себе си и ме е ужасно срам, че за да ги показвам тези дни, полагам десет пъти по-големи усилия, заради тъпата гадна самота. 

Срам ме е, че трябва да чакам някого. Вече даже не ми се занимава.

Страх ме е. С времето нещата стават по-трудни и не виждам как ще започне да ми помага. Пропадам назад. Към теб, дето ме смели и изхвърли до следващия път, в който ще съм нужна. Страх ме е, защото в моментите с парещия студ, мога да мисля само за това, как искам да съм ти нужна и колко ще страдам, когато осъзнаеш, че вече никога няма да трябвам.

Срам ме е... срам ме е от всичко това. Грозно е. Вече не знам дали времето ще ми донесе спасение.

Пак имам чувството, че някъде бъркам. Май че съм на грешен път. А този страх, преминаващ в срам, стига до гняв. Как се подредих така? Аз исках само чиста съвест и да върша добри дела... исках просто да правя правилните неща и да обичам... как се подредих така? 

И колко време му трябва на времето?