Мерси

Напоследък нямам сили за нищо. Буквално. Всяко малко действие изисква пет пъти повече усилия, а ако повървя 5 минути се задъхвам като дядо астматик, който цял живот е пушил цигари.

Цялата тази слабост ми създава усещане за безпомощност. Къде да отида? Кой ще ми помогне? Представям си безкрайни опашки пред лекарски кабинети, взимане на кръв и куп неприятни изследвания, таблетки, сивота, болници... Винаги ли ще стигам до тук?

Къде са прегръдките, истинския смях и милите хора? Къде са Моето място, интересните събития и хубавите пътувания? Съществуват ли въобще... вече не помня.

Казвам си, че примирявайки се нищо не мога да постигна. Трябва да действам и променям... но нямам сили. И имам все по-малко желание... и въздух.

Не мога да стигна до йога студиото от един месец. Не мога да се накарам да се усмихвам повече, освен ако не е за малко познати хора и колеги. Не виждам смисъл в нищо. И ми се ще да не звучах драматично.

Всичко което искам ми се струва напълно и тотално невъзможно. Всички неща, които си мислех че имам, всъщност никога не са били мои.

Чувствам се като болно животно, което се влачи напред-назад, защото трябва. Наивно, глупаво и напълно заблудено.

И ще завърша с един цитат, който казва всичко, което мисля за себе си в 2 реда:

"Imagine one day someone asks: what broke you? And you will have nowhere to escape and you will eventually answer: I broke myself wishing."

И вече нищо и никого не искам. Всички много успешно ме оставиха намира, предварително и без да съм ги молила.